— Татко! — възкликна Сали, събуждайки се с обичайната си усмивчица.
Заведе я до банята, а после на долния етаж, където я чакаше овесената й каша. Сали все още ходеше с терличките зайчета със стъпала и дълъг цип. Този беше жълт. Терличките бяха възможно най-големият размер и й стърчаха. Трябваше да ги сменят вече с друг модел, но това бе работа на Кети.
Денят започна както обикновено. Кети нахрани малкия Джак, а през това време съпругът й прегледа вестника и се качи горе да се избръсне. Той тъкмо се облече, когато Кети привърши задълженията си и отиде да се приготви, а Джак гушна малкото момченце и му обу чорапките, за да му е топло на крачетата, а и да има какво да дърпа, преди да опита дали пръстчетата му бяха същите на вкус като предния ден, което беше наскоро придобит навик.
Не след дълго се звънна на вратата. Беше Маргарет ван дер Беек, а почти веднага се появи и Ед Бийвъртън, което позволи на родителите да се спасят за работа. На гара „Виктория“ Кети целуна мъжа си за довиждане и се отправи към спирката на метрото за Мурсфийлд, а Джак взе друг влак към Сенчъри Хаус.
— Добро утро, сър Джон.
— Здрасти, Бърт — Райън се спря. Върху дрехите на Бърт Кандъртън пишеше на сто места „армия“, така че беше време да го попита къде служи. — В коя част служиш?
— Старши сержант от кралските „зелени куртки“, сър.
— Пехотата?
— Тъй вярно, сър.
— Мислех, че там носите червени куртки — отбеляза Райън.
— Вината е ваша, сър — на вашите янки. По време на революцията ви моята армия претърпяла толкова много човешки загуби от вашите войници, че командирът решил, че зелените куртки ще се забелязват по- малко. Още оттогава е така.
— Как се озова тук?
— Чакам да се отвори място за гвардейския полк на Тауър, сър. До месец очаквам да нося червена униформа, така ми обещаха.
Върху ризата на Кандъртън, която изглеждаше като взета назаем от някое ченге, имаше нашивки, чието предназначение едва ли беше да си лъска зъбите с тях, тъй като един старши сержант от британската пехота си тежеше на мястото, както опитен артилерист в морската пехота.
— Ходил съм там, в нощния клуб — каза Райън. — Готина дружина войничета.
— Наистина. Там служи един мой приятел, Мик Трулъв. Преди това беше в пехотата.
— Е, старши сержант, не пускай вътре лошите — каза Райън, докато пъхаше картата в електронната ключалка, контролираща входната врата.
— Ще се старая, сър — обеща Кандъртън.
Хардинг беше на бюрото си, когато Райън влезе. Джак закачи сакото си на стойката в ъгъла.
— Подранил си, Саймън.
— Вашият съдия Мур изпрати факс до Базил миналата нощ — малко след полунощ, ако трябва да бъда по-точен — каза той вместо отговор и му го подаде. Райън го погледна.
— Папата, а?
— Вашият президент се интересува, а както разбрах и нашата министър-председателка — каза Хардинг, припалвайки лулата си. — Базил ни извика по-рано, за да прегледаме данните, с които разполагаме.
— Ясно, а с какво разполагаме?
— Не много — призна Хардинг. — Не мога да обсъждам с теб нашите източници.
— Саймън, не съм тъпак. Ясно ми е, че имате човек, близък до някой от членовете на Политбюро или в партийния Секретариат. Той не ви ли осведомява? — Райън беше виждал много интересни „находки“ тук, а те трябва да бяха изнесени от човек в голямата палатка.
— Не мога да потвърдя предположенията ти — предупреди Хардинг, — но никой от източниците ни не е съобщавал каквото и да било, нито дори, че Варшавското писмо е пристигнало в Москва, макар да знаем, че е там.
— С две думи, не знаем нищо?
Хардинг поклати глава мрачно.
— Точно така.
— Забавно е колко често се случва.
— Това е част от играта, Джак.
— Значи, гащите на вашата премиерка са пристегнати?
Хардинг не беше чувал досега този американизъм и примигна два пъти.
— Така изглежда.
— Е, и какво ще й съобщим? Едва ли би искала да чуе, че не знаем нищо.
— Не, нашите политически лидери не обичат да чуват подобни неща.
„Нито пък нашите“ — призна Райън на себе си.
— Базил как ще се измъкне, бива ли го да шикалкави?
— Много е печен. В конкретния случай ще каже, че нашите момчета също не знаят много.
— Да питаме други служби от НАТО?
Хардинг поклати глава.
— Не. Може да изтече до опозицията — първо, че се интересуваме и, второ, че не знаем почти нищо.
— Доколко ги бива нашите приятели?
— Зависи. Френското разузнаване понякога предоставя полезна информация, но мразят да я споделят. Същото важи за израелските ни приятели. Германците са изцяло компрометирани. Оня Маркус Волф от Източна Германия е истински зъл гений в бизнеса — може би най-добрият в света и под съветски контрол. Италианците разполагат с талантливи хора, но също имат проблеми с внедряването. Може да се окаже, че най-добрата служба на континента е на Ватикана. Но дори Иван да готви нещо в момента, се прикрива добре. Иван е цар в тия работи, както знаеш.
— Чувал съм — съгласи се Райън. — Кога Базил трябва да се яви на „Даунинг Стрийт“?
— Следобед в три, доколкото разбрах.
— И какво ще можем да му дадем?
— Страхувам се, че не много. Има и по-лошо. Базил може да ме вземе със себе си.
Райън измърмори:
— Ще е голям смях. Друг път срещал ли си я?
— Не, но тя е чела някои от анализите ми. Баз казва, че искала да се запознае с мен. — Вдигна рамене. — Щеше да е по-добре, ако можех да й кажа нещо по-съществено.
— Добре, дай да видим дали не можем да подготвим анализ за заплахата — Джак седна. — Какво точно знаем? Получили сте писмото от източник в Полша, нали така?
Хардинг се поколеба, но беше ясно, че се налагаше да отговори:
— Вярно е.
— Значи, от Москва няма нищо? — попита Джак.
Той поклати глава.
— Не. Знаем само, че писмото е предадено в Москва.
— В такъв случай наистина сме на тъмно. Не искаш ли една бира, преди да идеш оттатък реката?
— Няма нужда, Джак, благодаря ти. Наистина имах нужда да ме окуражиш.
Замълчаха за миг.
— Работя по-лесно на компютър — каза Райън. — Трудно ли е да се снабдя?
— Не е лесно. Трябва първо да го проверят, за да са сигурни, че някой извън сградата не може да чете ударите върху клавиатурата по електронен път. Можеш да се обадиш на администрацията по този въпрос.
„Не и днес.“ Райън предпочете да не казва това на глас. Стана му ясно, че бюрокрацията в Сенчъри Хаус бе поне толкова досадна, колкото в Ленгли, а след като бе работил няколко години в частния сектор, това го докарваше до лудост. Добре. Ще се опита да нахвърли някои идеи, за да спаси задника на Саймън. Министър-председателят беше жена, но отец Тим в Джорджтаун не беше казал нищо лошо по този
