Шофьорът вдигна рамене.
— Благодаря, сър, но не, все пак благодаря.
— Джак говори така само за да стресне хората. Освен това въобще не му стиска да наблюдава как се прави операция.
— И съвсем правилно, госпожо. По-добре да причиниш операцията, отколкото да я наблюдаваш.
— Моля?
— Да не си бивш пехотинец?
— Да, а ти?
— Бях в парашутните. Така ни учеха: убий противника, за да не убие теб.
— Повечето морски пехотинци ще се съгласят с теб, приятел — захили се Райън.
— Нас в „Хопкинс“ не са ни учили на това — намръщи се Кети.
Бяха с един час напред в Рим. Полковник Годеренко, чиято титла тук беше втори секретар в съветското посолство, имаше около два часа дневно за дипломатически задължения, но през по-голямата част от времето беше зает с работата си като резидент, т.е. главен агент на КГБ. Беше тежък пост.
Рим бе едно от главните информационни звена на НАТО, място, където можеше да се събере всякакъв род политическа и военна информация, и от това идваха притесненията. Заедно с още шестима помощници на пълен и непълен работен ден той трябваше да се грижи за мрежа от двайсет и трима агенти — италианци и един германец, които доставяха информация на Съветския съюз по политически или користни причини. Предпочиташе мотивацията им да е изцяло идеологическа, но това постепенно се превръщаше в спомен от миналото.
Резидентурата в Бон работеше в по-благоприятна атмосфера. Германците са си германци и успяваха да убедят мнозина, че е по-добре да помагат на събратята си в ГДР, отколкото да работят за американците, британците и французите, които се представяха за съюзници на отечеството им. За Годеренко и руските му сънародници германците никога не можеха да им бъдат съюзници, независимо каква политика водеха, макар че понякога марксизмът-ленинизмът можеше да служи като полезно прикритие.
В Италия нещата стояха по-различно. Споменът за Бенито Мусолини беше избледнял почти напълно и местните комунисти се интересуваха повече от вино и макарони, отколкото от революционния марксизъм, като се изключеха бандитите от „Червените бригади“ — те бяха по-скоро опасни престъпници, отколкото надеждни шпиони. И преди всичко — проклети дилетанти, макар в редки случаи да бяха от полза. Понякога уреждаше да пътуват до Русия, където учеха политическа теория и по-важното, придобиваха оперативни умения, които можеха да прилагат.
Върху бюрото му бе натрупана купчина телеграми. Най-отгоре имаше съобщение от Центъра в Москва, чиято заглавка показваше, че е важно, а шифърът беше 115890. Намираше се в сейфа в кабинета му зад бюрото. Трябваше да се завърти със стола и да се понаведе, за да изключи алармата, да набере кода и да отвори вратата. Това му отне няколко секунди. Над папката с шифрите стоеше шифровъчното колело. Годеренко откровено признаваше, че мрази еднократните кодове, но те бяха част от живота му, почти като ходенето в тоалетната. Неприятно, но полезно. Разшифроването на телеграмата му отне десет минути. „От самия председател“ — учуди се той. За правителствения чиновник средна ръка това беше същото като да те викнат в кабинета на началството.
„Папата? За какъв дявол Юрий Владимирович се интересуваше как да се доближи физически до папата?“ Помисли за секунда. „Как, разбира се! Не ставаше дума за главата на католическата църква, а за Полша. Един поляк можеше да напусне Полша, но Полша не можеше да напусне поляка.“
Това не се хареса на Годеренко.
„ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКО ДОБЛИЖАВАНЕ ДО ПАПАТА“, прочете отново текста. На професионалния език на КГБ означаваше само едно.
Да бъде убит папата? Това ще е политическа катастрофа. Макар Италия да бе католическа, италианците не бяха строго религиозен народ. Ла долче вита — сладкият живот — беше тяхната религия. Италианците бяха освен това най-дезорганизираните хора в света. Как бяха станали съюзници на Хитлер, умът му не побираше. При германците се предполагаше, че всичко е организирано в строг ред, подредено, чисто и готово за употреба. Единственото нещо, което италианците поддържаха в ред, бяха техните кухни и винарски изби. Всичко останало беше хаос. Когато един руснак дойдеше в Рим, веднага се втрещяваше от разликата в начина на живот. Италианците нямаха никакво чувство за дисциплина. Достатъчно беше да види човек автомобилния им трафик. Там шофирането беше като пилотиране на боен самолет.
Но всички италианци се раждаха с усет за стил и благоприличие. Имаше неща, които тук не бяха приемливи. Италианците имаха колективно чувство за хубавото, което никой от тях не можеше да сбърка. Нарушаването на този кодекс водеше след себе си тежки последици. Най-малкото щеше да компрометира източниците му. Наемници или не… Дори наемниците тук не биха работили срещу религията си. Всеки имаше някакви скрупули, дори — не, поправи се той, особено — тук. Така че политическите последици от подобна мисия можеха да засегнат непоправимо ефективността на резидентурата му и да се отразят пагубно на възможностите за вербуване.
И така, какво по дяволите можеше да направи? Един полковник с дългогодишен стаж в Първо главно управление на КГБ и изключително успешен резидент без съмнение знаеше някои номера. Беше представител на огромна бюрокрация и най-лесно беше да направи онова, което правят всички бюрократи. Да отлага, да шикалкави и да пречи.
За това се изискваха умения, а Руслан Борисович Годеренко знаеше всичко, което бе необходимо.
Глава 6
НО НЕ ТВЪРДЕ БЛИЗО
Новите неща са винаги интересни, което важеше и за хирурзите. Докато Райън преглеждаше вестника си, Кети зяпаше през прозореца на влака. Денят беше ясен, небето синееше като красивите очи на жена му. Джак помнеше пътя в подробности, а досадното еднообразие го приспиваше. Сви се в ъгъла на седалката и усети, че клепачите му натежават.
— Ще спиш ли, Джак? Да не пропуснем спирката.
— Тя е последна — обясни съпругът й. — Влакът не просто спира там, а свършва маршрута си. Освен това никога недей да стърчиш, ако можеш да седнеш, и никога недей да седиш, ако можеш да си легнеш.
— Откъде знаеш това?
— От моя артилерист — каза Джак, докато очите му се затваряха.
— Кой?
— Артилерист сержант Филип Тейт от морската пехота на Съединените щати. Командваше взвода ми, когато ме утрепаха при катастрофата с хеликоптера. Предполагам, че е продължил да го командва и след като напуснах.
Райън продължаваше да му праща коледни картички. Ако Тейт не му бе помогнал, сега „утрепаха“ едва ли щеше да прозвучи като тъпа шега. Тейт и морският пехотинец втори клас от болницата на корпуса на име Майкъл Бърнс бяха стабилизирали гърба на Райън, което най-малкото предотврати парализа. Бърнс също получаваше картички.
Оставаха десет минути до гара „Виктория“, когато Райън разтърка очи и се изправи.
— Добре дошъл — пошегува се Кети.
— До средата на идната седмица ще последваш примера ми.
Тя измърмори:
— За бивш морски пехотинец си доста мързелив.
— Скъпа, когато нямаш какво да правиш, и ти можеш да използваш времето за нещо полезно.
— Правя го — показа му списанието „Лансит“, което държеше.
— Какво четеш?
— Няма да разбереш — отвърна тя.
Беше вярно. Познанията на Райън по биология се свеждаха до жабата, която разряза в гимназията. Кети също бе рязала жаба, но трябва да я бе зашила, а после сигурно е наблюдавала как подскача към
