Руснаците често се присмиваха на косматите лица на българите, което, изглежда, беше техен национален белег.!?!?:(?!?!
— Това не знам — призна полковникът, който не беше толкова раболепен, че да обещае да провери.
— Какво ще съобщиш в София?
— Че имаме оперативни изисквания за…
Председателят го прекъсна.
— Не по телефона. Извикай го тук. Искам строги мерки за сигурност, ако лети до тук и до София, няма да направи впечатление на никого.
— На вашите заповеди. Незабавно ли? — попита Рождественски.
— Да. Веднага.
Полковникът скочи на крака. Едно от хубавите неща в КГБ, мислеше си Юрий Владимирович, е, че когато наредиш нещо, веднага се изпълнява, не като в Секретариата на партията.
Полковник Рождественски се върна с асансьора в приземието и се отправи към комуникационния център. Капитан Зайцев се беше върнал на бюрото си и се занимаваше с книжата си — това бе всичко, което имаше наистина — и полковникът отиде направо при него.
— Имам още две телеграми за теб.
— Слушам, другарю полковник.
— Трябва първо да ги напиша — каза Рождественски.
— Може да използвате съседното бюро, другарю — посочи Зайцев. — Същото ниво на сигурност като предишната?
— Да, еднократни кодове и за двете. Още една до Рим, а другата до София. Незабавно — добави той.
— Тъй вярно.
Зайцев му подаде бланките и продължи работата си, надявайки се телеграмите да не са прекалено дълги. Трябва да бяха много важни, след като полковникът беше дошъл тук, преди да са готови текстовете. В главата на Андропов явно беше влязла някаква муха. Рождественски беше личният помощник на председателя. Интересно, не беше ли някак унизително за човек, който имаше качества да бъде резидент някъде? Пътуването в чужбина в крайна сметка беше единственият келепир, който КГБ предлагаше на служителите си.
Не че Зайцев щеше да пътува. Олег Иванович знаеше твърде много, за да го пуснат на Запад. Винаги имаше риск да не се върне. За КГБ това бе голям проблем. И за първи път той се запита защо. Явно денят беше такъв. Защо КГБ се притесняваше толкова много от евентуални бягства? Беше чел много телеграми, в които открито се обсъждаха подобни тревожни възможности. Беше виждал служители, които бяха привиквани на „разговор“ в Центъра, те често не се връщаха на тихия фронт. Винаги го е знаел, но никога не се бе замислял за това повече от трийсет секунди.
Те бягаха, защото — защото смятаха, че страната им не е наред? Наистина ли смятаха, че е толкова зле, че да направят нещо така крайно като измяна към родината? Макар и със закъснение, Зайцев осъзна, че това бе много опасна мисъл.
А всъщност КГБ не беше ли служба, която разчиташе на предателството? Малко ли шифрограми, доказващи това, бяха минали през ръцете му? Колко — стотици, хиляди? Изпращат ги западняци — американци, британци, германци, французи. КГБ ги използваше да шпионират за страната му, а всички те бяха предатели за родните си страни, не беше ли вярно? Правеха го главно за пари. Знаеше го от телеграмите между Центъра и резидентурите, в които се обсъждаше размерът на заплащането. Центърът винаги се пазареше за парите, както можеше да се очаква. Агентите искаха американски долари, британски лири стерлинги, швейцарски франкове. В брой, те винаги искаха да им се плаща в брой. Никога не приемаха рубли, включително валутни рубли. Те без съмнение се интересуваха само от пари. Ставаха предатели за пари, но в тяхната собствена валута. Някои искаха милиони долари, не че ги получаваха. Най-голямата одобрена сума, която беше виждал, възлизаше на 50 000 английски лири, срещу информация за британски и американски шифри. Какво ли не биха дали западните сили за информацията, която имаше в главата си? Понякога му минаваше подобна мисъл. Беше въпрос без отговор. Той не бе в състояние дори да формулира правилно въпроса, камо ли да обмисли сериозно отговора.
— Ето — каза Рождественски, подавайки му бланките. — Прати ги веднага.
— Веднага след като ги шифровам — обеща комуникационният служител.
— Същото ниво на сигурност като предишната — повтори полковникът.
— Тъй вярно. Някакъв идентификационен знак? — попита Олег Иванович.
— Правилно. И двете с този номер — отговори той и изписа в горния ъгъл 666.
— На вашите заповеди, другарю полковник. Веднага ще се заема.
— И се обади, като заминат.
— Да, другарю полковник. Имам телефонния номер в кабинета ви — увери го Зайцев.
Олег знаеше, че в думите на полковника се криеше нещо много по-сериозно. Тонът на гласа му го показваше. Това се правеше под пряката заповед на председателя и вниманието, което му се отделяше, говореше, че е въпрос с висш приоритет, а не обикновена проява на отзивчивост към някое началство. Нямаше нищо общо с поръчка на бельо за щерката на нечие партийно величие.
Отиде до архива, взе книжките с кодовете за Рим и София, извади шифровъчния кръг и старателно шифрова двете телеграми. Отне му общо четирийсет минути. Посланието до полковник Бубовой в София беше простичко: върни се незабавно в Москва за консултации. Зайцев се зачуди дали това нямаше да поуплаши малко резидента. Полковник Бубовой нямаше как да знае какво означават цифрите на идентификационния номер. Щеше да разбере скоро.
Остатъкът от работния ден мина обичайно. Зайцев успя да заключи секретните материали и да си тръгне преди шест часа вечерта.
Обядът в Сенчъри Хаус беше вкусен, но по британски ексцентричен. Райън харесваше британските сандвичи, тъй като хлябът беше винаги пресен.
— Значи, жена ти е очен хирург?
Джак кимна.
— Да, реже очи. Всъщност започна да използва лазер за някои операции. Надява се да е пионер в тази област.
— Лазер? За какво? — попита Хардинг.
— Прави се нещо като заварка. Например използват лазер за затваряне на кървящ кръвоносен съд — точно това направиха на Суслов. При вътрешен кръвоизлив в окото отварят очната ябълка и подсушават течността — мисля, че се нарича водниста течност — и след това с помощта на лазер затварят кървящия съд. Звучи гнусно, а?
Хардинг го побиха тръпки само от мисълта.
— Предполагам, че е по-добре, отколкото да ослепееш.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Така се чувствах, когато Сали беше в травматологията. Идеята, че някой ще реже малкото ми момиченце, не ме разтреперваше толкова.
Райън си спомни какъв ужас беше преживял в действителност. Сали още имаше белези на кръста и по корема, макар че постепенно избледняваха.
— А ти как се почувства, Джак? Ти също беше под ножа — каза Саймън.
— Бях упоен, а никой не е заснел операциите. Но на Кети щеше да й е интересно да ги види и трите.
— Три?
— Да, две, докато бях пехотинец. Бяха ме стабилизирали на кораба, а след това ме откараха в Бетесда за останалото. Бях упоен през всичкото време, слава Богу, но тамошните неврохирурзи не бяха достатъчно добри и не успяха да ми оправят гърба. По-късно, когато двамата с Кети се срещнахме — не, бяхме вече сгодени, — гърбът ми се обади по време на вечеря в италианския квартал и тя ме отведе в „Хопкинс“ да ме прегледа Сам Роузън. Сам оправи всичко. Готин пич и дяволски добър лекар. Както виждаш, понякога не е
