професионален агент, или четеше прекалено много шпионски романи. Тъй като е по-лесно да се правиш на глупак, отколкото на умен, Фоли през всичкото време се лигавеше на развален руски с подчертано гордо изражение за това, че е успял да усвои сложния език. Курицин обаче му го зачука и го посъветва да гледа руска телевизия, за да се научи да говори майчиния му език. Веднага след срещата Фоли докладва на ЦРУ, че Павел Евгениевич Курицин му мирише на момче от Второ главно управление и че по всяка вероятност го е проверявал, но че по негова преценка бе издържал теста. Човек, разбира се, никога не можеше да е сигурен. Беше чувал, че руснаците дори наемат хора, които можели да четат мисли. Фоли знаеше, че те експериментират почти всичко, дори нещо, което наричали четене на мисли от разстояние. Според професионалното му мнение това си беше циганско шарлатанство, но агенцията му се бе вързала и разработваше своя програма за негово разочарование. За Ед Фоли, щом нещо не можеше да се пипне, значи не съществуваше. Но никой не знаеше докъде може да стигнат ония лентяи в Дирекцията за разузнаване, за да омаловажат къртовската работа на истинските шпиони от ЦРУ.
Достатъчно бе, че Иван имаше очи, а само Господ знаеше колко уши в посолството, макар че сградата редовно се проверяваше от електронни специалисти. (Веднъж откриха бръмбари дори в кабинета на посланика.) От другата страна на улицата се намираше бивша църква, която сега се използваше от КГБ. В посолството на САЩ й викаха „Света Богородица Микрочипская“, тъй като сградата бе фрашкана с късовълнови предаватели, насочени към посолството, за да пречат на устройствата, използвани от хората на ЦРУ за подслушване на съветските телефонни и радиосистеми. Количеството радиация, което се излъчваше оттам, граничеше с опасните за здравето равнища и поради това посолството се предпазваше с метални плоскости върху стените, които връщаха обратно голяма част от нея към хората оттатък улицата. Играта си имаше правила, а руснаците ги спазваха, но често правилата са напълно безсмислена работа. Изпращаха негласни протести до местните власти, които неизбежно ги посрещаха с вдигане на раменете от недоумение „Кой, ние?“, и обикновено нещата стигаха дотук. Лекарят на посолството казваше, че не се притеснява, но неговият кабинет се намираше в мазето, където радиацията не достигаше заради преградата от камък и мръсотия. Някои от хората се шегуваха, че може да си свариш кренвирши за хотдог върху первазите на източните прозорци.
Двама души знаеха за Ед Фоли — посланикът и военният аташе. Посланикът Ърнест Фулър приличаше на илюстрация от книга за аристократи: висок, строен, с величествен бял перчем. Всъщност беше отрасъл във ферма за свине в Айова, имаше диплома от Северозападния университет и се бе издигнал до завеждащ отдел в автомобилна компания. Междувременно бе служил в американския флот през Втората световна война на крайцера „Бойс“ при операцията в Гуадалканал23. Външнополитическите служители в посолството го смятаха за сериозен играч и надарен аматьор.
Военен аташе беше бригаден генерал Джордж Далтън. Артилерист по професия, той бе намерил общ език с руските си колеги. Далтън приличаше на мечок с къдравата си черна коса и беше играл като защитник в отбора по бейзбол на академията в Уест Пойнт преди повече от двайсет години.
Фоли имаше среща с двамата, за да поговорят за отношенията с американските кореспонденти. Дори в посолството се нуждаеше от прикритие.
— Как се приспособява синчето? — попита Фулър.
— Липсват му анимационните филмчета. Преди да пристигнем, му купих една от онези видеомашинки — нали знаете, „Бета Макс“ — и малко касети, но те не траят дълго, а струват майка си и баща си.
— Тук дават местна версия на „Койота бегач“ — информира го генерал Далтън. — Нарича се „Чакай малко“ или нещо подобно. Не е същото като филмите на „Уорнър Брадърс“, но е по-добро от сутрешната гимнастика. Момата, която я води, може да натръшка цял взвод войници.
