контролираха Червената армия. Трето главно управление на КГБ имаше за задача да държи под око всяка пушка в Червената армия. В нормалните страни това се наричаше система на контрол и баланси. Тук обаче беше баланс на терора.
Леонид Илич Брежнев пристигна последен, вървейки едвам като старец, какъвто беше, с провиснала кожа върху някога мъжественото си лице. Наближаваше осемдесетте — вероятно щеше да ги навърши, но нямаше да ги прехвърли, ако се съдеше по външния му вид. Това бе и добра, и лоша новина. Никой не знаеше какви мисли блуждаят в изкуфелия му мозък. Някога той притежаваше огромна лична власт. Андропов си го спомняше много ясно. Беше енергичен и обичаше да броди из гората и да убива сърни и дори мечки като безстрашен ловец на диви животни. Вече не. От години не беше стрелял по нищо — с изключение може би по някой и друг човек, но чрез втора или трета ръка. Но възрастта не бе размекнала Леонид Илич. Ни най-малко. Кафявите му очи продължаваха да гледат лукаво и да търсят предатели, понякога ги откриваха, макар и не където трябва. При Сталин подобно нещо означаваше сигурна смърт. Сега не. Но тежко на предателя, съсипваха го, лишаваха го от власт или го пращаха на някое забутано място в провинцията, където можеше да пукне от скука.
— Добър ден, другари — поздрави генералният секретар любезно, доколкото позволяваше неговият мърморещ глас.
Добре поне, че вече го нямаше показното подлизурство и комунистическите царедворци не се надпреварваха да спечелят благоволението на марксисткия император. Празните приказки можеха да изядат половината време на заседанието, а на Андропов му предстоеше да обсъди важни дела.
Леонид Илич бе информиран предварително и след като си изсърба следобедния чай, обърна очи към председателя на КГБ.
— Юрий Владимирович, искаш да обсъдиш нещо с нас, нали така?
— Благодаря, другарю генерален секретар. Другари — започна той, — появи се нещо, което изисква нашето внимание. — Той махна на полковник Рождественски, който бързо обиколи масата и връчи копия от Варшавското писмо. — Това, което виждате пред себе си, е писмо, изпратено миналата седмица във Варшава от папата в Рим. — На всеки от присъстващите бе дадено фотокопие на писмото плюс превод на руски, изпълнен с бележки под линия. — Смятам, че това е потенциална политическа заплаха за нас.
— Виждал съм вече това писмо — заяви Александров от „кандидатското“ място. В знак на уважение към Михаил Суслов, който беше на смъртно легло, мястото на идеолога отляво на Брежнев стоеше празно, макар че на масата пред стола имаше същата папка с документи като пред останалите, сякаш Суслов щеше да се обади за последен път от очакващата го ниша в кремълската стена.
— Това е възмутително — заяви мигновено маршал Устинов. Той бе навлезнал в седемдесетте. — За какъв се мисли този свещеник?
— Е, той е поляк — напомни на колегите си Андропов и смята, че е негов дълг да осигури на бившите си сънародници политическа защита.
— Защита срещу какво? — попита министърът на вътрешните работи. — Заплахата за Полша идва от собствените й контрареволюционери.
— А на полското ръководство не му стиска да се справи с тях. Още миналата година ви предупредих, че трябва да нахлуем там — напомни на останалите първият секретар на Московския партиен комитет.
— Ами, ако те ни се противопоставят? — попита министърът на селското стопанство от далечния край на масата.
— Може да си сигурен, че ще го направят — изказа мислите си на глас вътрешният министър. — Най- малкото ще възразят политически.
— Дмитрий Фьодорович? — Александров отправи въпроса си към маршал Устинов, който беше във военна униформа, окичена с ордени и медали, между които двете златни звезди — два пъти „Герой на Съветския съюз“. Удостоиха го с тях заради политическата му смелост, а не на бойното поле, но все пак беше един от най-умните хора в стаята. Ордените му бяха присъдени за работата му на политкомисар по време на Великата отечествена война и заради заслугите му за навлизането на СССР в космическата епоха. Мнението му бе предвидимо, но го уважаваха заради прозорливостта му.
