Вероятно се дължеше на ледения непознат терен. Звукът се отдалечи от силоза и се изкриви към дясната страна от прикритието на Роджърс. Той пропълзя натам и зачака.
Няколко секунди по-късно някой се отпусна до Роджърс. Генералът протегна ръка, за да издърпа новодошлия на безопасно място. Беше Нанда. Все още коленичил, Роджърс обви ръце около нея. Буквално я изтегли зад барикадата. После отново се обърна надясно. Чу пъшкане на няколко фута от себе си. Генералът пропълзя нататък. Откри Самуел пред леденото си прикритие. Пакистанецът лежеше по корем. Роджърс сграбчи мъжа под мишници. Голата му дясна ръка усети нещо гъсто и мокро. Генералът издърпа Самуел зад барикадата.
— Самуел, чуваш ли ме? — попита Роджърс.
— Да — отвърна пакистанецът.
Роджърс опипа лявата страна на тялото му. Мокрото петно се разстилаше. Определено беше кръв.
— Самуел, ти си ранен — каза Роджърс.
— Знам — изпъшка Самуел. — Генерале, провалих се.
— Не. Справи се чудесно. Ще се оправиш…
— Нямам предвид това — каза Самуел. — Аз… аз изгубих телефона.
Думите жегнаха Роджърс като куршум. Изведнъж отляво изригнаха изстрели. Стрелбата идваше от Рон Фрайдей.
— Нашите приятелчета отново се размърдаха — каза той.
— Залегни! — изкрещя генералът.
Роджърс нямаше време за тях. Посегна към жилетката си и извади една от двете смъртоносни гранати, които носеше. Това бяха гранати, до които никой не искаше да се приближава — гранатите, които изстрелваха шрапнели. Без никакво колебание генералът издърпа иглата, остави капсулата да изскочи и с изпъната ръка запрати експлозива към индийците. Не искаше да убива войниците, но не можеше да си позволи да загуби време. Не и при положение, че Самуел беше ранен.
Роджърс се наведе и издърпа Нанда надолу. Няколко секунди по-късно гранатата експлодира, като отекна в ледените стени и разтърси земята. Още преди ехото да заглъхне, Роджърс беше извадил деветинчовия нож от жилетката си. След елиминирането на индийците трябваше да спре кървенето на Самуел. После щеше да се тревожи за телефона.
— Не се занимавайте с мен — каза Самуел. — Аз съм добре.
— Ранен си — каза Роджърс.
Генералът разряза палтото на мъжа. Мушна дясната си ръка в процепа. Започна да опипва за раната.
Откри я. Дупка от куршум точно под лявата плешка. Посегна надясно и потърси ръкавиците си. Намери ги, изряза меката подплата и я постави върху раната. Натисна силно. Не знаеше какво друго да направи.
Ехото от експлозията заглъхна и над ледената поляна отново се спусна тишина. От другата страна не се чуваха стонове, нито викове. Имаше само мъртвешка тишина, а времето и възможностите се изплъзваха. Без клетъчния телефон не можеха да комуникират с Огъст, нито да се свържат със сателитната чиния. Откриването на устройството в тъмнината щеше да отнеме твърде много време, ако изобщо беше възможно. Запалването на факла беше равнозначно на самоубийство. А загубеха ли Самуел, всичките тези усилия нямаше да имат никакво значение.
Планът не беше лош. По ирония на съдбата щяха да бъдат много по-добре, ако бяха последвали инстинктите на един човек, който най-вероятно беше предател.
Майк Роджърс стоеше приведен над ранения. Продължаваше да притиска импровизираната превръзка, като се надяваше, че кръвта от долната страна ще замръзне. Когато това станеше, той щеше да се опита да намери телефона, дори и да му струваше живота.
Докато Роджърс чакаше, десният му лакът се блъсна в нещо на колана му.
Той веднага осъзна какво беше то.
Възможно спасение.
61.
Трета база Сиячин, Кашмир
Петък, 03:22
Хеликоптерът Ми-35 се приземи на малката си тъмна площадка. Правоъгълната площ за кацане беше изградена от слой асфалт, покрит с памучен плат и после още един слой асфалт. Текстилната материя не позволяваше на леда от долния слой да достигне горния.
Пилотът изгаси двете витла и почти в същия момент получи съобщение по слушалките на главата си.
— Капитане, току-що получихме съобщение от майор Пюри — информира го директорът на комуникационния център към базата. — Трябва да презаредите, да почистите машината от ледени натрупвания и отново да излетите.
Капитанът и вторият пилот си размениха недоволни погледи. Кабината беше лошо отоплена и двамата бяха изморени от трудния полет. Нямаха никакво желание да предприемат нова мисия.
Пилотът погледна навън. През страничния прозорец на кабината се виждаха наземните екипи, които вече приближаваха. Два камиона прекосяваха площта за кацане. Единият беше цистерна с гориво, а другият беше натоварен с маркучи и бидони, съдържащи големи количества натриев хлоридно-железен цианов разтвор.
— Каква е задачата? — попита капитанът.
— Същата група, която търсехте преди. Един от екипите на майор Пюри ги е притиснал до стената. Съобщили са, че групата се състои от четирима души, но нямат информация колко тежко са въоръжени.
Капитанът изпита прилив на задоволство при новината. Въпреки че се беше възхитил на начина, по който един мъж, въоръжен само с пистолет, ги беше отблъснал, не му допадаше да бъде надхитряван.
— Къде се намират? — попита капитанът. В същото време зареди топографската карта на компютъра.
— На горното плато Читишин — отвърна офицерът и предостави точните координати.
Пилотът въведе цифрите. Престъпниците просто бяха следвали хода на планината. Това беше особено висок, студен и негостоприемен участък от глетчера. Запита се дали са отишли с някакво намерение или са попаднали там случайно. Ако беше с намерение, той не можеше да си представи какво би могло да има там. Вероятно някакво скривалище или оръжеен склад.
Каквото и да беше, той щеше да прекара хеликоптера от югозападната страна на глетчера и да пристигне на мястото за четиридесет и пет минути.
— Когато ги открием, какви са заповедите? — попита капитанът.
— Трябва да вземете екипа на майор Пюри и след това да изпълните предишната си мисия.
Капитанът потвърди, че е приел заповедта.
Десет минути по-късно вече беше във въздуха на път към целта. Този път нямаше да пропусне да унищожи терористите.
62.
Глетчерът Сиячин
Петък, 03:23
Кръвта на Самуел започваше да замръзва. Роджърс го почувства с пръстите си. Те бяха единствената част от тялото му, която все още пазеше някаква топлина.
Веднага щом това се случи, той грабна ножа си и се наведе към Нанда.
— Искам да дойдеш с мен — каза й той.
— Добре — отвърна тя.
Двамата заедно пропълзяха разстоянието между ледената барикада и входа към силоза.
— Идваме с Нанда — прошепна Роджърс. Не искаше Фрайдей да си помисли, че индийците обикалят наоколо.
— Всичко наред ли е? — попита Фрайдей.
— Самуел е ранен — отвърна Роджърс.
— Лошо ли?