автомобил. Стигнаха до убеждението, че първоначалните преценки на Райън за тактическите възможности, които мястото предлагаше, са правилни. На Джак му стана приятно отначало, но после осъзна, че ако мисията се прецака, вината ще е негова, а не тяхна.
— Знаеш ли — каза Райън на Мик Кинг — Шарп се бе върнал за малко в посолството по работа, свързана с поста му на заместник-шеф на дипломатическата мисия, — повече от половината посетители ще се скупчат по средата, ето там.
— За нас така ще е по-добре, Джак. Само глупак би стрелял от подобно положение, освен ако не се надява някой да го телепортира на междузвездния кораб „Ентърпрайс“. От там е невъзможно да се измъкне.
— Напълно си прав — съгласи се Джак. — Какво ще кажеш, дали няма да се опита да стреля вътре в църквата, преди папата да се отправи към автомобила?
— Възможно е — каза Майк. — Но това ще означава, че по някакъв начин Строков или някой друг, свързан с него, е проникнал в администрацията на папата и че той може да извърши убийството, когато си пожелае. Според моето скромно мнение да се внедри човек в тази организация е почти невъзможно. Това означава да се поддържа една изключително трудна от психологическа гледна точка маскировка за продължителен период от време. Не — поклати той глава, — аз бих изключил подобна възможност.
— Надявам се да си прав, човече.
— Аз също, Джак.
Всички си тръгнаха към четири часа с отделни таксита, от които слязоха на няколко преки от британското посолство, а остатъка от пътя извървяха пеша.
Вечерята мина мълчаливо. Всеки си имаше своите притеснения и се надяваше, че каквото и да е замислил полковник Строков от ДС, нямаше да се случи през тази седмица и че на другия ден вечерта щяха да си тръгнат за Лондон, без да са преживели никакви неприятности. Едно от нещата, в които Райън се убеди, бе, че оперативните агенти, колкото и опитни да бяха, изпитваха същите притеснения като неговите. Човек се чувства по-добре, когато знае, че и друг някой се безпокои като него. А не беше ли обикновено злорадство? Дали не беше като трескавото очакване преди деня на победата? Не, тях не ги очакваше германската армия. Задачата им беше да предотвратят убийство, а заплахата дори не се отнасяше до тях. Застрашен бе животът на друг човек, който или не подозираше, или не му пукаше, а те се бяха нагърбили доброволно да опазят живота му. Мик Кинг го беше казал съвсем точно при първата им среща. Беше свинска работа.
— Има още новини от Заека — уведоми ги Мур на следобедното заседание.
— За какво става дума?
— Базил казва, че КГБ има дълбоко внедрен агент във Форин Офис и че Заекът им е предоставил достатъчно данни, за да стеснят кръга до четирима заподозрени. МИ-5 вече ги проучвало. Дал им е още информация и за агента КАСИЙ тук, у нас. Работел за руснаците от десетина години. Определено бил съветник на сенатор от Комисията по разузнаването — явно политически съветник. Вероятно е някой, който има достъп до секретна информация. Това означава, че ФБР ще трябва да провери осемнайсет души.
— Какво друго им е казал, Артър? — попита Гриър.
— Излиза, че онова, което съобщаваме на Конгреса във връзка с операциите за КГБ, стига до площад „Дзерджински“ за по-малко от седмица.
— Искам кучия син — обяви Ритър. — Ако е вярно, сме загубили агенти заради него.
А Боб Ритър, каквито и слабости да притежаваше, си пазеше агентите, както мечка гризли си пази меченцата.
— След като отдавна се занимава с това, явно се чувства удобно сред разузнавателната общност.
— А нещо ново за оня тип от флота — НЕПТУН? — спомни си Гриър.
— Нищо, но ще го разпитаме подробно, когато го докарат тук. Може да е всеки. Във флота взеха ли мерки за свръзките и шифрите си?
Гриър вдигна рамене.
— Всеки кораб има свои свързочници. Наредено им е да унищожават документите с шифрите и да сменят кодовете всеки ден. По двама души се занимават с тая работа и всички са проверени.
