— Върхът! — отвърна тя, подпомагайки Барнс, който беше започнал да надниква под прикритието й на красива, глуповата блондинка.
Навсякъде по света се смяташе, че красавиците са тъпи, особено блондинките. Беше значително по- лесно да играеш ролята на глупак, отколкото да се правиш на умен, та дори да си холивудски актьор.
— А как стои въпросът с автомобилния сервиз? — попита Ед.
— Това е мерцедес. Те не се повреждат лесно — увери ги Барнс. — В германското посолство имат човек, който може да поправя всичко. Ние се отнасяме сърдечно към нашите съюзници от НАТО. Обичате ли футбол, приятели?
— Игра за женчовци — веднага отвърна Фоли.
— Много грубо от твоя страна — отбеляза Найджъл.
— На мен ми дайте американски футбол по всяко време — контрира го Фоли.
— Просташка, нецивилизована игра, с много насилие — изсумтя презрително британецът.
Фоли се захили.
— Да хапнем.
Седнаха около масата. Вътрешното обзавеждане беше в тон с всичко останало, подобни мебели имаше само в най-забутаните мотели на Алабама. Лягаш да спиш и се надяваш, че може би спреят е унищожил пълзящите гадини. Може би.
Сандвичите бяха вкусни. Мери Пат отиде за чаши и пусна чешмата…
— Не ви препоръчвам водата от чешмата, г-жо Фоли — предупреди Найджъл. — Някои хора получават стомашни проблеми от нея…
— Така ли! — замълча за миг. — Името ми е Мери Пат, Найджъл.
Най-после се запознаха, както му е редът.
— Да, Мери Пат, ние предпочитаме бутилираната вода. Чешмяната става за къпане и след преваряване може да се използва за кафе и чай.
— В Ленинград е още по-зле — предупреди Найджъл. — Местните казват, че имат нещо като имунитет, но ние, чужденците, може да си навлечем сериозни стомашни проблеми.
— А как стои въпросът с училището?
Мери Пат се беше притеснявала за това.
— Британско-американското училище се грижи добре за децата — отговори обещаващо Пени Хейдок. — Работя там на половин ден. И учебната програма е първокласна.
— Еди се опитва вече да чете, нали така, миличък? — обяви гордият баща.
— Само неща от рода на „Заека Питър“, но не е зле за четиригодишно хлапе — потвърди пред останалите не по-малко гордата майка.
Самият Еди беше нападнал подноса със сандвичите и дъвчеше. Не беше любимата му болонска пица, но гладните деца невинаги подбират. Бяха му донесли четири големи буркана с фъстъчено масло от супермаркета „Скипи“ и ги бяха прибрали на сигурно място. Родителите му се надяваха да намерят отнякъде желе от грозде, макар и не от онова, което купуваха в „Скипи“. Всички казваха, че местният хляб е приличен, вероятно не колкото хляба „Чудо“, с който американските деца бяха свикнали. А и Мери Пат беше сложила уреда за хляб в контейнера с багажа им, който сега пътуваше с камион или с влак от Ленинград към Москва. Добра готвачка и царица в печенето на хляб, тя очакваше да блесне именно с това в светския живот на посолството.
Не много далеч от мястото, където те седяха, едно писмо се предаваше от ръка на ръка. Куриерът бе пристигнал от Варшава и беше изпратен от своето правителство, по-точно от една от службите на правителството му до една от службите на правителството получател. Куриерът не беше много очарован от мисията си. Беше комунист — трябваше да бъде, за да му поверят подобна задача, но все пак беше поляк, съдържанието на писмото и задачата му също бяха свързани с Полша. И в това се състоеше трудността.
Посланието представляваше фотокопие на оригинала, доставен на ръка в един кабинет във Варшава — много важен кабинет — само три дни по-рано. Получателят познаваше преносителя, поне по външен вид, ако не лично. Полковник от полското разузнаване. Руснаците използваха своите западни съседи за много задачи. Поляците притежаваха истински талант за разузнавателни операции по същите причини като израелците: бяха заобиколени от врагове. На запад Германия, на изток Съветският съюз. Тези нещастни обстоятелства бяха накарали Полша да насочи голяма част от своите най-способни и най-умни хора в разузнаването.
