Съпругата му, по-млада и по-хубава, отколкото вероятно той заслужаваше, се появи веднага след него с поднос сандвичи и бутилка бяло вино за добре дошли.
— Ти трябва да си Еди? — попита русолявата г-жа Хейдок.
Точно тогава Ед Фоли забеляза широката рокля. От пръв поглед можеше да се каже, че е в шестия месец. Инструктажите бяха съвсем точни до последната подробност. Фоли имаше доверие на ЦРУ, но от собствен опит знаеше, че трябва да проверява всичко — от имената на съседите до шуртенето на водата в тоалетната. „Особено в Москва“, напомни си той, докато отиваше към банята. Найджъл го последва.
— Водопроводната система е в ред, но е малко шумна. Никой не се оплаква — обясни Хейдок.
Ед Фоли отвъртя крана, без съмнение вдигаше шум.
— Сам го нагласих. Голям сръчко съм, какво ще кажеш? — попита Хейдок, след което снижи гласа си. — Внимавай какво говориш тук, Ед. Проклетите бръмбари са навсякъде. Особено в спалните. Шибаните руснаци обичат да броят оргазмите ни. Двамата с Пени се опитваме да не ги разочароваме.
Лека усмивка. Е, в някои градове се налагаше да си донесеш нощния живот.
— Тук си от две години, така ли?
Имаше чувството, че водата в тоалетната никога няма да спре да шурти. Фоли се изкушаваше да отмести капака на водопроводната шахта, за да провери дали Хейдок не е сменил тръбите с нещо специално. Но се отказа.
— Двайсет и девет месеца. Остават още седем. Готино местенце. Сигурно са те предупредили, че където и да отидеш, ще си имаш компания. Не ги подценявай. Хората от Второ главно управление са доста добри…
Тоалетната продължаваше да шурти. Хейдок заговори по-силно.
— Душът — топлата вода, е наред, но разпределителната тръба трещи, точно като в нашия апартамент…
Той пусна водата за демонстрация. Без съмнение трещеше. Дали някой не беше ровичкал в стената, за да отвърти тръбата? Ед се усъмни. Вероятно. Вероятно този сръчко до него.
— Идеално.
— Ето, това е мястото, където ще вършиш голямата част от работата си. Душ с приятел и безопасна вода — не беше ли това любимият им лаф в Калифорния?
Ед успя да се засмее за първи път, откакто пристигна в Москва.
— Да, точно такъв е лафът.
Изгледа посетителя си. Беше изненадан, че Хейдок се разкри толкова рано, но явно беше обратен английски специалитет да се набиваш на очи. Шпионската работа имаше своите правила, а руснаците спазваха правилата.
Зарежи част от правилата, му беше казал Боб Ритър. Придържай се към прикритието си и винаги, когато е възможно, бъди тъп като задник непридвидим американец. Той беше предупредил също семейство Фоли, че Найджъл Хейдок беше тип, на когото можеха да се доверят. Бил син на агент, предаден от самия Ким Филби, едно от нещастните копелета, които бяха пуснали с парашут в Албания право в ръцете на КГБ. По онова време Найджъл бил едва петгодишен, но достатъчно голям, за да запомни за цял живот какво е да загубиш баща си от вражеска ръка. Найджъл явно имаше достатъчно добра мотивация — като Мери Пат. По-добра и от неговата, както Ед Фоли би признал след няколко питиета. Мери Пат мразеше копелетата, колкото Господ Бог ненавиждаше греха. Хейдок не беше главният агент, но пък беше най-добрата им хрътка в Москва, а това го правеше надежден. Директорът на ЦРУ, съдия Мур, вярваше на британците. Той беше свидетел, че след Филби британското контраразузнаване душеше по-разгорещено и от Джеймс Джизъс Енгълтън12 с неговата въдица с изкуствена муха за стръв и изгаряше всяка пролука, откъдето можеше да изтече нещо. На свой ред Фоли вярваше на съдия Мур, президентът също му вярваше. Това беше най-откачената част от шпионската работа: не можеш да се довериш на никого, но трябва да вярваш на някого.
„Е, помисли си Фоли, докато проверяваше с ръка топлата вода. Никой никога не е твърдял, че в шпионажа има непоклатима логика.“ Като в метафизиката.