— Забелязах я вчера. Да не е от олимпийския им отбор за вдигане на тежести? — пошегува се Фоли. — И така…
— Първите ти впечатления — някакви изненади? — попита Фулър.
Фоли поклати глава.
— Нищо извън онова, което ме бяха предупредили да очаквам. Изглежда, че където и да отида, си имам компания. Колко смятате, че ще продължи?
— Около седмица. Разхождай се спокойно, я виж Рон Фийлдинг как се разхожда. Върши си работата много добре… Нещо важно да е започнало? — попита посланик Фулър.
— Не, сър. За момента рутинните операции. Но руснаците готвят нещо голямо.
— Какво? — попита Фулър.
— Наричат го операция РЯН — съкратено от изненадващо ядрено нападение срещу Родината. Страхуват се, че президентът иска да им прати атомна бомба, и са пуснали агентите си да проверят дали е с всичкия си.
— Сериозно ли? — попита Фулър.
— Съвсем. Предполагам, че са приели предизборната му реторика твърде буквално.
— От тяхното външно министерство ми зададоха няколко странни въпроса — каза посланикът, — но аз реших, че е просто салонен разговор.
— Сър, ние инвестираме огромни пари във военната област и това ги изнервя.
— Ето защо, когато се снабдят с десет хиляди танка, настояват, че било нормално — отбеляза генерал Далтън.
— Точно така — съгласи се Фоли. — Когато аз държа пищов, това е нападателно оръжие, но когато ти държиш пищов, е отбранително. Въпрос на гледна точка, предполагам.
— Виждал ли си това? — попита Фулър и му подаде факс от Фоги Ботъм.
Фоли го погледна.
— О-о.
— Съобщих на Вашингтон, че ще притесни доста руснаците. Ти как смяташ?
— Съгласен съм, сър. По няколко причини. Най-важната, потенциалната опасност от размирици в Полша, които може да се разпространят из цялата империя. Това е област, в която те мислят в дългосрочна перспектива. Политическата стабилност е нещо, без което те не могат. Какво казва Вашингтон?
— Агенцията току-що го е показала на президента, а той го е предал на държавния секретар, който ми го изпрати за мнение. Можеш ли да ми направиш една услуга, да провериш какво говорят за това в Политбюро?
Фоли се замисли за миг и кимна.
— Ще опитам.
Малко се притесни, но това му беше работата, нали? Щеше да се наложи да изпрати съобщения до един-двама агенти, но те бяха за това. Най-обезпокоителното бе, че ще трябва да изложи на риск жена си. Мери Пат нямаше да възрази — по дяволите, тя си падаше по шпионските игрички, но той винаги се безпокоеше за нея.
— С какъв приоритет е задачата?
— Вашингтон живо се интересува — каза Фулър.
Това означаваше важно, но не от най-спешните.
— Добре, ще се заема с това, сър.
— Не знам с какви сили разполагаш в Москва и не искам да знам, но за тях опасно ли ще бъде?
— Тук разстрелват предателите, сър.
— Доста по-грубо е от автомобилния бизнес, Фоли, разбирам много добре.
— Мамка му, дори през войната не беше толкова грубо — отбеляза генерал Далтън. — Иван играе доста подло. Всъщност и на мен ми зададоха няколко въпроса за президента — висши офицери по време на почерпка. Той май наистина ги е стреснал?
— Така изглежда — потвърди Фоли.
— Добре. Никога не е излишно да пораздрусаш увереността на другата страна и да я накараш да се озърта уплашено.
— Едва ли е чак така — предположи посланик Фулър. Той беше сравнително нов в дипломацията и изпитваше уважение към нея. — И така, има ли нещо, което трябва да знам?
— Не и доколкото се отнася до мен — отговори Фоли. — Още свиквам. Днес разговарях с руски репортер, вероятно контраразузнавач на КГБ, проверяваше ме, тип на име Курицин.
— Мисля, че е в играта — намеси се генерал Далтън.
