които контролираха това влияние, придобиваха власт да се разпореждат с обществото им. Властта си имаше своята употреба. Някои от Великите мъже я използваха, за да си осигурят удобства и жени — един от предшествениците му тук, в КГБ, я беше използвал именно за да си осигурява жени, всъщност момичета, но Юрий Владимирович не притежаваше този порок. Не, властта му бе достатъчна сама по себе си. Човек можеше да се топли с нея, както котка се топли на огнището, и просто да се наслаждава на мисълта, че я притежава, да се радва на възможността да управлява останалите, да се разпорежда с живота и смъртта на онези, които му служат, които му угаждат със своето подчинение и с раболепното си признание, че той е по-велик от тях.
Имаше и още, разбира се. Човек трябваше да прави нещо с властта си. Трябваше да остави следи по пясъка на времето. Добри или лоши, без значение, стига да са достатъчно големи, че да се забелязват. В неговия случай една цяла страна се нуждаеше от него да я ръководи, тъй като от всички в Политбюро само той знаеше какво е нужно да се направи. Само той можеше да очертае курса, който да следва народът му. Ако налучкаше верния път, щяха да го запомнят. Знаеше, че един ден животът му ще си отиде. Андропов страдаше от заболяване на черния дроб. Не биваше да пие водка, но с властта се придобиваше и абсолютното право сам да избираш съдбата си. Никой не можеше да му казва какво да прави. Вродената му интелигентност му подсказваше, че това едва ли беше най-мъдрото нещо, но Великите мъже не слушаха нищожествата, а той смяташе себе си за най-великия сред великите. Не притежаваше ли достатъчно силна воля да направлява живота си? Разбира се, че притежаваше, така че можеше да си позволи една-две чашки, понякога три вечер. Или повечко на официалните вечери. Страната му отдавна беше минала етапа на едноличното управление. Той бе приключил още преди трийсет години със смъртта на Коба, Йосиф Висарионович Сталин, който беше управлявал с такава жестокост, че можеше да накара и Иван Грозни да трепери в краката му. Не, този вид власт беше прекалено опасна и за управника, и за управляваните. Сталин беше допуснал толкова грешни, колкото бяха и правилните му преценки. И ако вторите бяха принесли полза за Съветския съюз, първите го бяха обрекли на вечна изостаналост, тъй като създавайки най-ужасяващата бюрокрация в света, той беше проклел страната си никога да не види прогрес.
Но един човек, подходящият човек, можеше да поведе и да вкара своите политически съмишленици в Политбюро в правилната посока, а после, след като помогнеше за подбора на новите членове, да постигне нужните цели чрез влияние, а не с терор. И едва тогава вероятно щеше да задвижи страната си отново, запазвайки едноличния контрол, от който се нуждаеха всички народи, но като добави гъвкавост, за да се случват нови неща, за да дойде Истинският комунизъм — Светлото бъдеще, което Ленин предричаше за Вярващите в трудовете си.
Андропов не забелязваше противоречието в начина си на мислене. Като повечето Велики мъже той беше сляп за онези неща, които влизаха в конфликт с широтата на собственото му его.
И при всички случаи нещата опираха все до Карол и опасността, която той представляваше.
Напомни си да постави въпроса на сутрешното заседание с ръководния състав. Трябваше да се преценят възможностите. Политбюро щеше да попита на висок глас как да се справят с проблема във Варшавското писмо и всички очи щяха да се вперят към него, така че трябваше да знае какво да им каже. Номерът беше да измисли такова нещо, че да не си изкарат акъла от страх неговите колеги. Толкова бяха плашливи тези уж силни мъже.
Четеше безбройните доклади на своите оперативни работници, най-способните агенти на Първо главно управление, които успяваха да проникнат в мислите на своите колеги. Колкото и странно да беше, в този свят имаше толкова много страх, а най-плашливи от всички бяха най-често онези, които държаха властта в ръцете си.
