за бира — беше казвал, че иска папата мъртъв. А май самият той беше пастор. Не, за съжаление, такива хора мразеха Съветския съюз дори повече, тъй като враговете им от ИРА твърдяха, че са марксисти — нещо, с което полковник Рождественски трудно можеше да се съгласи. Ако бяха наистина марксисти, можеше да се възползва от партийната дисциплина и да наеме някой от тях за задачата… но не. От малкото, което знаеше за ирландските терористи, му беше ясно, че да накараш някой от тях да постави партийната дисциплина над етническите съображения, бе прекалено изискване. Примамливо в теоретичен смисъл, но трудноизпълнимо.
Оставаха мюсюлманите. Мнозина бяха фанатици, които имаха толкова общо с фундаменталните ценности на своята религия, колкото папата с Карл Маркс. Ислямският свят беше огромен и страдаше от мания за величие. Но ако му трябваше мюсюлманин, откъде да го вземе? КГБ разработваше операции в много страни с мюсюлманско население, същото се отнасяше и за другите марксистки държави. Х-м-м, помисли си той, това е добра идея. Повечето от съюзниците на Съветския съюз имаха разузнавателни служби под крилото на КГБ.
Най-добрата от тях беше ЩАЗИ в ГДР под вещото ръководство на Маркус Волф. Но там почти нямаше мюсюлмани. Поляците също бяха добри, но нямаше начин да ги използва за тази операция. Католиците бяха проникнали в страната им, а това означаваше, че и Западът е проникнал, макар и на по-заден план. Унгария — не, тя също беше прокатолическа и единствените мюсюлмани там бяха чужденци, обучавани в лагерите за терористи, а той вероятно не биваше да използва хора като тях. Същото важеше и за чехите. Румъния не се смяташе за верен съветски съюзник. Нейният лидер, макар и твърд комунист, приличаше повече на циганските разбойници в неговата страна. Оставаше… България. Разбира се, съседка на Турция, а Турция е мюсюлманска страна, но със светски режим и с доста качествен бандитски материал. А българите поддържаха с Турция интензивни презгранични контакти, често под прикритието на контрабандна дейност, чрез която се добираха до разузнавателни сведения за НАТО, както правеше Годеренко в Рим.
Значи, ще използват резидента в София да наеме българи да свършат мръсната работа. Те и бездруго имаха дълг към КГБ. Московският Център им бе помогнал да се справят с оня техен своенравен сънародник на моста Уестминстър с превъзходна операция, която отчасти се прецака само заради нещастно стечение на обстоятелствата.
Това беше поучително, напомни си полковник Рождественски. Точно както при онова мафиотско убийство, операцията не трябваше да изглежда прекалено изпипана, за да не насочи следите към КГБ. Не, тя трябваше да изглежда бандитска като изпълнение. Макар че и това носеше рискове. Западните правителства щяха да имат подозрения — но без пряка, а дори без непряка връзка с площад „Дзержински“ нямаше как да говорят за това публично…
Това щеше ли да е достатъчно?
Италианците, американците и британците щяха да се чудят. Щяха да шушукат и вероятно тези шушукания щяха да намерят място и в печата. Това беше ли от значение?
Зависеше от това колко важна беше операцията за Андропов и за Политбюро, нали така? Рискове има, но в голямата политика рисковете се мереха от гледна точка на важността на мисията.
Значи в Рим щяха да разузнаят обстановката. Представителите в София щяха да се свържат с българите да наемат стрелеца. Вероятно трябваше да стане с пистолет. Да се стигне толкова близо до жертвата, за да се използва нож, щеше да е трудно, а пушката беше прекалено голяма да се скрие, макар че полуавтоматично оръжие винаги е за предпочитане при такива случаи. А и стрелецът нямаше да е гражданин от социалистическа страна. Не, ще намерят някого от страна на НАТО. Това щеше да усложни нещата. Но не чак толкова.
