Зайцев запали цигара. Щеше да вземе метрото, както обикновено. Дали онзи американец ще е там?
Изстина при мисълта, че възнамерява да извърши предателство. Не само звучеше страшничко, но и в действителност беше страшно престъпление. Но обратната страна на монетата означаваше да се седи със скръстени ръце, докато убиват един невинен човек… не, не можеше да си позволи това.
Зайцев откъсна бланка за телеграми от кочана, постави листа върху бюрото си и написа на английски с мек молив: АКО ПРОЯВЯВАТЕ ИНТЕРЕС, УТРЕ НОСЕТЕ ЗЕЛЕНА ВРАТОВРЪЗКА. Смелостта му стигна до тук този следобед. Сгъна листа и го мушна в пакета с цигарите, като внимаваше да изглежда спокоен, тъй като всяко необичайно нещо в тази стая правеше впечатление. След това драсна нещо върху друга бланка, смачка я, изхвърли я в кошчето за отпадъци и се върна към нормалните си задължения. В следващите три часа Олег Иванович премисляше действията си всеки път, щом бръкнеше в джоба си за цигарите. Идваше му да извади сгънатия лист, да го накъса на парченца и да го изхвърли в коша с отпадъците за изгаряне. Всеки път обаче листчето си оставаше на мястото, а той се самоуспокояваше, че все още не е направил нищо. Опита се да не мисли повече за това, а да си гледа работата и нарочно се остави на течението, за да мине по-бързо денят. Накрая си каза, че съдбата му е в нечии други ръце. Ако стигнеше у дома, без да се случи нищо необичайно, щеше да извади листчето от пакета с цигари и да го изгори в кухнята и с това щеше да приключи. Към четири следобед Зайцев погледна към напръскания с постна боя таван на комуникационния център и прошепна нещо като молитва.
Най-после дойде краят на работния ден. Измина обичайното разстояние по обичайния път до обичайната спирка на метрото, слезе с ескалатора на перона. Разписанието на влаковете беше точно като приливите и отливите, накрая се качи във вагона заедно със стотици други пътници.
И тогава сърцето му за малко да спре. Американецът беше вътре, застанал на същото място. В дясната му ръка имаше вестник, който четеше, а с лявата се държеше и ръкохватката. Шлиферът му бе разкопчан и падаше свободно върху елегантната му фигура. Открехнатият джоб го примамваше, както сирените са примамвали Одисей. Зайцев си проправи път към другия край на вагона, примъквайки се между пътниците. Дясната му ръка се плъзна в джобчето на ризата му за пакета с цигарите. Сръчно измъкна сгънатата бланка за телеграми от него и я скри в дланта си, правейки път за слизане, тъй като влакът наближаваше спирка. Всичко вървеше по мед и масло. Блъсна се в американеца, мушна листчето и след това веднага се дръпна.
Зайцев си пое дълбоко дъх. Направи го. Каквото и да последва оттук нататък, зависеше от други.
Дали мъжът наистина беше американец или дегизиран агент на Второ главно?
Дали „американецът“ видя лицето му?
Имаше ли значение. Върху бланката бяха отпечатъците от пръстите му. Зайцев не можеше да предвиди какво ще се случи. Когато късаше бланката, много внимаваше, а ако го разпитват, щеше да каже, че тъй като кочанът стои върху бюрото му, всеки може да я е взел. Ако се придържаше към тази версия, можеше да заблуди дори КГБ. Не след дълго слезе от влака и излезе на чист въздух. Молеше се никой да не е забелязал пъхването на ръката му в джоба, докато палеше цигарата си.
Сетивата изневериха на Фоли, колкото и да беше обигран. Тъй като шлиферът му беше разкопчан, той не беше усетил никакъв допир с изключение на обичайната бутаница във всяко метро, независимо дали в Москва или в Ню Йорк. Но докато се отдалечаваше от влака, пъхна ръце в джобовете си и в левия напипа нещо и бе напълно сигурен, че не го е сложил сам. Лека сянка на изненада премина през лицето му, но тренингът му помогна веднага да се овладее. Устоя на изкушението да се огледа за опашка, тъй като си даде сметка, че поради редовния си график, който спазваше, човекът, който го следи, ще е сменен, а и положително бяха монтирали камери на покривите на околните сгради. Навсякъде по света използваха едни и същи трикове. Прибра се вкъщи, както всеки ден — поздрави охраната на входа, качи се на асансьора и влезе през вратата.
