преставаха да се мръщят и да търсят грешки. Отиде до бюрото на дежурния офицер по комуникациите.
— Олег Иванович — каза той вместо поздрав.
Зайцев изгледа своя пети посетител за деня, който току-що бе започнал, пети посетител и пети навлек. Често беше шибано да си дежурен офицер тук, особено първа смяна. Нощните смени бяха отегчителни, но поне човек можеше да си върши работата, без да го прекъсват.
— Да, полковник, какво мога да направя за вас тази сутрин? — попита той любезно, както се полагаше на младши офицер пред старши.
— Специална телеграма за Рим, лично до резидента. С еднократен код. Бих предпочел ти да я подготвиш.
Под това трябваше да се разбира вместо да я даваш на шифровчика за кодиране. Не беше обичайно и Зайцев се заинтригува. Но така или иначе щеше да я види. С елиминирането на шифровчика се намаляваше наполовина броят на хората, които щяха да узнаят съдържанието.
— Тъй вярно! — Капитан Зайцев взе бланка за телеграми и молив. — Записвам.
„СТРОГО СЕКРЕТНО. НЕЗАБАВНО И СПЕШНО. ОТ ЦЕНТЪРА В МОСКВА, КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ. ДО ПОЛКОВНИК РУСЛАН БОРИСОВИЧ ГОДЕРЕНКО, РЕЗИДЕНТ; РИМ. СЪДЪРЖАНИЕ: ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКИ ДОСТЪП ДО ПАПАТА. КРАЙ.“
— Това ли е всичко? — попита Зайцев изненадан. — А ако попита какво означава? Не е много ясно така формулирано.
— Руслан Борисович ще разбере какво означава — увери го Рождественски.
Той беше наясно, че Зайцев пита за неща, които не му влизаха в работата. Еднократните кодове за шифроване бяха неприятни за използване и затова посланията, изпращани по този начин, трябваше да бъдат изчерпателни във всички подробности, за да не се компрометира комуникационната линия от размяна на допълнителни съобщения за уточняване. Както беше практиката, това послание щеше да се предаде чрез телетекст и със сигурност щеше да бъде прехванато, еднакво сигурно беше, че щяха да разпознаят форматирането с еднократен шифровъчен код и да разберат, че е важно. Американските и британските дешифровчици вероятно щяха да се опитат да го разкодират, а всеки бе наясно с хитрите им номера. Западните разузнавателни служби работеха в толкова тясно сътрудничество помежду си.
— Щом така казвате, другарю полковник. Ще го изпратя до час. — Зайцев погледна часовника на стената, за да се убеди, че ще може да се справи. — Ще е на бюрото му, когато влезе в кабинета си.
„Руслан ще го разшифрова за около двайсет минути, помисли Рождественски. Дали ще отправи запитване до нас, както предположи Зайцев? Вероятно. Годеренко е старателен и съвестен човек — и политически проницателен. Дори името на Андропов да фигурира отгоре, Руслан Борисович ще прояви достатъчно любопитство да поиска разясняване.“
— Ако дойде отговор, ми се обади веднага щом обработиш текста.
— Вие ли сте свръзката с тази линия? — попита Зайцев просто за да е сигурен, че е проследил нещата правилно.
Все пак в заглавката на телеграмата полковникът сам продиктува „кабинета на председателя“.
— Точно така, капитан.
Зайцев кимна, след което подаде бланката с телеграмата на полковник Рождественски за подпис/одобрение. Съдържание, изпращач, получател, метод за шифроване, свръзка… да, всичко беше налице със съответните подписи. Вдигна очи:
— Полковник, ще замине след малко. Ще се обадя да потвърдя времето на предаване.
Щеше да изпрати също копие в архива. Постави съответните обозначения и подаде копието под индигото.
— Това е номерът на телеграмата. Под същия номер ще бъде заведена в архива, освен ако не го промените.
— Благодаря, капитане — каза полковникът и излезе.
