— Подуших нещо такова. Очаквам да ме провери чрез кореспондента на „Таймс“.
— Познаваш ли го?
— Антъни Принс — кимна Фоли. — Натъкнах се на него преди време в Ню Йорк, когато работех във вестника. Умен е, но не чак толкова, колкото си мисли.
— Как си с руския?
— Мога да мина за местен, но жена ми може да мине за поетеса. Наистина го знае перфектно. А, още нещо. Имаме съседи в дипломатическия блок, Хейдок, съпругът е Найджъл, жена му — Пенелопе. Предполагам, че са в играта също.
— От много време — потвърди Далтън. — Солидни са.
Фоли предполагаше, че е така, но никога не беше излишно да се увериш.
— Е, добре, да се захващаме за работа.
— Добре дошъл на борда, Ед — каза посланикът. — Работата тук не е толкова неприятна, като свикнеш. Снабдяваме се с билети за театър и балет чрез външното им министерство.
— Предпочитам хокея.
— Няма проблеми — отвърна генерал Далтън.
— Хубави места? — попита агентът.
— Първи ред.
Фоли се усмихна.
— Върхът.
От своя страна Мери Пат се разхождаше навън със сина си. Еди беше вече голям за количка и тя съжаляваше. Човек можеше да използва бебешката количка за най-различни полезни неща. Едва ли руснаците щяха да си позволят да бърникат в количка с дете и в торба с пелени, особено ако и майката, и детето са с дипломатически паспорти. Излезе да поогледа обстановката и да свикне с мястото и атмосферата. Това беше утробата на звяра и ето я вътре като вирус — смъртоносен, както се надяваше. Беше родена като Маря Каминска, внучка на флигел-адютанта в двореца на Романовите. Дядо й Ваня бе изиграл централна роля в детството й. От него научи руския още от дете, не съвременния, който говореха днес, а литературния език от отдавна отминалите времена. Тя четеше поезията на Пушкин и се просълзяваше и в такива моменти се чувстваше повече рускиня, отколкото американка, тъй като от векове руснаците благоговеят пред своите поети, докато американците предпочитат попмузиката. В тази страна имаше толкова неща, на които човек можеше да се възхищава.
Но не и на управниците й. Беше дванайсетгодишна и очакваше с ентусиазъм своето юношество, когато дядо Ваня й разказа историята на Алексей, престолонаследника на Русия — добро момче по думите на дядо й, но с крехко здраве и болен от хемофилия. Полковник Ваня Борисович Камински, дребен благородник в императорската гвардия, беше обучавал момчето да язди — умение, задължително за един престолонаследник. Трябвало да внимава много Алексей да не падне, да не се нарани и да не започне да кърви, но изпълнил задачата си успешно, за което получил личната благодарност на Николай Втори и царица Александра. По време на обучението двамата се сближили, ако не като баща и син, то като чичо и племенник. Дядо Ваня бил изпратен на фронта да се бие с германците, но още в първите дни на войната паднал в плен по време на битката при Таненберг. Научил за революцията, докато все още бил в пленническия лагер. Успял да се върне в Матюшка Русия и се бил на страната на белогвардейците, чийто контрареволюционен метеж се провалил. Тогава научил, че цялото императорско семейство било избито от узурпаторите в Екатеринбург. Разбрал, че битката е загубена, и избягал в Америка, където започнал нов живот, но никога не престанал да скърби за мъртвите.
Мери Пат още помнеше сълзите в очите му, когато й разказваше тази история, и тези сълзи бяха породили у нея непримирима ненавист към болшевиките. С времето чувството се бе притъпило. Тя не беше фанатичка, но когато видеше руснак в униформа или да профучава ЗИЛ с висока скорост, бързайки за партийно събрание, съзираше лицето на врага, който трябваше да бъде сразен. Комунизмът не беше само неин враг, но и на родината й. Ако имаше копче, с което да се унищожи тази омразна политическа система, нямаше да се поколебае да го натисне.
Така че с назначението й в Москва се бе изпълнила мечтата й. Ваня Борисович Камински не само й бе разказал своята тъжна история, той бе подсказал мисията на нейния живот и й бе вдъхнал куража да я изпълни. Решението й да постъпи в ЦРУ беше толкова естествено, колкото разресването на меденорусата й коса.