— Прибрах се, скъпа — обяви Ед Фоли, изваждайки листчето чак след като заключи. Беше сигурен, че в апартамента няма камери — дори американската технология не беше стигнала до там, а вече бе успял да се убеди от собствени наблюдения, че руснаците са зле технически. Разтвори листчето и застина на място.
— Какво има за вечеря? — попита високо.
— Ела да видиш, Ед — гласът на Мери Пат идваше откъм кухнята.
На печката цвърчаха наденички. Имаше пюре от картофи, сос с печен боб — типичната вечеря на американските трудещи се. Но хлябът беше руски, в което нямаше нищо лошо. Малкият Еди гледаше детски филм по видеото, което означаваше, че вниманието му ще е ангажирано в следващите двайсет минути.
— Нещо интересно днес? — попита Мери Пат откъм печката. Обърна се, за да получи обичайната си целувка, а съпругът й отговори с уговорената парола за „необичайно събитие“.
— Абсолютно нищо, бейби.
Думите му привлякоха любопитството й дотолкова, че когато й показа листа, тя го погледна и разтвори широко очи.
Не я изненада толкова съдържанието, колкото заглавката върху листа: КОМИТЕТ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ. КОМУНИКАЦИИ.
По дяволите — прочете той по устните на жена си.
— Ще гледаш ли наденичките, скъпи. Трябва да свърша нещо.
Ед взе вилицата и обърна едната. Жена му се върна почти веднага с вратовръзка в наситено зелен цвят в ръка.
Глава 11
ЖЕСТОВЕ
Разбира се, в момента не можеше да се направи много. Вечерята беше сервирана и изядена, а Еди се върна към касетите с анимационните филмчета. За четиригодишните хлапета дори Москва не беше пречка да се забавляват. Родителите му се захванаха за работа. Преди години бяха гледали „Работникът чудо“ по телевизията, в който Ани Съливън (Ан Банкрофт) обучаваща Хелън Келър (Пати Дюк) да си служи с езика на глухонемите, и те решиха, че може да им е от полза да усвоят общуването с жестове.
„Д[обре], какво мисл[иш]?“ — попита Ед.
„Може да се о[каже] голям у[дар]“ — отвърна съпругата му.
„Д[а].“
„Ед, тоя тип работи в МЕРКУРИЙ, в т[яхното] съответствие имам предвид! Грамаден успех!“
„По-вероятно е да има достъп до бланките за съобщения — каза Ед, без да се изсилва толкова. — Аз обаче ще си сложа зелената вратовръзка и ще пътувам със същия влак през следващата с[едмица] или повече.“
„ЗИБ“ — съгласи се жена му, което беше съкратено от „Зачукай им го, бейби“.
„Надявам се да не е капан или фалшив сигнал.“
„Част от играта, с[къпи]“ — отвърна Мери Пат.
Мисълта, че може да я разкрият, не я плашеше, макар че не й се искаше да изпада в подобно положение. Тя се оглеждаше за възможности повече от Ед — той беше по-предпазлив. Но странно, не и този път. Ако руснаците са разбрали, че е главен агент, което беше малко вероятно според Ед, щяха да се покажат като пълни идиоти да го разобличат толкова бързо и така аматьорски. Освен ако не преследваха политическа цел. Нямаше логика в това, а КГБ следваше по-желязна логика и от д-р Спок на планетата Вулкан27. Дори ФБР не би си позволило да си изиграе картите толкова тъпо. Така че възможността, която се отваряше, трябва да беше истинска, освен ако КГБ не раздрусваше поред всеки служител в посолството, за да види какво ще падне от дървото. Възможно, но малко вероятно. И затова си струваше да заложи, реши Фоли. Ще си сложи зелената вратовръзка и ще изчака да види какво ще се случи, ще огледа внимателно всички лица в мотрисата.
„Ще съобщим ли в Л[енгли]?“ — попита Мери Пат.
Той само поклати глава. „Твърде рано е за това.“
Кимна му в знак на съгласие. След това Мери Пат изимитира яздене на кон. Това означаваше преследване и че те най-после бяха в играта. Сякаш се притесняваше, че уменията й ще се изпарят, ако
