съществува. Посланията минаваха през шифровчиците, след това идваха на неговото бюро, той преглеждаше съдържанието им и ги проучваше за кодови думи, преди да ги разпрати към съответните служби и служители за оперативни цели. После посланията се връщаха при него и той проследяваше нещата по обратния ред. Обработката на информацията бе еднообразна, рутинна операция. Сутрин обикновено приемаха съобщенията, а следобед ги разпращаха по каналния ред. Най-досадната част беше естествено разшифроването, тъй като оперативните агенти, които използваха еднократни лични кодове, бяха безброй. Единичните копия на тези кодове се пазеха в помещенията вдясно от кабинета му. Чиновниците в тях обработваха и съхраняваха най-различни тайни — от сексуалния живот на италианските депутати до точния списък на целите, които влизаха в американските планове за ядрен удар.
Най-странното бе, че никой от тях не обсъждаше работата си — шифроването и разшифроването на изпращаната и постъпващата информация. Бяха като автомати. Изглежда, ги подбираха по този психологически признак — не би се учудил. Това бе служба, създадена от гении и предназначена за роботи. Ако някой можеше да създаде такива роботи, без съмнение той беше тук. Машините не се отклоняваха от зададените параметри и на тях можеше да се разчита.
Машините не можеха да мислят, но за неговата работа мисленето и добрата памет бяха необходими, иначе службата нямаше да функционира, а трябваше. Тя бе Щитът и Мечът за държавата, която се нуждаеше и от двете. Той беше нещо като началник-сортировач. Трябваше да помни кое къде отива. Нямаше достъп до абсолютно всичко, но знаеше значително повече от другите в сградата: имената и местоположението на оперативните работници, а много често техните агентурни операции и задачи. Обикновено не знаеше как изглеждат, нито истинските им имена, но знаеше мисиите им, псевдонимите на вербуваните от тях агенти и до голяма степен информацията, която те доставяха.
Работеше в отдела от девет години и половина. Постъпи през 1973 г. веднага след като се дипломира в математическия факултет на Московския държавен университет. Високата му интелигентност не остана незабелязана от вещата разведка на КГБ. Играеше доста сносно шах, на което дължеше добре тренираната си памет. Разучаваше игрите на старите гросмайстори с такива подробности, че във всяка ситуация знаеше следващия ход. Първоначално смяташе да стане професионален шахматист и се готвеше усилено, но се оказа, че не е бил достатъчно упорит. Борис Спаски, все още новак, го унижи с шест на нула игри и две отчайващи ремита. Така се изпариха мечтите му за слава и богатство… и пътуване. Въздъхна на бюрото си. Пътуване. Интересуваше се също от география, а когато затвореше очи, в главата му нахлуваха гледките — предимно черно-бели: Канале Гранде във Венеция, „Риджънт Стрийт“ в Лондон, величественият плаж Копакабана в Рио де Жанейро, връх Еверест, който Хилари бе изкачил, докато той е прохождал… Това бяха места, които никога нямаше да види. Не и той. Не и човек с неговия достъп до секретна информация. КГБ много внимаваше с такива хора. Нямаше никому доверие — урок, усвоен на висока цена. Какво й беше на страната му, че толкова много негови сънародници искаха да избягат? И все пак мнозина бяха загинали в бой за родину… Спестиха му военната служба заради таланта му на математик и шахматист, а след това го взеха на площад „Дзержински“ 2. Не след дълго получи хубава квартира с площ седемдесет и пет квадрата в новопостроена сграда. Произведоха го във военен чин и само за няколко седмици стана капитан, което не беше толкова лошо. Дори много добре, тъй като отскоро му плащаха във валутни бонове и можеше да пазарува в „недостъпните“ магазини със западни стоки и най-важното без опашки. Жена му беше адски доволна. Скоро щяха да го причислят към номенклатурата, отначало в дъното на списъка, подобно на по- малкия брат на престолонаследника, който гледа нагоре към стълбата, без да знае докъде може да се изкачи. За разлика от царете обаче той беше тук не заради произхода си, а по заслуги — факт, който гъделичкаше мъжкото его на капитан Зайцев.