— Въпросът, другари, е дали поляците ще окажат съпротива с въоръжените си сили. Едва ли ще е военна заплаха за нас, но ще ни постави в неудобно политическо положение вътре и извън страната. С други думи, те не могат да спрат Червената армия на бойното поле, но ако направят опит, политическите последици ще са огромни. Затова подкрепих миналата година решението ни да окажем политически натиск върху Варшава, което се увенча с успех, ако си спомняте.
Вече седемдесет и четири годишен, Дмитрий Фьодорович се беше научил на предпазливост, особено що се отнася до международната политика. Подтекстът беше, че такава съпротива ще предизвика реакция от Съединените щати, които обичаха да си пъхат носа където не им е работа.
— В самата Полша може да доведе до още по-големи политически вълнения, така поне смятат моите аналитици — уведоми Андропов колегите си, а в стаята настъпи ледена тишина.
— Доколко сериозно може да се окаже това, Юрий Владимирович? Колко напечено може да стане? — обади се за първи път от началото на заседанието Брежнев изпод рунтавите си вежди.
— Полша продължава да е нестабилна заради контрареволюционните елементи в обществото й. Особено неспокойно е сред работниците. Имаме източници сред съзаклятниците от „Солидарност“ и те съобщават, че гърнето продължава да ври. Проблемът с папата се състои в това, че ако изпълни заканата си и се върне в Полша, ще се превърне в обединителен център за поляците и ако достатъчен брой от тях бъдат въвлечени, може да се опитат да променят строя — предупреди председателят на КГБ.
— Това е неприемливо — отбеляза със спокоен глас Леонид Илич. На тази маса повишаваха тон само хората, които търсеха отдушник за стреса. Спокойният тон беше далеч по-опасният. — Ако падне Полша, ще я последва Германия…
А след това и целият Варшавски договор, което ще остави Съветския съюз без буферна зона срещу Запада. НАТО беше силен и щеше да става още по-силен благодарение на започнатия от американците нов етап на въоръжаване. Те бяха вече запознати с този тревожен проблем. Всеки момент в Западна Германия щяха да пристигнат новите американски танкове и самолети. Най-обезпокоителната новина бе започналото обучение на американските войници. Все едно че ги готвеха да ударят на Изток.
Падането на Полша и на Германия щеше да означава, че пътят до съветската територия ще се съкрати с повече от хиляда километра, а на тази маса нямаше човек, който да не помни последния път, когато германците нахлуха в Съветския съюз. Въпреки твърденията, че НАТО е отбранителен съюз, чиято едничка цел била да не допусне Червената армия да марширува по Шан-з-Елизе, според Москва НАТО и всички останали американски съюзници бяха като гигантска примка, предназначена за колективните им вратове. Те нееднократно бяха обсъждали това надълго и нашироко. И съвсем не се нуждаеха от допълнителна политическа нестабилност. Като комунисти, макар не толкова ревностни като Суслов и Александров, те се опасяваха преди всичко да не би народът им да се отвърне от Правата вяра, която беше източникът на собствената им лична власт, на нея те дължаха удобния си живот. Тази власт беше вторичен продукт на народно селско въстание, с което бе свалена династията на Романови — или поне те така си мислеха, независимо какво казваше историята, и не си правеха никакви илюзии какво би донесло за тях едно въстание.
Брежнев се размърда на стола си.
— Излиза, че този полски свещеник е заплаха.
— Да, другари, точно така — каза Андропов. — Неговото писмо е откровена заплаха за политическата стабилност на Полша, а оттук и на целия Варшавски договор. Католическата църква има политическо влияние в цяла Европа, включително в нашите братски социалистически съюзници. Ако се откаже от поста си и се върне в родината си, това само по себе си ще е равнозначно на политически акт.
— Йосиф Висарионович Сталин веднъж зададе въпроса с колко дивизии разполага папата. Отговорът е нито една, разбира се, но ние не бива да пренебрегваме неговото влияние. Предлагам да се опитаме да го разубедим да не предприема подобна стъпка чрез дипломатически контакти…
— Това ще е пълна загуба на време — възрази веднага външният министър. — Поддържаме от време на време дипломатически контакти с Ватикана. Те ни изслушват учтиво, разтоварят с нас благоразумно, а после си правят каквото си знаят. Не, не можем да им повлияем, дори с открити заплахи. Те възприемат заплахите като предизвикателства.
