Съветите пазеха само за своите ядрени оръжия и космически програми, макар че Фоли изпитваше известни съмнения, наблюдавайки нещата в този град, където само метрото работеше като хората. Каква странна комбинация от нехайство и германска точност бяха те. Човек можеше да разбере колко добре функционират тук нещата от навиците им, а шпионажът имаше най-висш приоритет, да не би съветските врагове да разберат какво не притежават, а не какво притежават. Фоли разчиташе на своя агент КАРДИНАЛА да информира него и Америка с какво разполагат Съветите във военната област. Като правило това беше важна информация, тъй като колкото повече знаеш, толкова по-малко се притесняваш. Тук обаче от най- голямо значение бяха политическите сведения, защото колкото и да бяха изостанали, страната им бе достатъчно голяма, за да причини неприятности, ако не я парираш навреме. В момента в Ленгли се безпокояха за папата. Явно той бе направил нещо неприятно за руснаците. А Иван не обичаше да го поставят в неудобно положение в политическата област не по-малко от американските политици — само дето Иван не прибягваше до „Вашингтон Поуст“, за да си разчиства сметките. Ритър и Мур много се вълнуваха какво ще направи Иван и най-вече Юрий Андропов. Ед Фоли нямаше никаква представа за този човек. Като повечето си колеги в ЦРУ той го познаваше само по физиономия и име и знаеше, че има проблеми с черния дроб — тази информация беше изтекла по канали, за които главният агент не беше осведомен. Може би от британците… ако въобще на британците можеше да се вярва, напомни си Ед. Налагаше се да им вярва, но нещо под лъжичката го стягаше и го караше да се чувства неспокоен с тях. Е, вероятно те също изпитваха съмнения към ЦРУ. Това си беше една щура игра. Прегледа първата страница. Нищо интересно с изключение на статията за Варшавския договор. Те продължаваха да се страхуват от НАТО. А може би още си мислеха, че германската армия отново ще нахлуе на и изток? Параноята ги друсаше яко… Нищо чудно Фройд да я беше открил при някое пътуване в Русия — замисли се Ед и хвърли едно око, за да провери дали го следят… не, като че ли не. Възможно ли беше КГБ да не му е пуснал опашка? Вероятността беше много слаба. Ако имаше сянка, момчето или момчетата бяха много печени. Но защо щяха да използват най-добрите си хора за един аташе по печата? Фоли въздъхна. Не беше ли и неговото параноя? Да не би да беше паднал в капана, като си сложи зелената вратовръзка? Как, мамка му, можеше да разбере?
Ако се беше издънил, значи е издънил и жена си, а това би означавало да сложи край на две обещаващи кариери в ЦРУ. Двамата с Мери Пат бяха любимата двойка на Ритър, многообещаващият екип на Ленгли, а тази репутация трябваше не само да се пази внимателно, но и да се изгражда. Лично президентът на Съединените щати щеше да чете техния „улов“ и да основава решенията си върху информацията, която те щяха да доставят. Важни решения, свързани с политиката на страната им. Отговорността беше нещо, което не биваше да се забравя. Тя можеше да ти извади душата, а, от друга страна, да те направи толкова предпазлив, че да не можеш да свършиш нищо. Не, най-големият проблем в разузнаването е да се намери балансът между благоразумието и ефективността, ако човек прекали с едно от двете, няма да стигне доникъде, най-много да изгори себе си, агентите си, а тук това означаваше сигурна смърт за хора, чийито живот беше в твоите ръце. Това беше дилема, която можеше да докара човек до пиянство.
Влакът спря на спирката, той слезе от вагона и се качи на ескалатора. Беше почти сигурен, че никой не е ровил в джоба му. На улицата провери. Нищо. В такъв случай, който и да беше този човек, или се возеше само на следобедния влак, или главният агент е изигран от „опозицията“. Сега цял ден щеше да се притеснява.
— Това е за вас — каза Добрик и му подаде съобщението. — От София.
— Виж ти? — отвърна Зайцев.
— От строго секретните е, Олег Иванович — уведоми го нощният дежурен. — Поне е кратко.
— Така ли? — измънка Зайцев, поемайки телеграмата, след което забеляза идентификационния номер 15-8-82-666.