Сега, докато се разхождаше, за първи път в живота си разбра страстната любов на своя дядо към нещата от миналото. Всичко бе толкова различно от онова, което си представяше в Америка — от основите до покривите на сградите, от цвета на асфалта по улиците до безличния израз на хората. Оглеждаха я, когато се разминаваха с нея, тъй като с американските си дрехи изгледаше като паун сред крави. Някои дори се усмихваха на малкия Еди, защото колкото руснаците бяха сурови хора, толкова се разтапяха от умиление към децата. За кодош помоли един милиционер, както наричаха тукашните полицаи, да я упъти и той любезно се отзова. Беше добър ход, защото забеляза, че имаше опашка, служител на КГБ на около трийсет и пет години. Следваше я от около петдесет метра, мъчейки се да се прикрие. Грешката му бе, че извърна главата си, когато тя го погледна. Вероятно така го бяха учили, да не показва лицето си на следения обект.
Улиците и тротоарите тук бяха широки, но нямаше много хора. Повечето руснаци бяха на работа, а тук жените не разполагаха със свободно време, за да са навън на пазар или на път за специални ангажименти, или към голфклуба — с изключение може би на съпругите на важните партийни членове. Те вероятно харесваха лентяйството на богаташите, помисли си Мери Пат, ако въобще имаше такива хора. Нейната майка беше работила цял живот, поне такива бяха спомените й — всъщност още работеше. Но тук работещите жени носеха лопати, а мъжете караха боклукчийските коли. Непрекъснато кърпеха дупките по улиците, но така и не успяваха да го направят като хората. „Точно като във Вашингтон и Ню Йорк“, помисли си тя.
Имаше улични продавачи, които предлагаха сладолед, и тя купи един за Еди, който попиваше всичко с очи. Гризеше я съвестта, че въвлича сина си в тази мисия, но той бе само на четири годинки и за него щеше да е полезен житейски опит. Най-малкото ще научи езика. Той беше възпитан повече от другите американски деца да обича страната си, а това според нея бе важно. И така, имаше опашка. Колко ли го биваше? Време беше да провери. Отвори чантата си и извади червена лепенка. Яркочервена. След като зави зад ъгъла, я залепи върху стълба на една от уличните лампи, така че никой да не я забележи, и продължи да върви. След петдесетина стъпки се обърна и погледна назад… Видя го да минава тъкмо край лампата. Значи не беше забелязал лепенката, иначе щеше да хвърли един поглед… беше сам. Подбра внимателно пътя и нямаше начин да не разбере, ако има още някой, прикрепен към нея. Освен ако не беше в ход наистина сериозна операция за наблюдение. Едва ли. Никога досега не се бе издънвала по време на операция. Помнеше всяка дума от обучението си във Фермата в Тайдуотър, Вирджиния. Беше отличничката в класа и знаеше, че я бива, но още по-добре знаеше, че никога няма да си достатъчно добър, ако забравиш да внимаваш. А когато внимаваш, можеш да яздиш всеки кон. Между другото, дядо Ваня я беше научил да язди добре.
Двамата с малкия Еди ги очакваха много приключения в този град, помисли си Мери Пат. Щеше да накара хората на КГБ да се уморят да я следят, след което щеше да им се измъкне. Чудеше се дали ще успее да вербува за ЦРУ още някой към съществуващата вече агентурна мрежа. Да, тя бе попаднала в туловището на звяра и работата й беше да нанесе смъртоносна рана на това дяволско изчадие.
— Много добре. Алексей Николаич, вие познавате човека — каза Андропов. — Какво да му отговоря?
Интелектът на председателя беше извън всякакво съмнение. За това говореше фактът, че не побърза да нахока резидента в Рим, за да го постави на мястото му. Само глупак би се нахвърлил върху подчинените си.
— Той иска напътствия за мащаба на операцията и прочие. Трябва да му ги дадем. Въпросът опира до това, какво планирате, другарю председател. А вече нещата стигнали ли са до там?
— Добре, полковник, вие какво смятате, че трябва да направя?
