най-гъстата част от тълпата. Следователно нямаше да застане близо до църквата. Но нямаше начин да не пожелае да стреля през онази арка. На около шейсет или седемдесет метра. Десетина секунди за прицелването? Вероятно. Щеше да се опита да си осигури максимално добра видимост. Или двойно повече време. Щеше да изкрещи нещо като: „Ето го там!“, за отклоняване на вниманието. После нямаше да е трудно да го идентифицират, но полковник Строков щеше да предпочете в сряда през нощта да спи в София. „Да проверя разписанието на полетите — напомни си Джак. Ако успее да стреля и да се измъкне, едва ли ще се прибере у дома с плуване. Без съмнение ще избере най-бързия начин, освен ако не разполага със сигурно укритие в Рим.“
Това не беше изключено. Проблемът се състоеше в това, че си имаше работа с опитен оперативен агент, който можеше да разполага с няколко плана. Но в живота нещата не бяха като в киното и професионалистите се придържаха към простите неща, тъй като дори най-простите неща понякога се издънваха в истинския живот.
„Ще има поне един резервен план. А може и повече, но със сигурност един.
Дали няма да се маскира като свещеник?“ Наоколо гъмжеше от свещеници. Също и от монахини. Райън никога досега не бе виждал толкова много накуп.
„Какъв ли ръст има Строков?“ Ако беше над метър и осемдесет, нямаше да мине за монахиня. Но под расо човек можеше да скрие цял автомат. Райън се зарадва на досетливостта си. И все пак колко бързо щеше да бяга с расо? Това щеше да е едно от слабите места.
„Най-вероятно е да използва пистолет със заглушител“ — каза си Райън. Пушка — не, в предимствата й се криеха и рисковете. Беше прекалено дълга и в бутаницата някой можеше да отклони дулото от целта. Автомат АК-47, с който да направи всичко на пух и прах? Не, само във филмите хората стреляха с автомат от хълбок. Райън беше пробвал със своя М-16 в Куонтико. Почувства се като истински Джон Уейн, но не можа да уцели нищо. Мерниците, както им бяха обяснили сержантите в школата на морската пехота, служеха за определена цел. Те бяха сложени, за да показват накъде е насочено оръжието, тъй като патронът, с който стреляш, е с диаметър малко над сантиметър, а когато удряш мишена с толкова малки размери, и едно хълцане може да те отклони от нея, а заради стреса задачата ти се усложнява още повече… освен ако не си свикнал да убиваш хора. Като Борис Строков от Държавна сигурност. Ами ако беше от ония, дето не им трепва окото, като Оди Мърфи от Трета пехотна дивизия през Втората световна война? Но колко ли такива хора се намираха наоколо? Мърфи е бил един от осемте милиона американски войници и никой не е подозирал, че притежава подобно смъртоносно качество, преди да го изпратят на бойното поле, където беше изненадал всички. Мърфи вероятно сам не е подозирал колко по-различен е бил от останалите.
„Строков е професионалист — напомни си Джак. — И ще действа като професионалист. Ще изпипа всяка подробност в плана си, особено за бягството.“
— Ти трябва да си Райън — дочу той глас на британец и когато се обърна, забеляза блед мъж с червеникава коса.
— Кой си ти?
— Мик Кинг — отвърна мъжът. — Сър Базил ме изпрати заедно с още трима души. Оглед на района, а?
— Забелязва ли се отстрани? — попита Райън.
— Може да минеш и за студент по архитектура — изтърси Кинг. — Какво е мнението ти?
— Мисля, че стрелецът ще застане ей там и след това ще се опита да се измъкне по онзи път — отговори Джак.
Кинг се огледа, преди да проговори.
— Хитро местенце, както и да го погледне човек, стига да не се напълни с всичките хора, които ще бъдат тук, но си прав, изглежда най-подходящото — съгласи се шпионинът.
— Ако аз трябваше да планирам нещата, щях да предпочета да стрелям с пушка ей от там. Трябва да сложим човек най-отгоре, за всеки случай.
