— Чувстват ли се притиснати и доколко? — зачуди се Мур на висок глас.
— Допреди две-три години си мислеха, че са на гребена на вълната — обяви Гриър. — Нашата икономика беше затънала с висока инфлация, имахме опашки за бензин, а и оная каша в Иран. Никарагуа им падна в ръцете. Националният ни дух беше нисък и…
— Е, това се променя, слава Богу — продължи Мур вместо него. — Пълен обрат? — попита той.
Беше прекалено оптимистично дори да се надява, но дълбоко в себе си Артър Мур беше оптимист, иначе как щеше да е директор на ЦРУ?
— Натам вървят нещата — каза Ритър. — Не биха могли да ни догонят. Не са от най-съобразителните. Това е най-голямата им слабост. Големците им са женени за своята идеология и не виждат по-далече от носовете си. Знаеш, че можем да притиснем тия копелета, при това яко, ако ги уцелим по слабото място.
— Наистина ли смяташ така, Боб? — попита заместник-директорът на разузнаването.
— Не смятам, а го знам със сигурност — отвърна заместник-директорът на операциите. — Те са уязвими и което е най-хубавото, все още не знаят, че са уязвими. Време е да предприемем нещо. Сега имаме президент, който ще подкрепи играта ни, ако му предложим нещо достатъчно добро, за да натрупа политически капитал. Конгресът се страхува от него и няма да му се изпречи на пътя.
— Робърт — прекъсна го шефът на ЦРУ, — струва ми се, че си замислил нещо разтърсващо.
Ритър се позамисли, преди да продължи.
— Да, Артър. Обмислям го, откакто ме изтеглиха от оперативната работа тук преди единайсет години. Не съм написал нито дума за това. — Не беше нужно да обяснява защо. Конгресът можеше да изиска всеки лист хартия в тази сграда — е, почти всеки, — но не и нечии мисли. Но може би беше дошло времето да седне и да го напише. — Какво е най-съкровеното желание на Съветите?
— Да ни унищожат — отвърна Мур.
А за това не се изискваше мозък, достоен за Нобелова награда.
— Добре, а кое е нашето най-съкровено желание? — Гриър се хвана за думата.
— Не ни е позволено да мислим по този начин. Стремежът ни е да намерим начин за съвместно съществуване с тях. — Така поне пишеше в „Ню Йорк Таймс“, а не беше ли това гласът на народа? — Добре, Боб, изплюй камъчето.
— Как можем да ги атакуваме? — запита Ритър. — Имам предвид да забием пирона в ковчега им, да ги унищожим…
— Да ги унищожим? — попита Мур.
— Защо не, дявол да го вземе? — настоя Ритър.
— Възможно ли е? — попита шефът на ЦРУ, заинтригуван от начина на мислене на Ритър.
— Е, Артър, след като те могат да насочат толкова голяма пушка срещу нас, защо ние да не можем? — Ритър всеки момент щеше да изплюе камъчето. — Финансират разни политически групи в страната ни, за да ни тровят живота и да ни пречат. Организират антиядрени демонстрации в цяла Европа, за да искат от нас да унищожим нападателното си ядрено оръжие, а те самите се въоръжават до зъби. Дори не можем да подхвърлим на медиите онова, което знаем за тях…
— Дори да го направим, медиите няма да го отпечатат — отбеляза Мур.
В края на краищата медиите не обичаха ядрените оръжия, въпреки че бяха склонни да толерират съветските оръжия, тъй като по една или друга причина те не били дестабилизиращи. Мур се опасяваше, че онова, което Ритър искаше да направи, бе да провери дали Съветите наистина имаха влияние над американските средства за масова информация. Но дори да имаха, подобна проверка щеше да донесе само горчиви плодове. Медиите пазеха имиджа си на обединител и балансьор, както скъперник пази имането си. Но те бяха наясно и без да имат доказателства, че КГБ наистина упражняваше влияние над американските медии, което не беше никак трудно да се забележи и с просто око. Ухажваше ги, подхвърляше им предполагаеми тайни и след това се превръщаше в достоверен източник. Но знаеха ли Съветите колко опасна можеше да се окаже тази игра? Американските медии си имаха своите принципи и играта с тях беше равносилна на игра със заредена бомба. Една грешна стъпка можеше да струва скъпо. Никой в този кабинет на седмия етаж не си правеше илюзии за възможностите на съветското разузнаване. То разполагаше с добре обучени и способни кадри, но КГБ си имаше и слабости. Подобно на обществото, което обслужваше, КГБ мереше действителността с политически аршин и често пренебрегваше информацията, която не пасваше на дупките. Така след месеци, дори години къртовска подготовка и планиране често операциите им се проваляха, защото някои от агентите им решаваха, че животът на територията на врага не е толкова лош, както го представяха. Лекарството за всяка лъжа винаги е било истината. Лъжата имаше свойството да те шляпне през лицето и колкото по-умен беше човек, толкова повече болеше.
