Бяха застанали на петнайсет метра от металните заграждения, донесени специално заради седмичната аудиенция на открито с папата. Изглеждаха доста тежки. „Трябваха поне двама, а вероятно и четирима мъже, за да ги качат на камиона?“ — помисли си Райън. Той усети, че понякога умът му блуждаеше и се отплесваше по такъв род мисли и си каза, че трябва да се предпазва от това. „Продължавай да наблюдаваш тълпата“ — наложи си Джак.
„Толкова много физиономии, дявол да го вземе — възпротиви се вътрешното му аз. — И нищо чудно точно когато мръсникът се появи, той да гледа в друга посока.“
— Том, какво ще кажеш да се промъкнем напред и да минем покрай загражденията?
— Добра идея — съгласи се веднага Шарп.
Не беше лесно да си проправят път през тълпата, но не беше и невъзможно. Райън си погледна часовника. Петнайсет минути. Хората сега напираха към бариерите в стремежа си да застанат по-близо. От Средновековието бе останала легендата, че само едно докосване до краля може да излекува болен или да донесе късмет. Явно поверието още бе живо и важеше с още по-пълна сила, ако въпросният човек е самият Понтифекс Максимус. Някои от присъстващите вероятно боледуваха от рак и чакаха чудодейно изцеление от Бога. Понякога наистина ставаха чудеса. Докторите отдаваха внезапните ремисии на биологични процеси, които не можеха да разгадаят. Но те действително бяха чудеса, особено за потърпевшите. Това бе едно от нещата, за които Райън нямаше обяснение.
Хората напираха все повече и повече и всички глави се обръщаха в посока на базиликата.
— Шарп/Райън, Спароу. Вероятност обектът да стои на двайсет крачки вляво от вас, на три реда навътре от заграждението. Със синьо сако — каза глас в слушалката на Джак.
Без да изчаква Шарп, той се насочи в указаната посока. Много трудно си проправяше път сред множеството, но все пак не беше катастрофа в нюйоркското метро и никой не го ругаеше. Райън се взря пред себе си… Да… точно там. Той обърна глава, погледна към Шарп и попипа носа си с два пръста.
— Райън е на път към обекта — каза той в микрофона на ревера си. — Насочвай ме, Джон.
— Напред десет крачки, Джак, точно вляво от жената в кафявата рокля. Нашият приятел е със светлокестенява коса. Гледа наляво.
„Бинго“ — зарадва се Джак. След две минути застана точно зад гърба на мръсника. „Здрасти, полковник Строков.“
Скрит между плътната тълпа, Джак си разкопча сакото.
Полковникът беше застанал доста по-далеч от мястото, което той лично би избрал, помисли си Джак. Пространството за стрелба беше силно ограничено от човешките тела наоколо, но жената пред него беше достатъчно ниска, за да може лесно да извади оръжието си и да стреля, а и имаше пред себе си добра видимост.
„Точно така, Борис Андреевич, ако искаш да поиграем, доста ще се изненадаш. Ако някога армията или флотът се появят на религиозната сцена, ще се окаже, че улиците се пазят от морските пехотинци на САЩ, мръсно копеле.“
Том Шарп успя да се промъкне през тълпата и да застане точно пред Строков, като се блъсна леко в него. Той се обърна в посока на Райън и вдигна свитата си в юмрук ръка, което беше знак, че Строков е въоръжен.
Шумът на площада беше невъобразим и всички езици, на които хората говореха, се смесваха в едно общо жужене, което изведнъж утихна и целият площад потъна в тишина. Бронзовите порти се бяха отворили, без Райън да види.
Шарп стоеше на пет метра пред него. Между него и Строков имаше само едно момче… Много лесно можеше да се нахвърли върху българина и да го пипне.
В този миг изригна кавалкада от писъци. Райън се дръпна назад и извади пистолета, като освободи затвора и зареди. Очите му се бяха вкопчили в Строков.
— Кинг е, папата излиза! Вижда се автомобилът.
Но Райън не можеше да отговори. Нито да види папамобила.
— Спароу, виждам го. Райън/Шарп, ще бъде във вашето полезрение след няколко секунди.
