надскочи себе си, тогава за какъв дявол беше раят?
Наближаваше двадесет и три часа в Москва и Андропов се наслаждаваше на цигарата си — американско „Марлборо“ впрочем — и отпиваше на малки глътки водка, първокласна „Старка“ със същия кафеникав цвят като американския бърбън. Още един американски продукт се въртеше на магнетофона — дългосвиреща плоча на Луис Армстронг, който изпълняваше на тромпет великолепен нюорлеански джаз. Като повечето други руснаци председателят на КГБ не смяташе чернилките за нещо повече от маймуни и канибали, макар да бяха измислили нелоша музика. Той съзнаваше, че би трябвало да почита Бородин или някой друг руски класик, но американският джаз притежаваше жизненост, която държеше мозъка му буден.
Музиката беше само фон и му помагаше да мисли. Юрий Владимирович Андропов имаше гъсти вежди над кафявите си очи и хлътнали бузи, които издаваха друг етнически произход, но умът му беше изцяло руски, което означаваше отчасти византийски, отчасти татарски и отчасти монголски, а всички те се бяха обединили за постигане на неговите собствени цели. Той преследваше много цели, но най-важната беше да оглави страната си. Някой трябваше да я спаси, а той най-добре знаеше колко много се нуждаеше тя от спасяване. Едно от преимуществата на поста председател на Комитета за държавна сигурност беше, че за него почти нямаше тайни в едно изтъкано от измислици общество, където лъжата бе най-висшето изкуство. Това важеше особено силно за съветската икономика. Командната структура на този разкапан колос предполагаше, че всяко предприятие и всеки директор на предприятие гонеха план. Планът можеше да е реалистичен или да не е реалистичен. Това не беше важно. Важното бе, че наказанието за неизпълнение беше драконовско. Не както някога, разбира се. През 30-те и 40-те години неизпълнението на показателите в плана можеше да доведе до смърт точно тук, в тази сграда, защото онези, които не успяваха да изпълнят плана, бяха „пораженци“, саботьори, народни врагове, предатели в една държава, където предателството бе най-тежкото престъпление, на което се полагаше най-тежкото наказание — обикновено куршум 44-ти калибър от някой стар револвер „Смит и Уесън“, закупен някога от царя в Америка.
Директорите на предприятия бяха разбрали, че когато не успееха да изпълнят плановите показатели реално, можеха да ги постигнат на хартия и така да спасят не само живота, но и общественото си положение. Истината за техния провал се изгубваше сред гигантската бюрократична машина, която беше наследена от царско време, но продължаваше да се разраства и при марксизма-ленинизма. Андропов съзнаваше, че собствената му служба не правеше изключение от тази тенденция. Той можеше да повдигне въпроса открито, дори да повиши тон, но нямаше да има голяма полза, с малки изключения напоследък, тъй като Юрий Владимирович си водеше записки и след седмица или по-късно проверяваше лично изпълнението на задачите. Така постепенно неговата служба привикваше към промяна.
Но нищо не можеше да промени факта, че цареше пълно нехайство, което беше пречка дори за неговата непримиримост. И Сталин да се преродеше, нямаше да се справи, а никой не желаеше прераждането на Сталин. Нехайството на институциите беше обхванало и върховете на партийната йерархия. Политбюро не проявяваше повече решимост от ръководния състав на совхоза „Изгрев“, да речем. Докато се издигаше към върховете, Андропов беше забелязал, че всеки си затваряше очите за липсата на ефективност и дори смяташе, че това не е толкова важно.
И тъй като цареше застой, върху неговите плещи и КГБ падаше отговорността да оправят всичко, което не вървеше. Ако държавните органи не можеха да се сдобият с нещо, от което страната се нуждаеше, КГБ го крадеше от онези, които го притежаваха. Шпионската служба на Андропов и нейната посестрима, военното разузнаване ГРУ, крадяха от Запада всякакви оръжейни проекти. „Толкова са ефективни, мърмореше сам на себе си Андропов, че съветските пилоти загиваха заради същите дефекти в моделите, които бяха причинявали смъртта на американските пилоти години преди това.“
И в това се състоеше проблемът. Колкото и усилия да полагаше КГБ, и най-забележителните му успехи можеха да гарантират на военните в страната му в най-добрия случай петгодишно изоставане от Запада. Имаше нещо, което той и оперативните му агенти не можеха да откраднат от Запада — качествения контрол в индустрията им, благодарение на който беше възможно производството на съвременни оръжия. Колко често се случваше за негово учудване хората му да осигурят от Америка или другаде конструкторски проекти, които в страната му не можеха да възпроизведат.