Получателят беше наясно с всичко това. Всъщност той вече знаеше дума по дума съдържанието на посланието. Беше се запознал с него предния ден. Не се учудваше, че идва със закъснение. Полското правителство беше умувало цял ден над фактите и последиците. Получателят не се докачи от това. Всяко правителство по света се нуждаеше поне от един ден, за да проучи подобно нещо. Беше в природата на хората от властта да се туткат и двоумят, дори да бяха наясно, че забавянето е загуба на време и енергия. Дори марксизмът-ленинизмът не можеше да промени човешката природа. Жалко, но факт. Новият Съветски Човек, подобно на новия Полски Човек в крайна сметка беше просто човек.
Балетът, който се разиграваше, беше също толкова стилизиран, колкото всяка постановка на трупата на театър „Киров“ в Ленинград. Получателят дори си представяше, че може да долови музиката. Всъщност той предпочиташе западния джаз пред класическата музика, но при всички случаи музиката в балета беше само гарнитурата, системата, която казваше на танцьорите кога да подскочат в синхрон като послушни кученца. Балерините бяха твърде кльощави за руския вкус, разбира се, но истинските жени бяха прекалено тежки, за да ги вдигат танцьорите.
Защо се разсейваше? Върна се на мястото си и потъна в кожения стол, докато разгъваше писмото. Беше написано на полски, а той не можеше да говори и да чете на полски, но към него имаше прикрепен превод на руски. Разбира се, трябваше да се прегледа от неговите преводачи, а и от неколцина психиатри, които да определят душевното състояние на съчинителя и да напишат своя анализ от много страници, който той трябваше да прочете — чиста загуба на време. След това щеше да докладва, за да запознае политическите си началници — не, партийните величия — с всичките допълнителни прозрения, за да не губят своето време да четат цялото послание и да тълкуват смисъла му, преди да решат какво да предприемат.
Председателят се чудеше дали този полски полковник си даваше сметка колко им е лесно на неговите партийни шефове. Те просто трябваше да придвижат посланието към собствените си политически господари, прехвърляйки отговорността за решението, както правят всички правителствени функционери, независимо от коя страна са и каква идеология изповядват. Васалите са си васали навсякъде.
Председателят го погледна.
— Другарю полковник, благодаря, че предоставихте това на моето внимание. Моля, предайте моите поздрави и почитания на вашия командир. Свободно!
Полякът скочи, козирува смешно по полски, зае възможно най-изпънатата парадна стойка и се отправи към вратата.
Юрий Андропов изчака вратата да се затвори и отново се върна към посланието и прикрепения руски превод.
— Е, Карол, заплашваш ни, а? — Той цъкна с език и поклати глава, преди да продължи тихо. — Смел си, но преценката ти се нуждае от преоценка, мой клерикален друже.
Вдигна очи замислено. По стените бяха окачени обичайните картини. По същата причина като във всеки друг кабинет — да не са голи. Две маслени платна на майстори от Ренесанса, вероятно от колекцията на някой отдавна мъртъв цар или аристократ. Третата беше портрет, при това доста добър, на Ленин, с бледия тен на лицето и изпъкналото чело, познати на милиони по света. Цветна фотография в красива рамка на Леонид Брежнев, настоящия генерален секретар на комунистическата партия, висеше близо до него. Снимката беше пълна лъжа, на нея се виждаше млад и енергичен човек, а не оглупелият дърт козел, който стоеше начело на Политбюро. Е, всички остаряваха, но в повечето страни те напускаха постовете си и се пенсионираха с достойнство. Не и в неговата родина, осъзна Андропов… и се върна към писмото. Не и този човек. А и постът беше пожизнен.
„Този поп обаче заплашваше да промени този порядък“, мислеше си председателят на Комитета за държавна сигурност. И тук се криеше опасността.
Опасност?