Да, беше извоювал мястото си тук и само това беше от значение. Затова му доверяваха тайни. Като например следната: агент с псевдонима КАСИЙ, американец от Вашингтон, изглежда, разполагаше с ценна политическа информация. Този род данни се обработваха от хората на петия етаж, а много често и от експерти в Института за САЩ и Канада, които проучваха и листенцата на чая в Америка. Канада не представляваше интерес за КГБ освен заради участието си в американската противовъздушна отбранителна система и заради някои от високопоставените й политици, които не харесваха нейния мощен южен съсед. Така поне се твърдеше в редовните доклади на резидента в Отава до началниците горе. Зайцев се съмняваше. Поляците също не харесваха източния си съсед, но в повечето случаи изпълняваха онова, което им наредеше — резидентът във Варшава го беше докладвал с неприкрито задоволство в телеграмата си предния месец, след като за свой ужас беше узнал за онзи непокорен профсъюз. „Контрареволюционна схема“ беше терминът, използван от полковник Игор Алексеевич Томашевски. Полковникът бе смятан за изгряваща звезда и му предстоеше назначение на Запад. Там отиваха истински добрите.
На три километра от тук Ед Фоли влезе пръв през вратата, следван от съпругата си Мери Патриша, която водеше за ръка Еди. Сините очи на Еди се бяха ококорили с характерното за децата любопитство, но макар да беше само на четири години и половина, той разбираше, че Москва не е светът на Дисни. Шокът от разликата в начина на живот щеше да се стовари върху него като чука на Тур10, но пък щеше да разшири кръгозора му, както се надяваха неговите родители. Защо не и техния.
— Ъ-хъ — измънка Ед Фоли, след като огледа апартамента.
Преди това тук беше живял съветник от посолството и се бе опитал поне да почисти, без съмнение с помощта на някоя от руските прислужници, които съветското правителство изпращаше и които много се стараеха… и за двамата си господари. Ед и Мери Пат бяха инструктирани подробно в продължение на седмици, ако не и месеци, преди да се отправят на дългия полет за Москва със самолет на „Пан Ам“ от летище „Кенеди“.
— Е, това ли е апартаментът? — изрече Ед с привидно спокоен глас.
— Добре дошли в Москва! — приветства новодошлите Майк Барнс, който също беше съветник в посолството и правеше кариера като външнополитически кадър, а тази седмица беше дежурният посрещач. — Предишният обитател беше Чарли Устър. Добро момче, сега се радва на лятната жега във Фоги Ботъм.
— Как е времето през лятото тук? — попита Мери Пат.
— Като в Минеаполис — отговори Барнс. — Няма жеги, но не е влажно, а и зимите не са толкова сурови. Израснах в Минеаполис — обясни той. — Е, германската армия и Наполеон може да не се съгласят с мен, но никой никога не е твърдял, че Москва е Париж, нали така?
— Да, чух за нощния живот — Ед се подсмихна.
Той беше доволен. В Париж не се нуждаеха от главен агент под прикритие и назначението му в Москва беше най-големият и най-зрял плод, на който дори не се бе надявал. Може би в България, но не и в леговището на звяра. Боб Ритър трябва да е бил истински впечатлен от работата му в Техеран. Слава Богу, че Мери Пат беше родила Еди в подходящия момент. Пропуснаха превземането на посолството в Иран11, беше въпрос на три седмици, ако не се лъжеше. Бременността й беше тежка и лекарят настоя да се върнат в Ню Йорк за раждането. Децата бяха дар Божи, нали така… Освен това направиха от Еди нюйоркчанин, а Ед дяволски много искаше синът му да е фен на „Янките“ и на „Рейнджърс“ от рождение. Най-хубавото в новото му назначение извън професионалната страна беше, че ще гледа най-добрия хокей в света тук, на място, в Москва. Майната им на балета и на симфоничната музика. Тия копелета знаеха как да играят хокей. Жалко, че руснаците не разбираха нищо от бейзбол. Сигурно е твърде сложен за мужиците. С всичките му забивания, които трябва да избереш…
— Не е върхът — отбеляза Мери Пат, оглеждайки пукнатия прозорец.
Щяха да живеят на шестия етаж. Поне нямаше да е толкова шумно. Комплексът за чужденците — гетото — беше обграден със стени и строго охраняван. От съображения за сигурност, както твърдяха руснаците, макар че уличната престъпност срещу чужденци не беше проблем в Москва. Средният руски гражданин нямаше право по закон да притежава чужда валута и при всички случаи щеше да му е трудно да я харчи. Така че нямаше голяма полза да ограбиш американец или французин на улицата, а не беше възможно да ги объркаш. Облеклото им ги отличаваше, както се отличава паун сред стадо крави.
— Здрасти! — акцентът беше британски. Розовеещото лице се показа миг по-късно. — Ние сме вашите съседи. Найджъл и Пени Хейдок — добави притежателят на лицето.
Беше на около четиридесет и пет години, висок и мършав, с преждевременно посивяла и оредяла коса.
