шегуваше се Зайцев.
Да се убие папата — защо? Той не е заплаха за страната му. Веднъж самият Сталин се бе пошегувал: колко дивизии командва папата? Защо ще убиват човека? Дори резидентът предупреждаваше за политическите последици. Сталин бе наредил да убият Троцки и бе изпратил за тази мисия офицер, който е знаел, че го очаква дългогодишен затвор. Но верен на волята на партията, той бе изпълнил професионалния си дълг. В академията им разказваха тази история с уговорката, че ние вече не вършим такива неща. Само дето инструкторите не добавяха, че не е културно. И наистина КГБ беше изоставил тази практика.
До днес. До този момент. Дори нашият опитен резидент съветва да не се прави. Защо? Защото не желае той и службата му, а и страната му да се показват като некултурни ли?
Или защото подобна постъпка би била повече от глупава? Би била грешна…? „Грешна“ беше понятие, чуждо за гражданите на Съветския съюз. Поне що се отнася до онова, което хората смятаха за грешно от морална гледна точка. Моралните категории в неговата страна бяха заменени с политическата правда и неправда. Достойно за похвала бе само онова, което обслужваше политическата й система, а което не я обслужваше, заслужаваше… смърт?
А кой решаваше?
Хората.
Хората, защото липсваше морал в смисъла, в който го разбира останалият свят. Нямаше Бог, който да определя кое е добро и кое зло.
И все пак…
И все пак в сърцето на всеки човек се таеше вродено усещане за греха и добрината. Да убиеш човек беше грешно. За да отнемеш човешки живот, трябва да преследваш справедлива кауза. Хората с правилни възгледи на правилното място с право на власт можеха и имаха правомощието да убиват, защото… Защо?
Защото Маркс и Ленин бяха казали така.
Отдавна ръководството на страната определяше тези неща.
Зайцев намаза с масло последното парче хляб и обра с него останалата мазнина в купичката, преди да го лапне. Съзнаваше, че прекалено се задълбава и че мислите в главата му са опасни. Неговото общество не насърчаваше и дори не позволяваше самостоятелното мислене. Човек не можеше да оспорва правотата на партията и нейната мъдрост. Не и тук. В столовата на КГБ никога, ама абсолютно никога, нито дори веднъж не можеше да се чуе някой да разсъждава на висок глас дали партията и родината, на които служеше, са способни да извършат някаква неправда. Много рядко се случваше хората да изкажат мнение за тактиката, но само между четирите стени, които бяха по-високи и по-дебели и от тухлените стени на Кремъл.
Моралната система на страната му, унесе се той в мислите си, бе предопределена от един германски евреин, живеещ в Лондон, и от сина на царски чиновник, който просто не харесвал царя и чийто брат авантюрист бе екзекутиран заради антидържавна дейност. Този човек бе намерил убежище в най- капиталистическата от държавите, Швейцария. По-късно германците го изпратили в Матюшка Рус с надеждата да подкопае властта на царя, за да може Германия да победи останалите западни сили на западния фронт по време на Първата световна война. Както и да го погледнеше човек, не приличаше на съдбовна предопределеност за велик план в името на човешкия напредък, нали? Онова, което Ленин беше използвал като модел за промяна в страната му — а чрез нея и в целия свят, — бе взаимствано от една книга, написана от Карл Маркс, и от малко повече трудове на Фридрих Енгелс и бе плод на собствената му амбиция да стане вожд на държава от нов тип.
Единственото, което отличаваше марксизма-ленинизма от религията, бе липсата на главен бог. И двете системи претендираха за абсолютна власт над човешките дела, и двете претендираха, че са правилни априори. С едно-единствено изключение, че системата в страната му налагаше тази власт, като упражняваше правото на живот и смърт.
В страната му твърдяха, че всичко се прави в името на правдата, за доброто на работниците и селяните по целия свят. Но хората от върховете решаваха кои са работници и селяни, а те самите живееха в луксозни дачи и многостайни апартаменти, разполагаха с коли и шофьори… и привилегии.