С това трябваше да се справи. Митичните задачи, пред които беше изправен Херкулес, изглеждаха банални в сравнение с неговата, помисли си Андропов, припалвайки цигарата. Да трансформира страната? На Червения площад още пазеха мумията на Ленин като на комунистическо божество. Това бяха реликвите на човека, превърнал Русия от изостанала монархия в… изостанала социалистическа държава. Правителството в Москва презираше страните, които се мъчеха да съчетаят социализма с капитализма, с една малка подробност — КГБ се опитваше да краде и от тях. Западът много рядко пръскаше пари и енергия да разузнае какво представляват съветските оръжия с едно изключение — да открие слабостите им. Западните разузнавателни служби правеха всичко по силите си да плашат своите правителства, като обявяваха всяко ново съветско оръжие за разрушителен инструмент на самия Сатана, но много скоро разбираха, че съветският тигър е с оловни крака и не може да догони сърната, колкото и страшни да изглеждаха зъбите му. Каквито и оригинални идеи да измисляха руските учени — а те не бяха малко, — Западът ги крадеше и ги превръщаше в работещи инструменти.
Конструкторските бюра поемаха обещания пред военните и пред Политбюро. Убеждаваха ги, че с още малко пари новите им системи ще се подобрят… Ха-ха! А през това време новият американски президент правеше нещо, което предшествениците му не бяха правили: хранеше своя тигър. Американското индустриално чудовище поглъщаше сурово месо и бълваше огромни количества оръжия, разработени в предишното десетилетие. Неговите оперативни работници и техните агентурни мрежи съобщаваха, че духът на американските военни расте за първи път през последните десетина години. Армията им се обучаваше с ускорени темпове, а новите им оръжия…
…Не че в Политбюро му вярваха. Членовете му бяха тесногръди, не виждаха по-далече от съветските граници. Въобразяваха си, че малко или повече целият свят приличаше на техния и се градеше съобразно политическите теории на Ленин, писани преди шейсет години! Все едно нищо не беше мръднало в света оттогава! Юрий Владимирович се ядосваше много, без да го показва. Той изразходваше огромни средства, за да разбере какво става по света, данните се обработваха от най-добре обучените и квалифицирани специалисти и се представяха под формата на идеално систематизирани доклади пред старците около дъбовата маса — но те не искаха и да чуят!
А сега и този проблем.
„Точно така ще започне“, помисли си Андропов, отпивайки глътка от водката. Достатъчен е и един човек, стига да е подходящият. Ако човекът беше подходящ, хората го слушаха, обръщаха внимание на думите и делата му. А такива хора имаше.
Точно те бяха най-опасните…
„Карол, Карол, защо ти трябва да създаваш такива неприятности?“
А неприятности щеше да има, ако изпълнеше заканата си. Писмото, което беше изпратил във Варшава, не беше предназначено за онези лакеи там, тъй като трябва да е бил наясно кой ще е крайният получател. Не беше глупак. Всъщност беше по-умен от всяка политическа фигура, която Юрий Владимирович познаваше. Нямаше начин да си католически свещеник в комунистическа страна и да се издигнеш до най- високия връх на най-голямата църква в света, да бъдеш техният ГЕНЕРАЛЕН СЕКРЕТАР, без да знаеш как да си служиш с лостовете на властта. Постът му съществуваше от две хиляди години, ако можеше да се вярва в подобни глупости, но както и да е. Възрастта на католическата църква беше исторически факт, нали така? Историческите факти бяха исторически факти, което не правеше религиозната надстройка по-валидна, отколкото Маркс казваше, че е — или че не е, ако трябваше да бъде по-точен. Юрий Владимирович винаги беше смятал, че да се вярва в Бог беше толкова безсмислено, колкото да се вярва в Маркс и Енгелс. Но знаеше, че всеки човек има нужда да вярва в нещо, не защото е истина, а защото само по себе си това беше източник на сила. Мижитурките, които чакаха да им се каже какво да правят, трябваше да вярват в нещо по-голямо от самите тях. Примитивните същества в джунглите все още чуваха в гръмотевицата не звука на сблъсъка между по-топлия с по-студения въздух, а гласа на живо същество. Защо? Защото съзнаваха, че са нищожества в един по-силен от тях свят, и си въобразяваха, че могат да оказват влияние върху божеството, което ги контролира, като му принасят в жертва заклани прасета и дори деца, а онези,
