плаща от собствения си джоб. — Базил е вдигнал по тревога хората си в Рим впрочем, в случай че КГБ реши да свети маслото на папата по-бързо.
— Едва ли, не са толкова ефективни — каза Ритър убедено.
— Аз лично бих си отварял очите, Боб — възрази заместник-директорът на разузнаването. — Юрий Владимирович не е от най-търпеливите.
Гриър не беше първият човек, който обръщаше внимание на тази подробност.
— Знам, но системата им е по-бавна и от нашата.
— Ами българите? — попита Мур. — Очакват, че стрелецът ще е някой си Строков, Борис Строков, предполагаемият убиец на Георги Марков. Опитен убиец според Базил.
— Много е вероятно да използват българи — съгласи се Ритър. — Те са нещо като корпорация по убийствата на Източна Европа, но така или иначе са комунисти, а това означава шахматисти, а не играчи на терена. Още не сме решили по какъв начин да предупредим Ватикана. Ще е разумно ли да поговорим за това с техния нунций?
Никой от тях не бе разполагал с достатъчно време да обмисли този въпрос и сега бе моментът да го повдигнат отново. Папският нунций беше посланикът на Ватикана в Съединените щати. Кардинал Джовани Сабатино бе дългогодишен представител на дипломатическата служба на папата и дълбоко уважаван в Държавния департамент заради своята проницателност и дискретност.
— Как да го направим, че да не компрометираме източника? — зачуди се Гриър.
— Може да кажем, че някои българи са се раздрънкали…
— Трябва да внимаваме с подобни измислици, съдия — предупреди Ритър. — Да не забравяме, че към Държавна сигурност действа въпросният специален отряд. Той е на пряко подчинение на Политбюро и доколкото знаем от нашите източници в района, не оставят нищо черно на бяло. Строков е един от тях или така поне сме чували.
— Тогава да кажем, че партийният им лидер се е изпуснал пред някоя от любовниците си. Известно е, че има няколко метреси — предложи Гриър.
Шефът на разузнаването разполагаше с всякакъв вид сведения за интимните навици на лидерите по света, а българският партиен бос си беше коцкар в истинския смисъл на думата. Разбира се, ако се разчуеше, въпросните жени нямаше да видят бял ден, но прелюбодеянието си имаше цена. От друга страна, българският ръководител беше як пияница и едва ли щеше да си спомни кога и на кого какво е казал.
— Звучи приемливо — изказа мнението си Ритър.
— Кога може да се срещнем с нунция? — попита Мур.
— Какво ще кажете за средата на седмицата? — предложи Ритър.
Имаха цяла седмица пред себе си. Съдията бе зает с обсъждането на бюджета в Капитолия до сряда сутринта.
— Къде?
Не можеха да го поканят при тях естествено. Свещеникът нямаше да се съгласи да дойде. Криеше прекалено много рискове, ако някой забележи. Съдия Мур също не можеше да отиде при нунция. Лицето му бе твърде добре познато във Вашингтон.
— Фоги Ботъм — каза Гриър.
Мур често ходеше на срещи при държавния секретар, а и нунцият не беше непозната личност там.
— Това ще свърши работа — реши шефът на ЦРУ. — Да действаме — каза Мур и се протегна.
Той мразеше да работи в неделя. Дори апелативните съдии почиваха през уикенда.
— Още не знаем какво смята да прави Базил — предупреди Ритър.
— Възложил е на хората си в Рим да се оглеждат. В момента разполага с петима агенти, но утре ще им изпрати подкрепление от Лондон, тъй като има вероятност да ударят още в сряда, когато Негово светейшество се появява на открито.
— Жалко, че не може да се отмени обиколката му из площада, но дори да го уведоми някой, той едва ли ще се вслуша.
— Малко вероятно е — съгласи се Мур.
Той не им предаде думите на Базил, че Райън е заминал за Рим. Ритър щеше да получи пореден пристъп на ярост, а на Мур не му се щеше да си разваля кефа в неделя.