Без да е в състояние да промълви нито дума, без да вижда доближаването на Негово светейшество, Джак бе вперил очи в раменете на мишената. Нямаше начин да помръдне ръцете си, без да помръдне раменете и точно това се случи…
„Да застреляш човек в гръб е убийство, Джак…“
С периферното си зрение Райън виждаше предния ляв ъгъл на белия джип-голф, който се движеше бавно от ляво на дясно. Мъжът пред него гледаше в тази посока… но не съвсем… защо?
В този миг обаче дясното му рамо помръдна съвсем леко… В крайчеца на полезрението си Райън забеляза десния му лакет, което означаваше, че долната част на ръката му е паралелна на земята.
След това отмести леко назад десния си крак. Явно мъжът се приготвяше да…
Райън подпря револвера си в долната част на гръбнака му. Опипваше прешлените на гръбначния му стълб с дулото на браунинга. Райън видя, че главата му се отметна с няколко милиметра назад. Наведе се напред и прошепна в ухото му:
— Ако натиснеш спусъка на оръжието, което държиш в ръка, ще прекараш остатъка от живота си, пишкайки в памперси. Сега много бавно, с пръсти ми го подай назад или ще те гръмна на място.
„Мисията изпълнена — реши Райън. — Тоя мръсник няма да убие никого. Хайде, опитай се да окажеш съпротива. Никой не е толкова бърз.“ Пръстът му стискаше толкова силно спусъка, че ако Строков се обърнеше рязко, пистолетът сам щеше да се задейства и да прекърши гръбнака му.
Мъжът се поколеба и без съмнение през главата му минаваха със светкавична скорост най-различни варианти. Имаше техники за съпротива, когато някой е опрял оръжие в главата ти, и той нямаше начин да не ги е упражнявал в академията, но тези уроци тук и в този момент, двайсет години по-късно, с истински пистолет в гръбнака, изглеждаха неприложими. Беше ли възможно да избие пистолета толкова бързо, че да не рискува бъбреците му да станат на каша? Вероятно не. Така че дясната му ръка се придвижи назад по начина, по който му заповядаха…
Райън скочи при звука на един или два пистолетни изстрела на не повече от петнайсет метра пред него. Това бе от онези мигове, когато човек има чувството, че светът е спрял да се върти, че сърцето и дробовете ти вече не функционират, а и всеки мозък се нуждае от няколко секунди, за да си изясни положението. Джак погледна по посока на звука. Видя Негово светейшество, върху чието снежнобяло расо бе избило кърваво петно с размера на половиндоларова монета, точно в гърдите, а върху красивото му лице бе изписан шокът от изненадващото развитие на събитията. Всичко стана толкова бързо, че той не бе имал време да изпита болката, но тялото му се свлече и изведнъж падна върху лявата си страна, а след това се сви.
Райън трябваше да напрегне цялата си воля, за да си наложи да не натисне спусъка. Лявата му ръка пое пистолета от ръката на субекта.
— Стой мирен, мръсно копеле! Не мърдай, не се обръщай, не прави нищо! Том — извика Джак силно.
— Спароу е. Пипнаха го. Хванаха стрелеца. Свалиха го на паважа. Най-малко десет души са го затиснали. Папата получи две, а може би три изстрела.
Реакцията на тълпата не бе еднозначна. Онези, които бяха близо до стрелеца, се нахвърлиха върху него като котки върху нещастна мишка и който и да беше убиецът, не се виждаше заради камарата тела на туристи върху него на около петнайсет метра от мястото, където стояха Райън, Шарп и Строков. Хората около Райън се отдръпваха — при това съвсем бавно…
— Джак, да отведем нашия приятел от тук, хайде.
И тримата мъже се измъкнаха към спасителната арка, както Райън я бе кръстил.
— Шарп до всички. Строков е с нас. Напускаме района поотделно, среща в посолството.
Минута по-късно те вече се бяха настанили в бентлито на Шарп. Райън беше на задната седалка с българина. Строков се бе посъвзел малко.
— Какво правите? Аз съм служител от българското посолство.
— Няма да забравим това, което току-що ни каза, старче. За момента си гост на правителството на Нейно британско величество. Бъди добро и послушно момче и стой мирно или моят приятел ще те гръмне.
— Интересен дипломатически прийом.