— Съгласен съм. Ще пратим там Джон Спароу. Оня приятел с късата подстрижка. Той си домъкна цял сандък с камери.
— Още един човек да чака на страничната улица. Нашето птиче вероятно ще остави там кола, с която да духне от града. На негово място бих паркирал там.
— Не е ли прекалено удобно?
— Ей, аз съм бивш морски пехотинец, а не гросмайстор по шах — отговори Райън.
Все пак не беше излишно да обсъдиш с някой друг вижданията си. Тук имаше всякакви тактически възможности, а всеки четеше картата по свой начин. Не беше изключено българите също да са учили по различен учебник.
— Възложиха ни свинска задача. Да се надяваме, че оня Строков няма да се появи. А, виж това — каза Кинг и подаде на Райън плик.
Беше пълен със снимки осем на десет от най-добро качество.
— Ник Томсън твърди, че очите му били безжизнени — каза Райън, вглеждайки се в една от фотографиите.
— Доста хладнокръвно копеле, а?
— В сряда ще носим ли оръжие?
— Аз със сигурност — потвърди Кинг. — Деветмилиметров „Браунинг“. В посолството има няколко. Знам, че можеш да стреляш точно, когато си под напрежение, сър Джон — добави той с уважение.
— Това не означава, че ми харесва, приятел.
А най-добрият обхват за всеки пистолет беше контактният. Да насочиш пищова от упор срещу копелето. В подобна ситуация трудно пропускаше човек. Дори се заглушаваше шумът. Да не говорим, че бе най- добрият начин да кажеш на някого, че не трябва да върши нещо подобно.
През следващите два часа петимата мъже обикаляха из площада и всеки път се връщаха на това място.
— Абсурд да покрием цялото пространство. Трябват ни най-малко сто души — заключи накрая Мик Кинг. — Но ако човек не може да е силен навсякъде, избира едно място, където да е силен.
Джак кимна, припомняйки си как Наполеон беше заповядал на своите генерали да измислят план за защита на Франция, а когато един от тях разпръснал войниците по протежение на цялата граница, той го попитал да не би да се кани да пази страната от контрабандисти. Да, точно така, ако не можеш да си силен навсякъде, планираш едно място, на което да струпаш силите си, и се молиш, че си избрал най- подходящото. Ключът беше да се поставиш на мястото на другия човек и да се опиташ да мислиш като него. Така го учеха да прави, откакто стана аналитик в разузнаването. Мисли по начина, по който мисли врагът ти. Това бе най-добрият начин да го спреше. Звучеше толкова логично и лесно на теория. На терена обаче беше малко по-различно.
Сблъскаха се с Том Шарп пред базиликата и от там се отправиха заедно да обядват и да си поговорят.
— Сър Джон е прав — каза Кинг. — Най-подходящото място е от лявата страна. Разполагаме със снимки на мръсника. Ще се качиш над колонадата заедно с камерите, Джон — обърна се той към Спароу. — Задачата ти ще е да оглеждаш тълпата и да се опиташ да засечеш копелето и да ни уведомиш по радиостанцията.
— Мик, от самото начало си прав — каза Спароу. — Това е свинска работа. И целият личен състав на специалните сили САС да бяха пратили тук, нямаше да стигне.
Двайсет и втори специален отряд на британските военновъздушни сили се състоеше от превъзходни командоси и наброяваше колкото служителите на една, максимум две компании.
— Не е наша работа да разсъждаваме защо, момчето ми — каза Шарп. — Решенията ги взима Базил.
Пуфтенето от хората около масата послужи вместо отговор.
— А радиостанции? — попита Джак.
— Ще пристигнат всеки момент по куриер — отвърна Шарп — маломерни, събират се в джоба. Имат слушалки, но микрофоните не са от миниатюрните за съжаление.
— Мамка му — обади се Джак. Сикрет Сървис щеше да им осигури за операцията точно онова, от което се нуждаеха. Но беше невъзможно да им звъннеш и да им ги поискаш. — Кой осигурява охраната на