Не, Андропов пресуши чашата си и реши да не пие повече тази вечер. Причина за страха им беше, че се притесняваха дали наистина имат власт. Липсваше им сила. Бяха под чехъла на жените си по същия начин като работниците от заводите и колхозниците на село. Изпитваха ужас да не изгубят онова, което толкова ревностно пазеха, и така използваха властта си за низки цели, да унищожават онези, които можеха да им вземат онова, което имаха. Дори Сталин, най-могъщият от деспотите, беше използвал властта си главно за да елиминира онези, които можеха да седнат на стола му. Така великият Коба беше изразходвал енергията си не да гледа напред и нагоре, а надолу. Беше като домакиня, която се страхува да не би да има мишка под полата й, а не като мъж, притежаващ силата и волята да се пребори с връхлитащ тигър.
А той беше ли в състояние да действа по друг начин? Да! Да, можеше да гледа напред към бъдещето и да очертае пътя към него. Да, той можеше да наложи вижданията си на нищожествата, които седяха около масата в Кремъл, и да ги поведе със силата на волята си. Да, той можеше да преоткрие и пренастрои виждането на Ленин и на останалите мислители на ръководната идеология в страната му. Да, той можеше да промени курса на своята страна и да бъде запомнен завинаги като Велик мъж…
Но първо трябваше да се справи с Карол и досадната заплаха, която представляваше за Съветския съюз.
Глава 2
ВИЗИИ И ХОРИЗОНТИ
Кети почти изпадна в паника при мисълта, че трябва да го откара до гарата. Видя го да тръгва към лявата страна на колата и сметна, както повечето американци биха направили, че ще шофира той, затова видимо се изненада, когато й хвърли ключовете.
Откри, че педалите бяха същите като в американски автомобил, защото хората по целия свят си служеха по-добре с десния крак, дори англичаните, макар кормилото им да беше отдясно. Лостът за скоростите се намираше в централната конзола, така че трябваше да използва лявата си ръка, за да ги сменя. Докато даваше на задна по алеята за автомобили, си помисли, че не беше много по-различно от нормалното. И двамата се зачудиха дали и за британците беше толкова трудно да карат в дясната лента на пътя, когато дойдеха в Америка или вземеха ферибота до Франция.
— Запомни, че лявото е дясно и дясното — ляво, и че караш от обратната страна на пътя.
— Добре — отвърна тя с раздразнение.
Знаеше, че трябва да свиква, и разсъдливата част на мозъка й си даваше сметка, че сега беше моментът, който имаше гадния навик да се появява изневиделица като партизанин, изскочил из засада. Докато излизаха от квартала, минаха покрай едноетажна сграда, която приличаше на лекарски кабинет, задминаха парка с люлките, заради които Джак беше купил точно тази къща. Сали обичаше люлките и без съмнение на тях щеше да си намери нови приятелчета. А и малкият Джак щеше да играе на слънце през лятото.
— Завий наляво, маце. Десният завой тук отговаря на левия, иначе ще се нахендриш в насрещното движение.
— Знам — каза д-р Карълайн Райън, чудейки се защо Джак не извика такси.
Имаше още много работа в къщата и не й беше до уроци по шофиране. Добре поне, че колата беше бърза, установи тя, натискайки газта.
— Под хълма завий надясно.
— Ъ-хъ.
Това поне щеше да е лесно. Трябваше да открие обратния път към къщата, а мразеше да пита за посоката. Дължеше го на професията си. Хирургът трябваше да има самообладание като пилот на боен самолет. Хирургът нямаше право да изпадне в паника, нали така?
— Точно тук — каза Райън. — Не забравяй за насрещното движение.
В момента платното беше празно, но това щеше да се промени, вероятно след като той слезе от колата. Не й завиждаше, че се налагаше сама да продължи урока си по навигация, но най-добрият начин да се научи човек да плува беше, като скочи във водата, стига да не се удави. Но британците бяха гостоприемни хора и нямаше да я оставят така. Вероятно някой любезен местен шофьор щеше да я придружи по пътя към къщи.
Гарата беше внушителна колкото издигната платформа в Бронкс с малка каменна постройка, стълбище и ескалатор, които водеха към коловозите. Райън плати билета си в брой, но забеляза табелката, която предлагаше абонаментни карти. Купи си „Дейли Телеграф“. Така щеше да се покаже пред местните като консервативен тип. По-либерално настроените предпочитаха „Гардиън“. Реши да подмине таблоидите с голи жени на вътрешните страници. Не бяха най-подходяща гледка веднага след закуска.
