От върха на масива яростно свистяха куршуми. Безмилостната атака посипваше двамата с ледени парченца. Барикадата им започна да изтънява и Самуел се огледа наоколо. Майк Роджърс се намираше леко вдясно зад тях. Пакистанецът, изглежда, не го забеляза.
— Самуел! — изкрещя Роджърс.
Пакистанецът погледна по посока на гласа. Роджърс предпазливо се показа иззад леденото си прикритие. Искаше Нанда да е възможно най-близо до него в случай, че успеят да проникнат в силоза.
— Върнете се тук! — извика Роджърс. — Аз ще ви прикривам.
Самуел кимна. Пакистанецът издърпа Нанда и я обви с ръце. Приведе се възможно най-ниско и затича към Роджърс. Генералът се надигна и изстреля няколко залпа към индийците. Светлината на сигналните ракети започваше да избледнява и със спускането на последните димящи останки на земята войниците прекратиха стрелбата. Очевидно искаха да пестят както сигналните ракети, така и амунициите си. Въпреки че Роджърс държеше автоматичното си оръжие насочено към входа, повече изстрели не се размениха. Ледените стени предпазваха мястото дори от вятъра. Над ледената поляна се възцари зловещо спокойствие. Чуваше се единствено скърцането на ботушите на Самуел по леда. Жестокият студ караше голата плът около очите на Роджърс да гори от болка.
Самуел и Нанда достигнаха прикритието на Роджърс. Пакистанецът падна на колене до генерала. Дишаше тежко, докато облягаше Нанда на леда. Младата жена вече не беше в почти кататоничния ступор, в който се намираше допреди малко. Зачервените й очи сълзяха, но Роджърс не можеше да прецени дали това е причинено от мъката й или от студа. Въпреки това тя се оглеждаше наоколо и очевидно осъзнаваше какво става около нея.
Самуел се приближи към Роджърс.
— Генерале, забелязах нещо, преди светлините да изгаснат — задъхано прошепна той.
— Какво видя? — попита Роджърс.
— Намираше се точно зад мястото, на което бяхте с господин Фрайдей — продължи пакистанецът. — На една от по-ниските ледени тераси, на около девет или десет фута височина. Приличаше на сателитна чиния.
Външна връзка, помисли си Роджърс. Разбира се.
— Може би има нещо общо с факта, че ни изпратиха на това място — каза Самуел.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Роджърс. — Чинията на открито ли беше?
— Не съвсем. Поставена е по-назад, в малка пещера. Изглеждаше около пет или шест фута. — Пакистанецът поклати глава. Въздъхна. — Не мога да твърдя със сигурност, че е чиния. Имаше бяла решетка, но може да са били ледени висулки или пък трик на светлината.
— А мястото видимо ли е от въздуха? — попита Роджърс.
— Не и пряко отгоре.
Роджърс погледна назад. Сега беше твърде тъмно, за да види ледената стена. Но казаното от Самуел имаше смисъл. Ако в пакистанския ракетен силоз имаше видеосистема, някъде навън трябваше да има и външна връзка. Сателитната чиния или антената не трябваше да бъдат поставени на някой връх. Всичко, от което се нуждаеха, беше безпрепятствен изглед към малка част от небето. Дребно петънце, където в геосинхронна орбита обикаляше някой комуникационен сателит, най-вероятно руски или китайски. Кабелите, свързващи релето със силоза, вероятно бяха дълбоко вкопани в ледената стена. Проектантът на външна връзка за подобен район едва ли би поставил електрическата инсталация твърде близо до повърхността. Топящият се лед можеше да оголи кабелите и да ги изложи на вятър, киша и други корозивни влияния, без да споменаваме факта, че можеха да бъдат забелязани от минаващ разузнавателен хеликоптер.
— Кажи ми нещо, Самуел — започна Роджърс. — Ти свърза жиците на някои от бомбите и дистанционните детонатори за Шараб, нали?
— Да — тихо отвърна Самуел.