Райън се събуди рано както обикновено, закуси и взе такси до „Свети Петър“. Стана му приятно да се разходи из площада, който представляваше почти правилен кръг, и да се поразтъпче. Изглеждаше му почти странно, че насред столицата на Италианската република беше разположена суверенна държава с официален език латинския. Чудеше се дали на цезарите щеше да им хареса, че последното убежище на техния език беше дадено на институцията, която бе сринала световната им империя. Той естествено не можеше да посети Форума и да се допита до духовете, ако наистина бродеха там.
Базиликата завладя изцяло вниманието му. Нямаше подходяща дума, с която да се опише толкова величествено нещо. За да събере средства за нейното построяване, Църквата бе измислила продажбата на индулгенции, което бе подтикнало Мартин Лутер да протестира пред портите на катедралата, поставяйки началото на Реформацията — нещо, към което монахините в „Сейнт Матю“ се отнасяха с неодобрение. Йезуитите, с които се бе сблъскал по-късно през живота си, я разглеждаха в по-широк контекст, тъй като Обществото на Исус дължеше съществуването си именно на Реформацията — то бе създадено, за да се бори с нея.
За момента това нямаше значение. Базиликата не се поддаваше на описание, но изглеждаше идеалното място за главна квартира на Римокатолическата църква. Влезе вътре и осъзна, че интериорът е още по- внушителен. Спокойно можеха да организират футболни мачове тук. На повече от сто метра навътре се намираше главният олтар, който се използваше само от папата, а под него беше криптата със саркофазите на предшествениците му. Легендата гласеше, че там е погребан и самият Свети Петър. В Евангелието се цитираха думите на Исус: „Върху този камък ще изградя моята църква.“ Е, с помощта на някой и друг архитект и цяла армия работници. Джак се захласна така, сякаш бе влязъл в дома на самия Господ. Катедралата в Балтимор приличаше на беседка в сравнение с тази тук. Огледа се и забеляза група туристи, които също се бяха вторачили в тавана със зяпнали усти. „Как са построили това чудо без метално скеле“ — не можеше да се начуди Джак. Градежът беше изцяло от камък. „Хората от древността наистина са си разбирали от работата“ — размишляваше Райън. Синовете на тези строители сега работеха за „Боинг“ или в НАСА. Продължи да се разхожда още двайсет минути, след което си напомни, че в края на краищата не бе дошъл тук като турист.
Първоначално на това място римляните бяха организирали грандиозни зрелища с надбягвания с двуколки като във филма „Бен Хур“ След това издигнали на мястото старата църква „Свети Петър“, която с времето рухнала. Изграждането на новата базилика продължило век и половина. Тя била завършена през шестнайсети век, спомни си Райън. После той заобиколи отзад, за да огледа още веднъж района. Колкото и да се мъчеше да открие нещо различно, стигна до извода, че първите му впечатления са били правилни. Веднага разбра къде папата се качваше на автомобила си, който обикаляше около площада. Джак определи и мястото, което бе най-уязвимото… Това бе пространство с формата на полукръг с дължина поне двеста метра.
Добре — каза си той. Време е да направим някои анализи. Стрелецът щеше да е професионалист. Професионалистът имаше да решава два проблема: първо, да си избере подходящо място за стрелба; и, второ, да се измъкне жив.
Така че Райън се обърна, за да установи възможните пътища за бягство. Отляво, близо до фасадата на църквата, хората щяха да се скупчат плътно един в друг в желанието си да видят папата, когато излиза. По-нататък пътят, по който щеше да тръгне откритият автомобил, щеше да се разшири донякъде, увеличавайки обсега на стрелбата — нещо, което трябваше да се избегне. Но така или иначе стрелецът щеше да се опита да се измъкне от Вечния град, а най-добрият начин за това бе към страничната улица, където Шарп бе паркирал предния ден. Там човек можеше да остави колата си и ако успееше да се добере до нея, да натисне педала на газта до дупка и да стигне до втора кола, паркирана наблизо, и да се прехвърли на нея, тъй като ченгетата щяха да издирват първата. А Рим беше фрашкан с полицаи, които биха минали и през огъня, за да хванат човека, който би стрелял срещу папата.
Върна се на мястото, от което стрелецът щеше да дръпне спусъка. Едва ли би пожелал да се свре сред
