— Позволено ли ми е да приемам холестерол? — попита учудено мъжът й.
— Веднъж седмично — отговори строго г-жа Райън.
Утре щеше да му поднесе овесена каша.
— Звучи ми добре, бебчо — каза Райън, разтопен от кеф.
— Знам, че така или иначе ще изядеш някой боклук в службата.
— Аз?
— Да, кроасан с масло вероятно. Правят го само с масло, знаеш ли?
— Хляб без масло е като душ без сапун.
— Кажи ми го, след като получиш първия си сърдечен удар.
— При последното изследване моето физическо… холестеролът ми беше… колко?
— Едно и петдесет и две — отвърна Кети, прозявайки се с досада.
— Добре е, нали? — продължи да настоява съпругът й.
— Приемливо е — призна тя, но нейният беше едно и четиридесет и шест.
— Благодаря, скъпа — каза Райън и се върна към отворената страница на „Таймс“.
Писмата до редакцията бяха забавни, а качеството на материалите в целия вестник беше превъзходно, не като в американските печатни медии. Е, все пак езикът беше измислен тук, помисли Райън, което е истина, е истина. Фразите често бяха елегантни като при поезията, понякога малко по-изтънчени за неговия американски вкус, за да ги оцени. Ще се поуча, обеща си той.
Познатият вкусен аромат на пържен бекон скоро изпълни кухнята. Кафето — подправено с мляко вместо със сметана — беше поносимо, а и не беше болка за умирачка. Като се изключеше скапаното време, останалото не беше толкова зле, а и неприятният момент със събуждането беше отминал.
— Кети?
— Да, Джак?
— Казах ли ти вече, че те обичам?
Тя погледна демонстративно часовника си.
— Позакъсня малко, но ще го отдадем на ранния час.
— Какво е програмата ти за днес, скъпа?
— О, ще се запозная с хората. Ще огледам как стоят нещата. Ще се срещна със сестрите. Надявам се да са добри.
— Това важно ли е?
— Нищо не може да прецака една операция повече от нескопосана и некадърна сестра. Но се предполага, че в „Хамърсмит“ хората са много способни, а Берни твърди, че професор Бърд е най-голямото светило тук. Преподава в „Хамърсмит“ и в „Мурфийлдс“. Двамата с Берни са приятели от двайсет години. Бил е в „Хопкинс“ многократно, но не сме се засичали. Съвсем рохки ли?
— Ако обичаш.
Чу се звукът от чупене на яйца. Подобно на Джак, Кети предпочиташе дълбок метален тиган. Чистеше се по-трудно, но в него яйцата ставаха по-вкусни. Накрая прозвуча и звукът от натискането на ръчката на тостера.
Страницата за спортовете — тук й викаха „за спорта“ (единствено число) — беше пълна главно с футбол, от който Джак почти не се интересуваше.
— Как се представиха „Янките“? — попита Кети.
— На кой му пука — отряза я съпругът й.
Той беше израснал с Брукс Робинсън, Милт Папас и „Ореолите“. Жена му обаче беше фен на „Янките“. Това тежеше на брака им. Без съмнение Мики Мантъл играеше добре с топката — вероятно обичаше също майка си, — но беше бавен. Това е положението. Райън се изправи да приготви кафето на съпругата си и й го подаде с целувка.
— Благодаря, скъпи — Кети му сервира закуската.
Яйцата изглеждаха малко различно, сякаш хранеха кокошките с оранжева царевица, за да са толкова ярки жълтъците. Но на вкус ги биваше. Пет минути по-късно Райън се отправи към душа, за да остави жена си да разтреби кухнята.
След десетина минути вадеше ризата си от бяло памучно хасе, вратовръзка на райе и иглата от морската пехота. В 6:40 на вратата се почука.
— Добро утро — беше Маргарет ван дер Беек, детегледачката/гувернантката.
Тя живееше на миля от тях и идваше с колата си. Беше им препоръчана от МИ-6, родена в Южна Африка, дъщеря на свещеник, стройна, привлекателна и приятна, поне на вид. Носеше огромна чанта. Косата й беше огненочервена, което издаваше ирландски произход, но пък може и да беше южноафриканска холандка. Акцентът й се отличаваше от местния, но на него му звучеше приятно.
— Добро утро, госпожице Маргарет — Райън я покани в къщата. — Децата още спят, но предполагам ще станат всеки момент.
— Малкият Джак спи много добре за петмесечно бебе.
— Може да е от друсането на самолета — каза Райън, макар че според Кети на бебетата такива неща не им действаха.
Джак не можеше да го преглътне. Както и да беше, дребният копелдак — Кети се мръщеше всеки път, когато го наричаше така — не можа да заспи до десет и половина предната вечер. Това притесняваше Кети повече от Джак. Той можеше да спи и на шум. Тя не.
— Време е, скъпа — викна Джак.
— Знам, Джак — отвърна тя.
След това се появи със сина им в ръце, а след тях влезе Сали в пижамата си на жълти зайчета.
— Здравей, миличката ми — каза Джак, повдигна дъщеричката си, прегърна я и я целуна.
Сали му се усмихна и възнагради своя татко със силна прегръдка. Как можеше децата да се събуждат в толкова лъчезарно настроение, беше тайна за него. Вероятно някакъв силен инстинкт на обвързаност, за да са сигурни, че родителите им ще се грижат за тях по начина, по който те се усмихваха на мама и татко още щом ги видеха. Хитри мъничета.
— Джак, сложи шишето — каза Кети и се отправи с малкото човече към стаята да му смени пеленките.
— Прието, докторе — отвърна аналитикът от разузнаването с чувство на дълг, връщайки се за втори път в кухнята да приготви шишето с млякото, което беше мъжка работа, както Кети беше дала да се разбере, докато Сали беше бебе.
Като местенето на мебелите, хвърлянето на боклука и нещата в домакинството, за които мъжете генетично бяха подготвени.
Беше като чистенето на пушката: отвърташ капачката, нагласяш биберона, поставяш шишето в тенджерата с четири-пет пръста вода, включваш печката и изчакваш няколко минути.
Това обаче щеше да остане за госпожица Маргарет. Джак мерна през прозореца таксито, което тъкмо паркираше.
— Колата дойде, скъпа.
— Добре — отговори смирено Кети, която мразеше да оставя децата си, за да ходи на работа. Никоя майка не обичаше. Джак я изчака да си измие ръцете, да облече сивото сако върху сивия тоалет — дори обувките й бяха сиви. Искаше да направи добро впечатление от първия път. Целуна Сали и малкото момче и се отправи към вратата, която Джак държеше.
Таксито беше обичайният закрит автомобил „Ленд Роувър“ — само в Лондон караха класическото английско такси, макар че някои от по-старите модели се движеха и на континента. Райън беше приготвил нещата, които щеше да носи със себе си, предната вечер. Шофьорът беше някой си Едуард Бийвъртън и изглеждаше невероятно свеж за човек, започнал работа преди 7:00 ч. сутринта.
— Как сте? — попита Джак. — Ед, това е жена ми, красивата д-р Райън.
— Добро утро, госпожо — каза шофьорът. — Разбрах, че сте хирург.
— Точно така, офталмолог…
Мъжът й я прекъсна:
— Реже очни ябълки и после пак ги зашива. Трябва да видиш някой път, Еди, не можеш да си представиш колко е забавно.
