Андропов поклати глава.
— По-добре е да не го правя.
— Както прецените, другарю председател.
Така е по-добре, помисли си Бубовой. Андропов беше партиен функционер и не беше свикнал да си цапа ръцете. Всички политици си приличаха — кръвожадни, но чистички, разчитаха на друг да им върши мръсната работа и да изпълнява гнусните им желания. Е, такава му беше работата, каза си полковникът, а тъй като благините бяха в ръцете на политиците, той трябваше да им играе по свирката, за да може да бърка в кацата с меда. Л той си падаше по сладостите на живота повече от всеки друг в Съветски съюз. В края на мисията можеше да му се уредят генералски пагони, хубав апартамент в Москва и дори скромна виличка на Ленинските възвишения. Щеше да се радва да се върне в Москва, а също и жена му. Ако цената за това беше смъртта на един чужденец, неудобен за страната му, толкова по-зле за чужденеца. Трябвало е да помисли по-внимателно кого може да засегне.
— Благодаря, че се отзовахте и ме запознахте с професионалната си оценка, другарю полковник. Ще поддържаме връзка.
Бубовой се изправи.
— Служа на Съветския съюз — каза той и се отправи към вратата.
Рождественски го чакаше в стаята на секретаря.
— Как мина, Иля?
— Не съм сигурен дали ми е позволено да отговоря — отвърна предпазливо той.
— Ако става дума за операция 666, тогава ти е позволено, Иля Фьодорович — увери го Рождественски и го изпрати през вратата до коридора.
— Е, тогава мога да ти кажа, че срещата мина добре, Алексей Николаич. Повече мога да ти кажа само с позволението на председателя.
Това можеше да е проверка дали ще си държи езика зад зъбите, откъде да е сигурен дали Рождественски му е приятел наистина.
— Казах му, че може да разчита на теб, Иля. Това може да се окаже от полза и за двама ни.
— Ние си изпълняваме задълженията, Алексей, както всички в тази сграда.
— Ще те изпратя до колата. Можеш да хванеш следобедния полет.
Няколко минути по-късно Рождественски се върна в кабинета на Андропов.
— Е? — попита председателят.
— Каза, че срещата е минала добре, но че няма да добави нито дума без ваше позволение. Иля Фьодорович е сериозен професионалист, другарю председател. Аз ли ще бъда вашият посредник за мисията?
— Да, ти, Алексей — потвърди Андропов. — Ще те уведомя, когато дойде времето. — Андропов усещаше, че не е нужно той лично да направлява операцията. Той беше мозъкът, а изпълнението щеше да остави на подчинените си. — Какво знаеш за онзи полковник Строков?
— Българинът ли? Той е известно име. Опитен разузнавач, в миналото е специализирал в операции за покушения. Има богат опит, а очевидно и Иля го познава отблизо.
— Как човек специализира в покушения? — попита председателят, явно незапознат с тази страна от работата на КГБ.
— В действителност длъжността му е друга, но ДС разполага с малка група служители, които имат богат опит. А неговият опит е най-богат. Оперативното му досие е безупречно. Ако не ме лъже паметта, лично е ликвидирал седем или осем души, които е трябвало да умрат — главно българи, мисля. Май че и един-двама турци, но не и западни граждани.
— Трудно ли е да се направи? — попита Андропов.
— Самият аз нямам опит — призна Рождественски. — Той не посмя да добави, че хич и не иска да има. — Онези, които казват, че главната им грижа е не самото изпълнение, а приключването на задачата, имат предвид, че трябва да се избегне полицейското разследване. Съвременните полицаи се справят доста ефективно с разследването на убийства. А в този случай трябва да се очаква най-енергично разследване.
— Бубовой иска онзи приятел Строков лично да участва в мисията и да елиминира убиеца веднага след стрелбата.
Рождественски кимна замислено.
— Звучи съвсем логично. Ние с вас, доколкото си спомням, също говорихме за това.
— Да — Андропов затвори очи за миг. Отново в главата му изплува образът. Така без съмнение щяха да се решат редица политически проблеми. — Да, следващата ми задача е да получа одобрението на Политбюро за мисията.
— Толкова бързо, другарю председател? — полковник Рождественски попита, без да съумее да прикрие изненадата си.
— Утре следобед, надявам се.
Долу в комуникациите Зайцев беше позволил всекидневните му задължения да завладеят изцяло съзнанието му. Изведнъж се сепна и усети колко безсмислена беше работата му. Те искаха да се върши машинално, а той бе машината. Той беше запаметил почти като автомат кое обозначение за кой конкретен офицер от горните етажи беше предназначено и за кои операции се отнасяше. Толкова много информация имаше в главата си, че сам се учудваше как я помни. Беше станало постепенно, без да забележи. Сега чак го забеляза.
Но идентификационният номер 15-8-82-666 не излизаше от съзнанието му…
— Зайцев? — попита някакъв глас. Обърна се и забеляза полковник Рождественски.
— Да, другарю полковник?
— Съобщение за резидента в София.
Подаде му формуляра, надлежно попълнен.
— С машината или с код, другарю?
Полковникът се замисли за миг, преценявайки двете възможности. Предпочете по-сигурната.
— С еднократен код, мисля.
— Както заповядате, другарю полковник. Ще е готово за няколко минути.
— Добре. Когато Бубовой се прибере, тъкмо ще го чака на бюрото му.
Изтърси фразата, без да се замисли. Хората по цял спят са приказливи и никакво обучение не може да ги спре.
„Значи, резидентът от София е бил тук?“ — разбра Зайцев, без да му се наложи да пита.
— Да, другарю полковник. Да ви се обадя ли да потвърдя?
— Да, благодаря, другарю майор.
— Служа на Съветския съюз — увери го Зайцев.
Рождественски се качи отново горе, докато Зайцев се захвана с шифрограмата.
СТРОГО СЕКРЕТНО
НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА В МОСКВА
ЗА: РЕЗИДЕНТА В СОФИЯ
ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666
ЗА ВСИЧКИ БЪДЕЩИ КОНТАКТИ ВАШАТА СВРЪЗКА ЩЕ Е ПОЛКОВНИК РОЖДЕСТВЕНСКИ ПО РАЗПОРЕЖДАНЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.
Съобщението беше съвсем кратко, но с гриф „Незабавно и спешно“. Това означаваше, че е важно за председателя Андропов, а освен това беше от оперативен характер, а не просто запитване до някой от резидентите.
„Те наистина не се шегуват“ — осъзна Зайцев.
Какво, по дяволите, да прави? Никой в тази стая — в цялата сграда — не беше в състояние да спре операцията. Но извън сградата…?
