комбинация. В конкретния случай той работеше от началото на дванайсетия ред на страница 284. Тези цифри щеше да отбележи в първи ред, за да знае получателят как да изчисти текста от ненужните знаци.
Беше трудоемко дори и с шифровъчния кръг. Трябваше да въведе буквите от чистия текст на бланката с посланието, след това да ги прехвърли чрез кръга към съответната буква върху листа с кодовата комбинация и да запише всеки отделен резултат. Всяка операция изискваше да мушне писалката си, да завърти, да извади писалката, да провери повторно резултата и да започне отначало. (Шифровчиците, които не правеха нищо друго, работеха с две ръце — умение, което Зайцев не беше придобил.) Беше повече от досадна работа, която едва ли беше предназначена за човек с математическо образование. Все едно да проверяваш правописа на контролните работи в началното училище, ядосваше се вътрешно Зайцев. Отне му малко повече от шест минути да го подготви. Можеше да стане и по-бързо, ако му бяха дали помощник, но това щеше да е в нарушение на правилата, а тук правилата бяха железни.
Оставаше да повтори всичко отначало, за да се увери, че не е включил излишни знаци, тъй като те можеха да прецакат всичко и от двете страни на системата. Ако се случеше, можеше да хвърли вината върху операторите телеписти, всеки го правеше. След още четири и половина минути работа се убеди, че не е допуснал грешки. Добре.
Зайцев стана и отиде в другия край на залата в стаята с предавателите. Шумът там можеше да накара човек да откачи. Телетипите бяха стар модел — едната машина дори беше открадната от Германия през 30 -те години — и тракаха като автомати, само че без гърмежите на изстрелваните патрони. Пред всяка машина стоеше по един оператор в униформа. Бяха само мъже и стърчаха като статуи с ръце върху клавиатурите пред тях. Всички имаха тапи в ушите, за да не ги докара шумът в помещението до психиатрична клиника. Зайцев занесе телеграмата до стаята на отговорника, който я пое, без да промълви — той също имаше шумозаглушители на ушите — и я отнесе до телеписта в левия край на последната редица. Там отговорникът я пъхна във вертикална преградка над клавиатурата. В горния край на формуляра се намираше идентификационният номер на дестинацията. Телепистът набра номера и изчака скърцащия звук на телепринтера в другия край — беше нагласен така, че да се чуе през шумозаглушителите, както и светването на жълтата лампичка върху машината. След това набра текста.
Как вършеха всичко това, без да откачат, Зайцев не проумяваше. Човешкият мозък търсеше логика и смисъл и да се печата ТКАЛННЕТПТН изискваше внимание и прецизност на робот и пълно пренебрегване на разума. Някои казваха, че телепистите били като професионалните пианисти, но Зайцев беше сигурен, че това не можеше да е истина. Дори най-дисонантните пиеси за пиано притежаваха някаква обединяваща ги хармония. Но не и еднократните кодове.
Телепистът вдигна очи след няколко секунди:
— Предадено, другарю.
Зайцев кимна и се върна в кабинета на отговорника.
— Ако се получи нещо със същия номер, го донесете при мен незабавно.
— Слушам, другарю капитан — потвърди отговорникът и си записа в тефтера с „горещите“ номера.
След като приключи с това, Зайцев се върна на бюрото си, където го чакаше сериозна купчина документи за обработка, която само на пръв поглед изискваше не по-малко автоматизъм като на роботите в съседното помещение. Вероятно затова нещо започна да човърка подсъзнанието му: „Физическо доближаване до папата… защо?“
Часовникът звънна в шест без четвърт. Беше нечовешки рано. У дома сега е един без петнайсет, помисли си Райън, но това не променяше нищо. Отметна завивките до ръба на леглото, стана и се затътри към банята. Трябваше му още доста време, за да свикне. Тоалетната беше почти същата, но мивката… „Защо, по дяволите, чудеше се Райън, са нужни два крана, за да потече вода в мивката, един за студената и друг за топлата?“ В Америка просто трябваше да поставиш ръцете си под крана, а тук първо да смесиш водата, а това бавеше. Първото му оглеждане сутрин в огледалото беше трудно да се преглътне. „Наистина ли изглеждам така“ — чудеше се всеки път, докато се връщаше в спалнята да потупа жена си по задника.