— Кога пристигат мебелите ви?
— Контейнерът трябва да е вече на път от Ленинград. Ще бърникат ли в него?
Хейдок сви рамене.
— Проверяват всичко — предупреди той и след това снижи гласа си. — Човек никога не знае колко старателни могат да бъдат, Едуард. КГБ е шибана бюрокрация. Няма да разбереш какво значи, докато не се сблъскаш с тях. Да вземем бръмбарите в апартамента ви — не се знае колко от тях работят. Това не е „Бритиш Телеком“, нито „Американ Телефон енд Телеграф“. В тая страна нещата са си такива и за нас е добре дошло, но и на това не може да се разчита. Когато те следят, не знаеш дали е опитен човек или някой мърльо, който не може да намери пътя до кенефа. Всички си приличат и се обличат еднакво. Като нашите хора, като се замислиш, но тяхната бюрокрация е твърде надута и вероятността някой тъпак да се промъкне е голяма, а може и да не е така. Един Господ знае. И ние в Сенчъри Хаус си имаме търтеи.
Фоли се съгласи.
— В Ленгли им викаме Дирекция за разузнаване.
— Точно. На нашите им казваме Дворецът Уестминстър — каза Хейдок с типичното си предубеждение. — Мисля, че проверявахме достатъчно водопровода.
Фоли затвори крана и двамата се върнаха в дневната, където Пени и Мери Пат се опознаваха.
— Всичко е наред, скъпа, топлата вода е достатъчно.
— Радвам се да го чуя — отговори Мери Пат и се обърна към гостенката си. — Къде пазарувате?
Пени Хейдок се засмя:
— Мога да те заведа. Специалните стоки поръчваме от една фирма в Хелзинки, екстра качество. Английски, френски, германски, дори американски, за неща като сокове и консерви. Малотрайните продукти са финландски и обикновено са много прилични, особено агнешкото. Имат най-вкусното агнешко, нали, Найджъл?
— Наистина, не по-лошо е от новозеландското — съгласи се съпругът й.
— Бифтеците им не са достатъчно добри — сподели Майк Барнс, — но веднъж седмично ни доставят от Омаха. Тонове бифтеци, разпределяме ги между приятелите си.
— Вярно е — потвърди Найджъл. — Говедата, които у вас храните с царевица, са превъзходни. Страхувам се, че доста се пристрастихме към тях.
— Да благодарим на Бога за ВВС на САЩ — продължи Барнс. — Те доставят говеждото в натовските бази и ние също сме в списъка на потребителите. Месото идва замразено и не е така вкусно като прясното в „Делмонико“, но напомня онова, което хапваме у дома. Предполагам, че сте си донесли скара, приятели. Напоследък печем месото горе на покрива на открито. Внасяме и дървени въглища. Иван, както изглежда, не разбира от тези неща.
Апартаментът нямаше балкон, вероятно за да се предпазват обитателите му от миризмата на бензин, с която бе просмукан целият град.
— Как ходите на работа? — попита Фоли.
— По-добре е да се използва метрото. Наистина е голяма работа — отговори Барнс.
— Колата ще е на мое разположение? — попита с надежда в гласа Мери Пат и се усмихна.
Всичко беше по план. Според очакванията, но всяко нещо, което вървеше гладко в този бизнес, идваше като изненада, като подаръците под коледното дърво. Надяваш се, че Дядо Коледа е получил писмото ти, но никога не можеш да си сигурен.
— Трябва да се научите как се шофира в този град — каза Барнс. — Поне колата ви е хубава.
Предишният обитател на апартамента им беше оставил бял „Мерцедес“ 280, който наистина беше добър автомобил. Дори много добър, само на четири години. Само дето в Москва нямаше много такива коли, а и регистрационните табели показваха, че принадлежи на американски дипломат, и така много лесно щеше да се забелязва от контролните органи по пътищата и от агентите на КГБ, които без съмнение щяха да го следват по петите. Това също беше обратен английски обичай. Мери Пат трябваше да се научи как се кара тук, точно като жител на Индианополис при първото си шофиране в Ню Йорк.
— Улиците са широки и хубави — й каза Барнс. — А бензиностанцията е само на три преки. Огромна. Руснаците обичат да строят по този начин.