Какви привилегии само! Зайцев беше изпращал също телеграми за бельо и парфюми, които мъжете в тази сграда поръчваха за жените си. Тези стоки бяха доставяни чрез дипломатически пратки от посолствата на Запад. Все неща, които в страната му не се произвеждаха, но които номенклатурата желаеше да притежава заедно с германски хладилници и печки. Когато наблюдаваше как техните зилове профучаваха с включени сигнални лампи по московските улици, разбираше много добре защо Ленин е ненавиждал царете. Царят оправдаваше правото си на самодържец с Божията воля, партийните величия — с волята на народа.
Само дето народът никога нищо не им беше давал с публично съгласие. В западните демокрации имаше избори — „Правда“ ги плюеше редовно, но това бяха истински избори. Англия в момента се управляваше от жена с неприятна външност, а Америка от застаряващ актьор палячо, но и двамата бяха избрани от хората в техните страни, а предишните управници бяха отстранени по волята на народите им. Никой от двамата лидери не беше обичан в Съветския съюз. Той беше виждал множество официални телеграми, изпращани като свидетелство за ненавистта към тях и за непоколебима политическа вяра. Безпокойството в тези послания бе видно, самият Зайцев имаше своите притеснения, но колкото и неприятни и нестабилни да бяха тези лидери, народите им ги бяха избрали. Съветският народ определено не беше избирал сегашната сволоч от велможи в Политбюро.
А сега комунистическите велможи замисляха да убият полския отец в Рим. С какво той заплашваше Родината? Папата нямаше военни формирования под свое командване. Тогава политическа заплаха? Но каква? Ватиканът имаше дипломатически статут, но държава без военна сила беше… какво? Щом като нямаше Господ, каквато и власт да упражняваше папата, трябваше да е илюзорна, не по-материална от цигарен дим. Страната му разполагаше с най-голямата армия в света — факт, който редовно се прокламираше в телевизионното предаване „Служа на Съветския съюз“, гледано от всеки.
Тогава защо ще искат да убиват човек, който не представлява никаква заплаха? Да не би да можеше да разцепи на две океана с бръщолевенията си или да изпрати чума на земята? Разбира се, че не.
А да убиеш беззащитен човек е престъпление, каза си Зайцев, позволявайки си да мисли за първи път, откакто работеше на „Дзержински“ 2, и давайки мълчаливо израз на свободната си воля. Беше си задал въпрос и беше намерил сам отговора.
Щеше да е полезно, ако можеше да го обсъди с някой друг, но това бе изключено. Така Зайцев остана без отдушник, без начин да сложи в ред чувствата си и да намери покой. Законите и обичаите в страната му го принуждаваха да таи мислите в себе си, а те го връхлитаха отново и отново, а това в крайна сметка водеше само в една посока. А че беше посока, която държавата не би одобрила, си беше неин собствен продукт.
След като привърши обяда, той си допи чая и запали цигара, която не успокои мислите му. Хамстерът продължаваше да се върти в своето колело. Никой в огромната столова не забелязваше. За онези, които виждаха Зайцев, той бе просто още един от мъжете, които се наслаждаваха на цигарата си, след като се бяха нахранили. Като повечето си сънародници Зайцев знаеше как да прикрива чувствата си, така че лицето му да не издава нищо. Той просто гледаше към стенния часовник, за да не закъснее за следобедното дежурство. Още един бюрократ в огромна сграда, пълна все с бюрократи.
На горния етаж нещата стояха по различен начин. Полковник Рождественски не желаеше да прекъсва обяда на председателя и седеше в кабинета си и чакаше стрелките на часовника да се мръднат, дъвчейки своя сандвич, без да поглежда към чашата със супа, която му донесоха към него. Подобно на председателя, той също пушеше американски цигари „Марлборо“, които бяха по-меки и по-приятни на вкус от съветските. Беше се пристрастил към тях, докато работеше на тихия фронт, но и сега като старши офицер от Първо главно управление можеше да ги купува с валутни рубли, а тъй като пиеше само евтина водка, компенсираше разходите. Чудеше се как ли ще реагира Юрий Владимирович на посланието на Годеренко. Руслан Борисович беше много опитен резидент, внимателен и разсъдлив и с достатъчно висок ранг, за да си позволи да изпрати подобна телеграма. Работата му в края на краищата беше да изпраща достоверна информация в Центъра в Москва и ако смяташе, че нещо може да компрометира мисията, бе негов дълг да