— Това не е най-важното — каза Ритър за изненада на двамата си колеги.
— Добре, продължавай — нареди Мур.
— Това, от което се нуждаем, е да установим къде са уязвими и да ги ударим, но така, че да дестабилизираме цялата страна.
— Много нависоко се целиш, Робърт — отбеляза Мур.
— Да не си пил хапче за амбициозност, Боб? — попита Гриър още по-заинтригувано. — Политическите ни господари ще припаднат, като чуят за това.
— О, знам — Ритър вдигна двете си ръце. — Не, не е необходимо да ги нараняваме. Може да ни пратят ядрени ракети. Хайде, вероятността те да ни нападнат внезапно е далеч по-малка, отколкото ние тях. Те се страхуват от нас, бе, хора, много повече, отколкото ние от тях. Страхуват се от Полша, за Бога. Защо? Защото там върлува болест, която може да зарази собствения им народ. Нарича се растящи очаквания. А растящите очаквания са нещо, което те не могат да удовлетворят. Икономиката им е застояла като блатна вода. Само леко побутване им е достатъчно…
— „Само трябва да ритнем вратата и цялата гнила конструкция ще се срути“ — припомни Мур известния цитат. — Това вече са го казвали, но Адолф се сблъска с една малка неприятна изненада, когато заваля снегът.
— Той беше идиот и не беше чел Макиавели — отвърна Ритър. — Първо ги завладяваш и после ги ликвидираш, защо да ги предупреждаваш?
— От което следва, че нашите сегашни противници биха могли да изнесат на стария Николо един-два урока — съгласи се Гриър. — Добре, Боб, какво точно предлагаш?
— Системно проучване на слабите места на Съветите с оглед да се възползваме. Най-простичко казано, да обмислим план как да накараме нашия враг да се почувства кофти.
— По дяволите, та нали се предполага, че през всичкото време правим именно това — каза Мур, приемайки веднага идеята. — Джеймс?
— Нямам никакви възражения. Мога да събера неколцина момчета и да обсъдим някои идеи с тях.
— Но не обичайните заподозрени — настоя заместник-директорът на операциите. — Няма да стигнем доникъде с редовния екип. Време е да излезем от клишетата, да ни вземат мътните.
Гриър се замисли за миг, след това кимна в знак на съгласие.
— Добре, ще направя подбора. Специален план. Как ще го кръстим?
— Какво ще кажете за ЗАРАЗА? — попита Ритър.
— А ако се превърне в операция, можем ли да го прекръстим на ЧУМА? — засмя се заместник- директорът на разузнаването.
Мур също се изхили.
— Не, измислих го. ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА. Едгар По ми се струва много подходящ за случая.
— Нещо като превземане на ДР от ДО — изрече мислите си на висок глас Гриър.
Това не беше сериозно обсъждане, а нещо като чесане на езиците при научен спор. По същия начин една корпорация би могла да търси слабите и силните страни на компания, която иска да глътне… и после ако обстоятелствата го изискваха, да я ликвидира. Не, Съюзът на съветските, социалистически републики беше центърът на техния професионален свят, нещо като Боби Лий за тяхната армия при Потомак13 или нюйоркските „Янки“ за бостънските „Червени чорапи“. Да ги унищожат, колкото и да звучеше като жадуван блян, си оставаше блян.
Но дори да беше така, съдия Артър Мур харесваше този начин на мислене. Ако човек не можеше да
