— Лошо.
— Ти, глупаво копеле — изсъска Фрайдей. — И аз съм още по-глупав, че се подчинявам на идиотските ти заповеди.
— Предполагам, че е така — каза Роджърс. Промъкна се до Фрайдей и му подаде ножа. — Ако си свършил с коментарите, аз ще се върна да взема Самуел. Междувременно искам да започнеш да копаеш дупка в леда покрай входа към силоза.
— Така ли планираш да стигнеш до кабела? — попита Фрайдей.
— Точно така — призна Роджърс.
— Та той може да е на десет фута дълбочина! — възкликна Фрайдей.
— Не може да е — каза Роджърс. — Тук ледът се топи и отново замръзва. Изолационната тръба сигурно често се напуква. Не биха я сложили много надълбоко, защото ще им бъде трудно да я поправят.
— Може би — отвърна Фрайдей. — И така да е, копаенето през три-четири фута лед ще отнеме…
— Просто го направи — каза Роджърс.
— Я си го начукай — ядоса се Фрайдей. — Ако Сами хвърли топа и без това сме обречени. Аз мисля да си поговоря с нашите индийски съседи. Да видим дали няма да се споразумеем нещо.
Роджърс чу как ножът издрънча по леда.
Секунда по-късно чу и как острието стърже по леда.
— Аз ще го направя — заяви Нанда и започна да копае. Тази постъпка изненада Роджърс. Гласът й звучеше стабилно. Това беше първият признак, че тя се „връщаше“. Беше и първият им мъничък късмет, а времето нямаше как да е по-подходящо.
Роджърс не можеше да види Фрайдей, но чуваше дрезгавото му дишане. Генералът държеше дясната си ръка в джоба на якето си. Беше готов да застреля Фрайдей, ако се наложеше. Не за това, че щеше да ги изостави. Това беше негово право. Но Роджърс се страхуваше какво би могъл да каже за ситуацията им един премръзнал, уморен и прегладнял човек.
Дишането на Рон Фрайдей продължаваше да се чува от същото място. Действията на Нанда може би го бяха засрамили. Или може би Фрайдей изпитваше Роджърс. Понякога онова, което човек не казваше в отговор на заплаха, говореше повече и носеше повече опасност от войнствената реакция.
— Ще се върна веднага със Самуел — спокойно каза Роджърс.
Генералът се обърна и отново прекоси малката територия между двете позиции. Индийците все още бяха безмълвни. Сега вече Роджърс смяташе, че са били изпратени напред разузнавачи на по-голям отряд. Очевидно заповедите им бяха да притиснат врага, докато пристигнат подкрепленията. Роджърс се надяваше, че това няма да се случи в следващия половин час. Ако всичко вървеше според импровизирания му план, това време ще му е достатъчно.
Когато Роджърс стигна до Самуел, раненият дишаше учестено. Генералът не беше лекар. Не знаеше дали това е добър или лош знак. При тези обстоятелства му се струваше добре, че пакистанецът изобщо диша.
— Как си? — попита Роджърс.
— Не много добре — отвърна Самуел. Гърдите му хриптяха. Звучеше, сякаш в гърлото му се е събрала кръв.
— Просто си дезориентиран от травмата — излъга Роджърс. — Ще те оправим веднага щом приключим тук.
— Какво можем да направим без клетъчния телефон? — попита Самуел.
Роджърс плъзна ръце под пакистанеца.
— Все още разполагаме с моята радиостанция — каза му генералът. — Дали ще свърши работа?
— Би трябвало — отвърна Самуел. — Електрониката е почти същата.
— И аз това си помислих. Ще осигуря достъп до кабела и ще изкъртя задната част на радиото. После ти ще ми кажеш как да го свържа със сателитната чиния.
— Почакай — каза Самуел.
Роджърс се поколеба, преди да го вдигне.
— Слушай — продължи Самуел. — Търси червената жица под земята. Червеното винаги означава аудио. Вътре в радиото намери най-големия чип. Към него са прикачени две жички. Едната води към микрофона. Другата — към антената. Отрежи онази, която води към антената. После я съедини с червената жица от чинията.
— Добре — отвърна Роджърс.
— Разбра ли всичко? — попита Самуел.
— Да — увери го Роджърс.
— Тогава тръгвай.
Гласът на пакистанеца отслабваше все повече. Роджърс не искаше да спори с него. Забави се само колкото да стисне ръката на Самуел, а после се обърна и забърза обратно към силоза.
63.
Глетчерът Сиячин
Петък, 03:25
Нанда не си спомняше много от онова, което се беше случило, след като хеликоптерът ги атакува. Знаеше, че дядо й е мъртъв. Но след това съзнанието й сякаш беше отплавало нанякъде. Беше будна, но духът й се намираше другаде. Шокът, причинен от смъртта на дядо й, беше притъпил нейната кундалини, жизнената й сила. Това принуждаваше Шактите да поемат контрола. Шактите бяха женски божества, които закриляха истинските поклонници в моменти на изпитание. Използвайки собствените си тайни мантри и мандали, мистични думи и диаграми, Шактите бяха съхранявали жизнената й сила, докато изтощените природни енергии на Нанда можеха отново да я съживят.
Шокът от последната експлозия и трещящите изстрели бяха ускорили процеса. Интензивните действия на генерал Роджърс през последните няколко минути го бяха завършили. Живината, която Нанда изпитваше, когато работеше със СГС, се върна при нея. И тя беше доволна от това. Завръщането на младата жена, изглежда, разпръсна насъбралото се напрежение между Роджърс и неговия съгражданин.
Нанда продължи да дялка, да кълца и да кърти леда. Работеше от ляво на дясно, изрязваше нови участъци с дясната си ръка и чистеше ледените стърготини с лявата. В същото време опипваше земята за всичко, което можеше да бъде кабел или тръба. С техния късмет сигурно щяха да открият изолационна тръба, направена от стомана или някакъв друг материал, който нямаше как да пробият.
Независимо от резултата, за момента дълбаенето в твърдия лед я караше да се чувства добре. Раздвижваше кръвта във вените й и стопляше тялото и крайниците й.
Роджърс се върна минута или две след като беше тръгнал. Беше сам.
— Къде е момчето? — попита Фрайдей.
— Състоянието му се влошава — призна Роджърс. — Но ми каза какво трябва да направим. — Генералът се приближи до Нанда. — Изчакай за секунда — каза й той. — Искам да проверя изкопа.
Нанда спря. Чуваше как генерал Роджърс опипва периметъра около ледения къс на входа към силоза.
— Чудесно — каза той. — Благодаря ти. Сега искам и двамата да се отдръпнете назад, до самия склон. Легнете на земята с колене, опрени в брадичката и прибрани ръце и запушете ушите си с длани. Свийте телата си възможно най-много.
— Какво смяташ да правиш? — попита Нанда.
— Имам още една от онези шумни гранати, които използвах по-рано — каза Роджърс. — Ще я поставя тук. По-голямата част от удара ще отиде надолу. Топлината на експлозията трябва да размрази леда на няколко фута във всички посоки.
— А нашият приятел, терористът, каза ли ти какво да правиш, ако кабелът се намира в дебела два инча метална тръба? — попита Фрайдей.
— В такъв случай ще заровим ръчната граната, която имам — отвърна Роджърс. — Тя трябва да направи достатъчно голям пробив във всяка обшивка. А сега минете назад — продължи той. — Готов съм да сложа гранатата.
С протегнати напред ръце Нанда запълзя към склона. Повърхността беше осеяна с остри ръбове и неравности, които й причиняваха болка. Но тя се зарадва на страданието. Преди години един грънчар,