Рождественски запали нова цигара и премисли още веднъж всичко, търсейки грешки и слаби места. Винаги имаше. Най-големият проблем щеше да е да се намери подходящ турчин за стрелбата. За това щяха да разчитат на българите. Дали бяха достатъчно опитни тайните им служби? Рождественски никога не бе работил с тях пряко и ги познаваше само по репутацията им. А тя не беше съвсем добра. Те бяха отражение на своето ръководство, а то бе по-недодялано и по-грубо дори от московското, не много културно, но той предполагаше, че мнението се дължи повече на проявявания от КГБ шовинизъм. България беше по-малкият брат на СССР в политическо и в културно отношение, а беше неизбежно по-малкият брат да мисли като по- големия. Не можеше да не ги бива поне дотолкова, че да имат надеждни контакти в Турция, а за това бе достатъчен и един разузнавач, за предпочитане обучен в Москва. Сигурно имаше много такива, така че в академията на КГБ разполагаха с досиетата им. Резидентът в София можеше да познава такъв агент лично.
Планът се оформя, помисли не без гордост полковник Рождественски. Е, все още го биваше да разработи оперативен план, макар да беше станал щабен лентяй. Усмихна се, докато изпускаше цигарения дим. След това вдигна слушалката на белия телефон и набра 111 — кабинета на председателя.
Глава 8
ЯСТИЕТО
— Благодаря, Алексей Николаич. Това е много впечатляваща идея. Е, как ще продължим оттук нататък?
— Другарю председател, ще очакваме от Рим да следи разписанието на папата и да се информира възможно най-отрано за предстоящите му прояви. Когато дойде времето, може да възложим на някой от агентите да е в района, за да наблюдава, но е най-добре за всички Годеренко да знае възможно най- малко.
— Нямаш му доверие ли?
— Не, другарю председател. Извинете, нямах намерение да създавам такова впечатление. Но колкото по-малко знае, толкова по-малко въпроси ще задава и по-малка ще е опасността да направи нещо, макар и непреднамерено, и да оплеска нещата. Ние подбираме нашите главни агенти по техния интелект и по способността им да забелязват неща, които другите не могат. Ако усети, че се готви нещо, професионалният му рефлекс може да провали операцията.
— Свободомислещи, а? — изсумтя Андропов.
— Как може иначе — намеси се Рождественски. — Винаги си има цена, когато наемаш интелигентни хора.
Андропов кимна. Не беше такъв глупак, че да пренебрегне урока.
— Добра работа, полковник. Нещо друго?
— Времето е от съдбоносно значение, другарю председател.
— Колко време е нужно, за да се подготви подобно нещо? — попита Андропов.
— Поне месец, а може и повече. Когато не разполагаш с хора на мястото, е нужно повече време, отколкото ти се иска или очакваш — обясни Рождественски.
— Ще ми трябва горе-долу толкова време, за да получа одобрение. Но ние ще продължим с подготовката, така че щом получим одобрението, изпълнението да е максимално бързо.
Изпълнение, като при смъртна присъда, помисли Рождественски, думата беше съвсем точно подбрана, но дори на него му се стори смразяваща, а и каза когато получим одобрението, а не ако, забеляза полковникът. Е, предполагаше се, че Юрий Владимирович е най-силният човек в Политбюро в момента, а това устройваше Алексей Николаич. Всичко, което беше от полза за Комитета, беше от полза и за него, особено при новата му длъжност. Можеше да завърши накрая с генералски звезди, а това също го устройваше.
— Как ще процедираш? — попита председателят.
— Ще телеграфирам в Рим да успокоя Годеренко и да му кажа, че за момента задачата му се ограничава до това да установи графика за пътуванията на папата, обществените му прояви и пр. След това ще се свържа с Иля Бубовой. Той е нашият резидент в София. Срещали ли сте се с него, другарю председател?
Андропов се опита да си спомни.
— Да, на един прием. Тежка категория, нали така?
Рождественски се засмя.
— Да, Иля Фьодорович вечно се бори с този проблем, но е добър разузнавач. Там е от четири години и поддържа приятелски отношения с Държавна сигурност.
— А отгледал ли си е мустак? — попита Андропов, който много рядко се шегуваше.