Явно те смятаха, че като е с цифри вместо с думи, заглавката не може да се разшифрова. Не каза нито дума повече. Просто не беше направено и толкова. Без съмнение Коля умираше от любопитство — това беше любимото им хоби тук, в центъра за комуникации, да проявяват любопитство към нещата, които нямаха право да четат. Това съобщение беше дошло само четирийсет минути след като си бе тръгнал.
— Ето нещо за начало на деня. Нещо друго, Николай Константинович?
— Не, с изключение на това, бюрото е разчистено — Добрик беше съвестен служител, каквито и грешки да бе допускал. — Дежурството ми свърши. Вкъщи ме чака неотворена бутилка водка.
— Трябва първо да закусиш, Коля — предупреди го Зайцев.
— И майка ми говори така, Олег. Сигурно ще хапна един сандвич със закуската — пошегува се той.
— Наспи се добре, другарю майор — каза Зайцев, настанявайки се на бюрото си.
Десет минути по-късно беше разшифровал краткото съобщение. Резидентът от София потвърждаваше, че полковник Рождественски ще е неговата свръзка за операция 15-8-82-666. С това се поставяше началото на мисията. Пъхна разшифрованото съобщение в плик, подпечата го, като преди това изля горещ восък.
„Наистина ще го направят — каза си Олег Иванович и се намръщи. — Как да постъпя?“
Да си гледа, както обикновено, работата до края на деня, а след това да потърси зелена вратовръзка в метрото на път към къщи? И да се моли да я забележи? Или да ме я забележи?
Зайцев се опита да не мисли повече за това и извика куриер да отнесе телеграмата на последния етаж. Само миг по-късно върху бюрото му изсипаха цял кош със съобщения, които чакаха да бъдат обработени.
— Мамка му — изпсува на висок глас Ед Фоли на бюрото си.
Съобщението — много дълго — идваше от Ритър и Мур, които говореха от името на президента. Трябваше да се навре в доста гъсти дебри, за да изпълни задачата.
Главният агент в Москва не държеше писмен списък на агентите си, нямаше черно на бяло дори псевдонимите им в сейфа на кабинета си, който освен с комбинацията разполагаше с две алармени системи, външен код и вътрешен шифър, измислен от него. Пехотинците в посолството бяха инструктирани да отвръщат на алармата с оръжие, тъй като в сейфа се съхраняваха едни от най-деликатните документи в цялата сграда.
Но Фоли беше запечатал в паметта си имената на всички руски граждани, които работеха за ЦРУ, както и областите, в които можеха да се използват. В момента действаха дванайсет такива агенти. Изгубиха една седмица преди Фоли да пристигне в Москва. Дари беше разкрит? Никой не знаеше как би могло, макар Фоли да се притесняваше, че руснаците може да имат „молец“ в Ленгли. Беше еретично да мисли така, но както ЦРУ се опитваше да проникне в КГБ, така и КГБ се опитваше да проникне в ЦРУ, а на полето липсваше рефер, който да уведоми играчите какъв е резултатът. Изгорелият агент с кодово име СУЗА беше подполковник от ГРУ и беше помогнал да се запушат някои важни дупки в германското Министерство на отбраната и в други източници от НАТО, през които КГБ измъкваше свръхсекретна политическа и военна информация. Но човекът беше мъртъв — може и да дишаше още, но така или иначе го чакаше смърт. Фоли се надяваше да не го пъхнат жив в пещта, както бяха направили през 50-те години с друг служител на ГРУ. Твърде жесток начин за екзекуция, та дори и за епохата на Хрушчов, но това беше държало неговия агент нащрек дълго време.
Щяха да са нужни двама, може би трима от агентите им, за да се справи с мисията. Имаха много добър човек в КГБ и един в Централния комитет на партията. Може някой от тях да е чул нещо за евентуална операция срещу папата.
„По дяволите — помисли Фоли — те наистина ли бяха толкова луди?“ Мозъкът му не можеше да го побере. Ирландец по произход и римокатолик по образование и вероизповедание, Ед Фоли трябваше да направи усилие да се абстрахира от личните си емоции. Подобен заговор излизаше извън границите на приличието, но той си имаше работа с хора, за които не съществуваха граници. За тях Бог беше политика и заплаха за тяхната политическа система, както Луцифер за небесния ред. Нещо повече. Беше като Архангел Михаил, който заплашва реда в ада. Мери Пат му викаше туловището на звяра, а това бе наистина гнусен, шибан звяр.