— Имаш ли опит с радиотехника?
— Работил съм с всякакъв вид електроника — каза пакистанецът. — Поправях разни неща за исламабадската милиция…
— А безжични радиостанции? — прекъсна го Роджърс.
— Уоки-токи? — попита Самуел.
— Не само уоки-токи — каза Роджърс. Замлъкна за момент, за да събере мислите си. Въпросите и плановете му изпреварваха отговорите. — Ето какво имам предвид. Ако на ледената тераса има сателитна чиния, ще успееш ли да свържеш клетъчния телефон към нея?
— Разбирам — отвърна Самуел. — А клетъчният телефон правителствен ли е? Има ли някакви предпазни механизми?
— Не мисля.
— В такъв случай бих могъл да измисля нещо, стига да оголим сателитния кабел.
— Какви инструменти ще ти трябват? — попита Роджърс.
— Джобното ми ножче ще свърши работа, така ми се струва — отвърна Самуел.
— Много добре — каза Роджърс. — Разкажи ми сега повече за тази тераса. Има ли начин да се стигне до чинията? Някакви издатини?
— Не мисля. Стената изглеждаше напълно гладка и отвесна.
— Ясно — каза Роджърс.
Генералът се бе чувствал леко дезориентиран в устрема си да спаси Нанда. Имаше нужда да възвърне ориентацията си. Обърна се, така че да застане с лице към онова, което смяташе за задната част на мястото. Приклекна.
— Фрайдей, все още ли си до входа на силоза? — изкрещя Роджърс.
Фрайдей мълчеше.
— Кажи нещо! — кресна Роджърс.
— Тук съм! — отвърна Фрайдей.
Роджърс определи посоката на гласа му. Впери поглед в тъмнината. В същото време бръкна в жилетката си и извади клетъчния телефон. Подаде го на Самуел.
— Ако полковник Огъст се обади, кажи му да остане на линията — поръча Роджърс на Самуел.
— Ти какво ще правиш? — попита пакистанецът.
— Ще се опитам да стигна до тази чиния — отвърна Роджърс. — Как си с амунициите?
— Имам още няколко куршума и един допълнителен пълнител.
— Използвай ги пестеливо — каза му Роджърс. — Може би ще се наложи да ме прикриваш, когато започна изкачването по стената.
— Ще бъда внимателен — обеща Самуел.
Майк Роджърс раздвижи премръзналите си пръсти в ръкавиците, после сложи длани на земята. Беше разтревожен. Залогът беше огромен, рискът — твърде голям. Освен това беше неспокоен по отношение на Рон Фрайдей, по отношение на нещо, което агентът на АНС беше казал по-рано. Дори и да се измъкнеха от това безизходно положение, Роджърс се питаше дали не ги очакваше още по-смъртоносна ситуация. Но сега не можеше да си позволи да се тревожи за това. Всяка битка с времето си.
Генералът си пое дълбоко въздух и за пореден път започна да пълзи по назъбената повърхност.
59.
Глетчерът Сиячин
Петък, 02:42
Рон Фрайдей слушаше как някой се приближава. Предположи, че е или Роджърс, или Самуел.
Най-вероятно Роджърс, реши агентът на АНС. Самоотверженият воин. Генералът сигурно имаше план как да спаси тази мисия. Което според Фрайдей беше добре. Никой не желаеше ядрена война. Но Фрайдей не одобряваше този план, защото искаше да се махне от проклетия глетчер и да отиде в Пакистан. А от Пакистан — някъде другаде. Някъде, по-далече от радиоактивния прах, който щеше да покрие индийския субконтинент.
Фрайдей искаше да се махне не защото се страхуваше да умре. Онова, което го плашеше, беше да умре глупаво. Не за трофей или награда, а заради издънка. А точно в този момент се намираха насред най- голямата издънка. Бяха се отклонили от пътя, а това не трябваше да се случва. Не трябваше да се доверяват на бюрократите във Вашингтон и Исламабад.
