Райън вдигна пистолета, който бе отнел от Строков — източноевропейски модел с огромен и смешен на вид заглушител, завинтен върху дулото. Нямаше съмнение, че се е канел да застреля някого.
Но кого? Изведнъж Райън се сети нещо.
— Том?
— Да, Джак?
— Не предвидихме всички възможности.
— Мисля, че си прав — съгласи се Шарп. — Но хванахме някой, който ще изясни случая.
Кормуването до посолството беше ясна илюстрация за Райън на какво му се вика скрит талант. Бентлито разполагаше с невероятно мощен двигател, а Шарп знаеше как да си служи с него.
Той форсира мотора, който избухна като снаряд, и автомобилът полетя като при състезание, отдалечавайки се бързо от Ватикана. Натисна рязко спирачките, колата изпищя пронизително и се закова на място на малкия паркинг до посолството. Тримата мъже влязоха през страничния вход и се отправиха веднага към приземието. Докато Райън държеше насочения пистолет, Шарп закопча на българина белезници и го настани върху дървен стол.
— Полковник Строков, трябва да отговаряш за убийството на Георги Марков — каза му Шарп. — От няколко години сме по следите ти.
Очите на Строков се разшириха като понички. Не само бентлито бе работило с бясна скорост, но и мозъкът на Шарп.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че разполагаме със снимки, на които се вижда как се измъкваш от летище „Хийтроу“ след убийството на нашия добър приятел на Уестминстърския мост. Скотланд Ярд те проследи, но ти успя да избягаш минути преди да получат заповедта за арест. Днес обаче нямаш късмет, защото ни падна в ръцете, а ще разбереш, че сме доста по-нецивилизовани от полицията, полковник. Уби човек на британска земя. Нейно величество кралицата не одобрява подобни деяния, полковник.
— Но…
— Защо въобще си правим труда да разговаряме с копелето, Том? — попита Райън, досещайки се какъв е планът. — Имаме заповед.
— Спокойно, Джак, спокойно. Няма къде да избяга, нали така?
— Искам да се обадя в посолството на страната си — настоя Строков с доста омаломощен глас, както се стори на Райън.
— А после ще поискаш и адвокат, предполагам — отвърна с усмивка Шарп. — В Лондон ще имаш на разположение адвокат, но сега не сме в Лондон.
— Не сме и от Скотланд Ярд — добави Джак, продължавайки в тона на Шарп. — Трябваше да приключим с него още пред църквата, Том.
Шарп поклати глава.
— Твърде много свидетели. По-добре да му помогнем да… изчезне, Джак. Георги ще ни разбере.
От физиономията на Строков пролича, че не беше свикнал някой да обсъжда собствената му съдба по начина, по който той често бе определял съдбите на други хора. Беше по-лесно да се прави на смелчага, когато оръжието е в неговите ръце.
— Нямаше да го убия, Том. Само щях да му прекърша гръбнака под кръста, за да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка като безпомощно бебе. Мислиш ли, че управниците му щяха да проявят милост към него?
Шарп се захили.
— Милост от Държавна сигурност? Моля те, Джак, не се излагай. Просто щяха да го настанят в болница, най-вероятно за душевно болни, и да му бършат задника веднъж или два пъти на ден, ако има късмет.
Райън забеляза, че Строков се ужаси. Никоя от службите за сигурност в Източния блок не проявяваше милост дори към най-преданите си служители. Строков бе наясно с това. Не, щом някой се издънеше, всичките му приятели се изпаряваха като сутрешна мъгла, а и българинът нямаше вид на човек, който има много приятели. Дори в собствената му служба най-вероятно бяха гледали на него като на бойно куче, от което има полза, но което не можеш да обичаш, а още по-малко да му имаш доверие, когато се върти край деца.
— Чака те полет, Джак. Ние двамата с Борис ще обсъдим бъдещето му — каза му Шарп. — Поздрави сър Базил от мен.
— Разбира се, Томи.
Райън излезе от стаята и пое дълбоко въздух. Отвън го чакаха Мик Кинг и останалите. Някой от официалната резиденция на Шарп му бе приготвил багажа, а пред посолството имаше минибус да ги отведе на летището. Там ги очакваше „Боинг“ 737 на британските авиолинии. Хванаха го точно навреме. Всички пътуваха с билети за първа класа. Райън се настани на седалката до Кинг.
— Какво ще правим с него? — попита Джак.
— Със Строков ли? Добър въпрос — отвърна Майк. — Сигурен ли си, че искаш да знаеш отговора?
Глава 32
БАЛ С МАСКИ
По време на двучасовия полет към „Хийтроу“ Райън обърна три питиета малцов скоч, тъй като на борда не разполагаха с друг твърд алкохол. Неясно как, но страхът му от летенето бе изчезнал. За това помогна и фактът, че самолетът се носеше така плавно, сякаш си стоеше на земята, а и мозъкът му бе зает с други мисли.
— В какво сбъркахме, Мик? — попита Райън, докато прелитаха над Алпите.
— Не успяхме да предвидим, че Строков не е имал намерение да извърши покушението сам и е наел друг стрелец.
— Тогава защо носеше пистолет със заглушител?
— Не се ли досещаш? Явно се е готвел да застреля убиеца и след това да изчезне в тълпата. Ние не можем да четем човешките мисли — добави Кинг.
— Значи се провалихме — заключи Райън.
— Вероятно. Зависи къде е попаднал куршумът. Джон казва, че е имало един изстрел в тялото, втори, който е засегнал ръката, и трети неуспешен. А дали ще оцелее, зависи от хирурга — Кинг вдигна рамене. — Извън нашите възможности е, приятел.
— Мамка му — изсъска Райън.
— Не направи ли онова, което беше по силите ти, сър Джон?
Въпросът го накара да се опомни.
— Да, предполагам, направихме, каквото можеше да се направи.
— Така е, Джак. Работя на терен от колко станаха? От дванайсет години. Понякога всичко става по план. Понякога не. Съобразно информацията, която имахме, и човешките ресурси, с които разполагахме, не виждам какво друго можеше да се направи. Ти си аналитик, нали?
— Да.
— Е, като за писарушка се справи добре и освен това вече ще знаеш повече за оперативната работа. В нея гаранции няма — каза Кинг и отпи глътка от питието си. — Не че това ми харесва. Преди две години изгубих един агент в Москва. Капитан от съветската армия. Почтен човек. Имаше жена и малък син. Застреляха го. Само Господ знае какво се е случило със семейството му. Може да са ги пратили в трудов лагер в Сибир. Никога няма да узная. Безименни жертви.
— Президентът е бесен — уведоми Мур своите заместници, а дясното му ухо още гореше от разговора по телефона десет минути по-рано.
— Толкова ли е зле? — попита Гриър.
— Да — потвърди шефът на ЦРУ. — Иска да знае кой го е направил и защо, за предпочитане преди обедната почивка.
— Не е възможно — възрази Ритър.
— Ето го там телефона, Боб. Обади му се и му го кажи — предложи му съдията.
Никой от тях не бе виждал досега президента ядосан. Обикновено се опитваха да не допускат подобна
