за минута-две, скрежът щеше да охлади външната обвивка на витлото.
Роджърс продължи да наблюдава кръжащата машина. Сърцето му биеше с двойно учестен ритъм заради напрегнатото очакване и студа. Генералът се запита дали младият овчар Давид, комуто освен че е било много по-топло, се е чувствал по същия начин, запращайки малкото си камъче срещу филистимския гигант Голиат. При успех рискованата постъпка на Давид щяла да донесе победа за народа му. При провал момчето щяло да се изправи срещу грозна, мрачна смърт в прашната, пустинна долина.
Външните светлини на хеликоптера угаснаха. Глетчерът отново потъна в тъмнина. Сега на Роджърс не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се ослушва. Сърцето му удари точно петнадесет пъти, преди да чуе онова, което чакаше. С внезапно изръмжаване хеликоптерът Ми-35 обърна и се отдалечи покрай глетчера. Ревът на витлото бързо заглъхна зад дебелата ледена стена.
Роджърс изчака, за да се увери, че хеликоптерът наистина си е отишъл. След няколко минути над глетчера се възцари тишина. Той плъзна оръжието в екипировъчната си жилетка, извади кибритените клечки от джоба на якето си и запали факлата. Държеше я пред себе си. Пламъкът приличаше на блещукаща оранжева сълза, капнала върху леда. Слабо осветяваше ледената стена. А заедно с нея — падналата факла и разпокъсания анорак.
— Благодаря ти, Апу, че ме спасяваш втори път — каза Роджърс.
После отдаде чест, обърна се и последва останалите на североизток.
55.
Вашингтон
Четвъртък, 16:30
Пол Худ видя как часът се смени на монитора на компютъра му.
— Обади се, Боб — каза той.
Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи бяха в офиса заедно с Худ. Вратата беше затворена, а Бъгс Бенет не трябваше да ги прекъсва, освен ако не се обаждаше президентът или сенатор Фокс. Хърбърт вдигна монтирания към инвалидната му количка телефон, за да се обади на Брет Огъст. Кофи седеше в един кожен фотьойл точно до Хърбърт. Адвокатът щеше да остане с тях до края на мисията. Работата му беше да съветва Худ по отношение на всички международни легални въпроси, които можеха да изникнат. Кофи вече беше изразил пред Хърбърт силното си несъгласие с предложената идея. Американски военен офицер предвождаше екип, състоящ се от пакистански терорист, агент на АНС и двама индийци, равнозначни на заложници. И се бяха запътили към място, на което очевидно имаше пакистански силоз с ядрени ракети, намиращ се на оспорвана територия. Идеята, че това представляваше специален екип от съветници по сигурността към Обединените нации, не го удовлетворяваше.
Худ беше съгласен, че планът на посланик Симатна не е кой знае какво. За съжаление, това беше единственият план. Боб Хърбърт и Рон Плъмър подкрепяха напълно Худ в това отношение.
Номерът на сателитния телефон, който Хърбърт трябваше да избере, включваше не само самия номер, но и код за достъп до сателита. Това щеше да затрудни неимоверно всеки, който се опитваше да се свърже с този телефон или да го използва, в случай че го намери. Худ изчака Хърбърт да приключи с въвеждането на дългия номер.
Както и очакваше, Худ не беше получил обаждане нито от президента, нито от членовете на Конгресния комитет по разузнаването и контрола. Преди повече от час и половина Худ им беше изпратил резюме на плана по електронната поща. Според изпълнителните секретари на президент Лорънс и сенатор Фокс те все още „изучавали“ предложението на Оперативния център. След кратък, но бурен дебат с Кофи Худ реши да не споделя с президента и Фокс какъв тип пакистанско военно съоръжение ще посети Роджърс. Не искаше ЦРУ да мобилизира всичките си източници в региона, опитвайки се да открие какво има там. Кофи спореше, че сега, когато събитията бяха излезли от прекия им контрол, Худ имаше отговорността да предостави на разположение на президента всички факти и сведения. И след това президентът, а не Худ, щеше да реши дали да се обади на ЦРУ. Худ не беше съгласен. Той разполагаше единствено с думата на Симатна, че там някъде има ядрен силоз. Худ не искаше да дава основания за възможен пакистански заговор, като го прекарва през Белия дом и така придавайки му достоверност. Още повече, че новините за вероятен ядрен силоз можеха да предизвикат удар от страна на Индия, докато Роджърс беше там. Това също можеше да обслужи целите на Пакистан, вкарвайки насилствено Съединените щати в конфронтация с Индия.