— Да не забравяме, че все проверени хора са ни забивали ножа досега — напомни им Ритър.
— Обикновено те крадат хората, на които си доверил парите си — намеси се съдия Мур. Той се бе сблъсквал с доста такива случаи в съдебната си практика. — Това е проблемът. Само си представете как ще се почувства Иван, ако разбере за Заека.
— Това е различно — обади се Ритър.
— Браво, Боб — ухили се директорът на ЦРУ. — И жена ми все това ми повтаря цял живот. Изглежда, това е бойният вик на всички жени по света — това е различно. Другата страна също смята, че нейните сили служат на Истината и Красотата, не забравяй.
— Да, съдия, но ние ще ги надвием.
„Не беше никак зле да станеш свидетел на подобна самоувереност, особено от страна на тип като Боб Ритър“, помисли си Мур.
— Още ли мислиш за ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА, Робърт?
— Съпоставям някои идеи. Дай ми няколко седмици.
— Няма проблеми.
Беше точно един часа след полунощ във Вашингтон, когато Райън се събуди в Италия. Душът го освежи, а бръсненето придаде гладкост на лицето му. Към седем и трийсет слезе долу да закуси. Госпожа Шарп правеше италианско кафе, което имаше много странен вкус, сякаш някой беше изхвърлил пепелник с угарки в кафеварката. Джак го отдаде на различните национални вкусове. Яйцата и (английският) бекон бяха прилични, както и препечените филийки с масло. Някой явно бе решил, че преди мисия мъжете трябваше да се натъпчат яко.
— Готови ли са всички? — попита Шарп, влизайки в столовата.
— Предполагам. Ами останалите?
— Имаме среща пред базиликата след трийсет и пет минути. — А оттук до площада пътят бе пет минути с кола. — Ето ти един приятел за из път.
Шарп му подаде револвера.
Джак го взе и провери пълнителя. За радост беше празен.
— Може да ти дотрябват и тия неща — добави англичанинът и му подаде два заредени пълнителя.
Без съмнение патроните съдържаха железни куршуми, които влизаха точно в целта и оставяха дупка от девет милиметра, а след това излизаха. Европейците смятаха, че с такива патрони може да повалят и слон. Да, сигурно — каза си Джак и му се прииска „Колт“ М1911А1, който беше по-подходящ да повалиш човек на земята и да го оставиш там, докато пристигне линейката с медицинския екип за бърза помощ. Той обаче не стреляше добре с голям „Колт“, макар да бе тренирал. Райън стреляше най-добре с автомат, но това го можеше всеки. Шарп не бе осигурил кобури. Налагаше се да втъкне браунинга в колана на панталона си и да държи сакото си закопчано през всичкото време, за да го прикрива. Най-лошото при носенето на пистолет бе това, че тежеше, а без кобур трябваше да се държи в колана и да се внимава да не падне или да не се изхлузи през панталона. Не биваше да се допуска. При сядане подпираше корема и причиняваше болка, но днес това едва ли щеше да се случи. Резервният пълнител се намери в джоба на сакото му. Той дръпна назад плъзгача, пъхна другия пълнител в пистолета и зареди. Оръжието сега бе готово за стрелба. Помисли малко и внимателно пусна ударника. Предпазната мярка може и да беше достатъчна, но Райън беше обучен да не се доверява на никакви предпазни мерки. Ако се наложеше да стреля, трябваше да се сети да спусне ударника, нещо, което бе забравил да направи в случая с Шон Милър. Този път, ако нещата се развиеха неблагоприятно и се стигнеше до най-лошото, нямаше да забрави.
— Време ли е за буги-буги? — попита Джак.
— Исках да те питам и предишния път, когато се изрази по тоя начин, дали това означава „време ли е да тръгваме“? — попита на свой ред главният британски агент в Рим.
— Да, това е американизъм. „Буги“ е вид танц, доколкото знам.
— Ето я и твоята радиостанция — посочи Шарп. — Закопчава се на колана. Копчето за включване и