Олег Иванович отново погледна стенния часовник. В Рим бяха с три часа назад от Москва. Десетина- петнайсет минути за резидента да разчете текста — оперативните бяха много туткави в тези неща, — след това да го разгадае, а после…? Зайцев се обзаложи сам със себе си, че римският резидент ще изпрати питане за доизясняване. Беше дяволски сигурен. Капитанът приемаше и изпращаше съобщенията на този човек от няколко години. Годеренко беше акуратен и обичаше всичко да е уточнено. По-добре да остави кода в чекмеджето на бюрото си за обратната телеграма. Преброи 209 знака, включително разстоянията между думите и препинателните знаци. Жалко, че не можеха да правят това с новите американски компютри, с които горе си играеха. Но нямаше смисъл да мечтае за невъзможното. Зайцев измъкна книгата с шифровъчните кодове от чекмеджето на бюрото си и без нужда си записа номера, преди да се отправи към западната страна на огромната зала. Знаеше ги почти всичките наизуст, което се дължеше на миналото му на шахматист, предполагаше Зайцев.
— Папка едно-едно-пет-осем-девет-нула — каза той на чиновника зад металната решетка, промушвайки листа през цепката.
Чиновникът, мъж на петдесет и седем години, повечето прекарани тук, се отдалечи на няколко метра, за да извади поръчаната папка с кодовете. Беше около десет сантиметра на ширина и двайсет и пет на дължина, пълна с перфорирани листове хартия, поне петстотин. Исканата страница беше отбелязана с пластмасов разделител.
Страниците изглеждаха като тези на телефонните указатели, но ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че буквите не съставят имена на какъвто и да е език, освен по случайност. Имаше не повече от едно-две на страница. Щабът на Осмо управление, където работеше Зайцев, се намираше извън Москва, на околовръстния път. Задачата му беше да създава или да разгадава кодове и шифри. На покрива на сградата имаше високочувствителна антена, към която беше свързана телетипната машина. Приемникът, който се намираше между антената и телетипа, приемаше случайните шумове в атмосферата, а телетипът превръщаше тези „сигнали“ в букви от морзовата азбука, които се разпечатваха веднага от телетипната машина. Всъщност имаше няколко такива машини, свързани помежду си по такъв начин, че случайните атмосферни шумове се преработваха в произволни безсмислици. От тези нищо незначещи думи се създаваха еднократните кодове, като се съчетаваха абсолютно произволно, за да не може никоя математическа формула да ги разгадае, а следователно и разшифрова. Шифроването с еднократни кодове се смяташе за най-надеждната система. Това беше важно, тъй като американците се славеха като най- добрите в разчитането на кодовете. Техният проект „Венона“ беше компрометирал съветските шифровчици в края на 40-те и 50-те години, причинявайки неприятни усещания за службата на Зайцев. Най-сигурните еднократни кодове обаче бяха и най-обременителните и неудобни за работа дори за опитни хора като капитан Зайцев. Но нямаше как. Самият Андропов искаше да знае как да се доближат физически до папата.
Изведнъж Зайцев се сепна: „физическо доближаване до папата“? Но защо някой ще се интересува от подобно нещо? Явно Юрий Владимирович не желаеше никой да чуе изповедта му.
Какво го караха да предаде?
Римският резидент Годеренко беше много опитен разузнавач, в чиято агентурна мрежа работеха много италианци и представители на други нации като агенти на КГБ. Той предоставяше всякакъв род информация, част от нея беше от изключително значение, друга част почти забавна, но потенциално полезна за компрометиране на важни личности с определени наклонности, които можеха да ги изложат. Само важните персони ли имаха такива слабости или просто позициите им позволяваха да се забавляват по начин, за който мечтаеха повечето хора, но малцина можеха да си позволят? Какъвто и да беше отговорът, Рим трябваше да е доста подходящ град за това. „Градът на цезарите, помисли си Зайцев, не можеше да не е.“ Припомни си книгите по география и история, които беше чел за града от онази епоха. В съветската историческа литература имаше прекалено много политически коментар. Политическият подход се прилагаше към всяка област от живота и беше най-досадната интелектуална черта на живота в страната му, толкова досадна, че да кара хората да предпочетат пиенето. Време беше да се върне към работата си. Извади шифровъчен кръг от горното чекмедже. Приличаше на телефонна шайба — нагласяш буквата, която трябва да се пренесе, в горния край на кръга, след това завърташ другия край към буквата, отбелязана на кодовата