— Време е, скъпа.
Чу се нещо като женски ропот:
— Ъ-хъ, знам.
— Да вдигна ли малкия Джак?
— Нека поспи — посъветва го Кети.
Малчуганът не можа да заспи до късно предната нощ и сега нямаше да може да се събуди.
— Добре.
Джак се отправи към кухнята. Трябваше само да се натисне копчето на кафе машината. С подобна задача Райън можеше да се справи. Преди да дойдат тук, той беше забелязал новата американска компания ИПО. Тя продаваше първокласно кафе и тъй като Джак си падаше малко сноб на тема кафе, инвестира в нея 100 000 долара и се снабди с известно количество от техния продукт. Колкото и прекрасна страна да беше Англия, не беше най-подходящото място да пиеш кафе. В краен случай можеше да се снабдява с „Максуел Хаус“ от военновъздушната база, а може би трябваше да се обади в „Старбъкс“ да му доставят от бирата си. Още нещо, което не биваше да забравя. След това се зачуди какво ще приготви Кети за закуска. Хирург или не, тя смяташе кухнята за своя територия. На мъжа й беше позволено да приготвя сандвичи и напитки, но само толкова. Това устройваше Джак, за когото готварската печка беше тера инкогнита. Тукашната беше на газ, каквато използваше и майка му, но друга марка. Отвори входната врата с надеждата да намери вестник.
Беше там. Райън се абонира за „Таймс“, а „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ купуваше от будката до спирката на метрото. Накрая включи телевизора. Невероятно, тук имаше кабелна телевизия и, чудо небесно, излъчваха новините на Си Ен Ен — тъкмо навреме за резултатите от бейзболните мачове. Значи, Англия беше цивилизована страна. „Ореолите“ бяха разбили „Кливланд“ предната нощ с 5 на 4. Играчите без съмнение сега бяха в леглата си, приспани от бирата, която бяха изльокали след срещата в бара на хотела. Каква приятна мисъл. Щяха да къртят още цели осем часа. На кръглия час нощният екип в Атланта представи резюме на новините от предишния ден. Нищо за отбелязване. Икономиката все още беше нестабилна. Индексът Дау Джоунс си връщаше позициите, но темпът на безработицата се колебаеше, а с него и гласоподавателите от работническата класа. На ти демокрация. Райън си напомни, че неговите възгледи за икономиката се различаваха от тези на момчетата, които лееха стоманата и сглобяваха шевитата22. Баща му беше членувал в профсъюз, макар да беше лейтенант от полицията и по-скоро служител, отколкото представител на трудещите се, а освен това винаги гласуваше за демократите. Райън не беше регистриран в никоя партия и го раздаваше по-скоро като независим. Това намаляваше купчината в пощенската му кутия, а и на кой, по дяволите, му пукаше за първични избори?
— Добро утро, Джак — каза Кети, нахълтвайки в кухнята в розовия си халат.
Беше доста провиснал, което беше учудващо, тъй като жена му много държеше на дрехите. Не я разпитваше, но най-вероятно имаше сантиментална стойност за нея.
— Здрасти, бебчо — Джак се надигна да я целуне, което се изрази в доста шумно мляскане. — Вестник?
— Не. Ще го запазя за метрото.
Тя отвори вратата на хладилника и извади нещо отвътре. Джак дори не погледна.
— Кафе?
— Да. Нямам никакви процедури тази сутрин.
Ако имаше насрочена операция, Кети пропускаше кафето, за да не й треперят ръцете от кофеина. Човек не можеше да си го позволи, ако му предстоеше да човърка нечия очна ябълка. Не, днес беше ден за запознанство с професор Бърд. Берни Кац го познаваше и го представяше за свой приятел, което беше добре дошло, макар че Кети бе отличен очен хирург и нямаше причини да се притеснява от новата болница и от новия шеф. Но подобни притеснения бяха съвсем човешка черта, макар Кети да бе мъжко момиче, за да позволи да й проличи.
— Какво ще кажеш за бекон с яйца? — попита тя.