Дори и с редактирания доклад, който беше представил, Худ не очакваше обаждане от президента или Фокс преди края на операцията. При провал те щяха да заявят, че Худ е действал самостоятелно. При успех на мисията щяха бързо да скочат на борда като руснаците, които обявиха война на Япония в изтичащите часове на Втората световна война.
След всичко, което беше направил, за да помогне на президента Лорънс, Пол Худ щеше да се зарадва на малко повече подкрепа. Но пък когато Худ спаси висшата администрация от опит за преврат, той просто вършеше работата си. Сега президентът изпълняваше собствените си задължения. Той печелеше време. Президентът Лорънс използваше забавянето, за да създаде буфер от правдоподобни опровержения. Така щеше да предпази Съединените щати от възможната международна реакция, ако ситуацията в Кашмир експлодираше. Изоставянето не беше лично. Само оставяше чувство, че е такова.
Худ не разполагаше с лукса на времето. Беше казал на Майк Роджърс, че Брет Огъст ще се свърже с него след два часа. Два часа бяха минали. Беше време за обаждането.
Директорът на Оперативния център рядко се беше чувствал така изолиран. Обикновено имаха подкрепата на друг оперативен персонал или международни организации като Интерпол или руския Оперативен център. Дори при ситуацията с терористите в сградата на Обединените нации Худ разчиташе на помощта на Държавния департамент. С изключение на фиктивната подкрепа на новия шеф на АНС и помощта на Стивън Вийнс от НРС, бяха напълно сами. Бяха сами и се опитваха да предотвратят ядрена война на другия край на света с един клетъчен телефон. Сега вече дори и Националната разузнавателна служба не беше способна да им помогне. Извисяващите се върхове над глетчера блокираха видимостта на сателита към по-голямата част от „игралното поле“, както експертите от разузнаването наричаха всеки активизиран район. Снежните бури пречеха на останалото. Вийнс дори не беше успял да потвърди дали на предоставените от пакистанския посланик координати има нещо друго освен тонове лед.
Хърбърт и Огъст не бяха разговаряли почти от час. Хърбърт не искаше да го разсейва. Худ се надяваше, че от другата страна на линията ще има човек, който да приеме обаждането.
Полковник Огъст отговори бързо. Хърбърт включи спикера. Гласът на полковника беше силен и ясен, с изключение на виещите ветрове около него.
Рон Плъмър и пакистанският посланик все още бяха на линията на Худ. Както беше обещал, Худ включи спикера и на този телефон.
— Полковник, тук съм заедно с Пол и Лоуъл Кофи — каза Хърбърт. — На другата линия са пакистанският посланик и Рон Плъмър. Всички телефони са с включени спикери.
— Разбрано — отвърна Огъст.
Сега вече Огъст беше предупреден да не споделя нищо, което би компрометирало целите или операциите на американската сигурност.
— Какво става там? — попита Хърбърт.
— Очевидно, нищо — каза Огъст.
— Съвсем нищо ли?
— Нямаме почти никаква видимост заради снежната буря и тъмнината — обясни Огъст. — Но индийците включват светлини от време на време и доколкото можем да забележим, в подножието на платото все още има около двеста войници. Видяхме ги, че се подготвят за изкачване, но преди около деветдесет минути просто спряха. Явно изчакват нещо.
— Подкрепления? — попита Хърбърт.
— Възможно е, сър — отвърна Огъст. — Забавянето може да е свързано и с атмосферните условия. Наоколо се разрази коварна снежна буря. Изкачването не би било лесно. Според Шараб ветровете обикновено замират едва преди зазоряване. Може би индийците чакат това. Когато вятърът намалее, може би ще извикат и въздушно подкрепление, подходящо за надморската височина. Или пък просто ни чакат да замръзнем.
— Заплашва ли ви непосредствена опасност? — попита Худ.
— Не, сър, няма данни за такава — информира го Огъст. — Ако не броим студа, всички сме добре.
