въпрос.
Олег Иванович се върна от обяда в столовата на КГБ и се изправи лице в лице с фактите. Много скоро трябваше да реши какво да съобщи на американеца и по какъв начин.
Ако беше обикновен служител в посолството, той щеше да предаде бележката на главния агент на ЦРУ — не можеше да няма такъв. Знаеше със сигурност, че имат американски резидент, чиято работа бе да шпионира Съветския съюз, както руснаците шпионираха всяка страна по света. Големият въпрос бе дали шпионираха и него. Ами ако беше „двоен агент“ и работеше за Второ главно управление, чиято слава можеше да смрази кръвта и на самия дявол в ада? А дали не беше мним американец, т.е. преоблечен руснак?
Значи, първо Олег трябваше да се увери, че човекът е автентичен. Но как…?
Тогава се сети. Да, каза си той. Това беше нещо, което КГБ нямаше никога да разбере. Щеше да му гарантира, че си има работа с човек, способен да направи необходимото. Никой не можеше да фалшифицира подобно нещо. Доволен от себе си, Зайцев запали нова цигара и се върна към сутрешните съобщения от резидентурата във Вашингтон.
Беше трудно да харесваш Тони Принс. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе уважаван от руснаците, а това според Фоли говореше за слаб характер.
— Харесва ли ти новата работа, Ед? — попита Принс.
— Свиквам още. Работата с руските журналисти е много интересна. Те са предвидими, но по непредвидим начин.
— Как така хората могат да са непредвидимо предвидими? — попита кореспондентът на „Таймс“ с иронична усмивка.
— Ами, Тони, известно ти е какво ще попитат, но не знаеш по какъв начин. А половината от тях са шпиони или поне сътрудници, ако случайно не си забелязал.
Принс се захили. Той смяташе, че има интелектуално превъзходство. Фоли се беше провалил като репортер в Ню Йорк, докато Принс разтръбяваше понякога познанията си за политиката от една от най- престижните позиции в американската журналистика. Тони имаше тесни контакти със съветското правителство и старателно ги поддържаше, като често споделяше мнението им за дебелашкото некултурно поведение на сегашния режим във Вашингтон и периодично обясняваше на руските си приятели, че той не е гласувал за проклетия актьор, нито пък колегите му от редакцията в Ню Йорк.
— Срещна ли се вече с новия им човек Александров?
— Не, но някои от моите източници го познават и казват, че е разумен и че е в полза на мирното съвместно съществуване. По-либерален от Суслов. Разбрах, че той е сериозно болен.
— И аз разбрах, но не знам какво му е.
— Страда от диабет, не си ли чувал? Затова оня докторски екип от Балтимор беше тук да му оперира очите. Диабетна ретинопатия — обясни Принс, говорейки бавно, за да го разбере Фоли.
— Трябва да попитам лекаря в посолството какво значи това — отбеляза Фоли, записвайки си в бележника. — Значи, този приятел Александров е по-либерален според теб?
Под „либерал“ Принс разбираше „готин тип“.
— Е, не съм се срещал с него лично, но така твърдят моите източници. Те казват също, че след смъртта на Суслов мястото му ще заеме Михаил Евгениевич.
— Наистина ли? Трябва да осведомя за това посланика.
— А може би и главния агент на ЦРУ?
— Знаеш ли кой е той? Аз не — каза Фоли.
Тони намигна.
— Рон Фийлдинг. Мама му стара, всеки знае.
— Не, не е той — възрази Ед енергично, доколкото му позволяваше актьорският талант. — Той е старши съветник, не е шпионин.
Принс се ухили някак замислено. Човек никога не може да е сигурен. Руските му източници му бяха посочили Фийлдинг, а те нямаше да го лъжат.
— Е, това естествено е предположение — продължи репортерът.
„Ако смяташ, че съм аз, си дяволски прав — помисли си Фоли. — Досаден задник.“
— Е, доверяват ми някои неща, както знаеш, но не и това.
— Знам кой може да каже — предложи Принс.
— Да, но не бих си позволил да задавам подобни въпроси на посланика, Тони. Ще ми скъса задника.
— Той е политическо лице, Ед — нищо специално. Този пост трябва да се даде на човек, който разбира от дипломация, но президентът не се допитва до мен.
„И слава Богу“ — каза си главният агент.
— Фийлдинг често се среща с него, нали? — продължи Принс.
— Един съветник работи пряко с посланика, Тони. Много добре ти е известно.
— Да. Удобно, нали така? А ти колко често контактуваш с него?
— С шефа ли имаш предвид? Веднъж дневно — отвърна Фоли.
— А с Фийлдинг?
— По-често. Може би два-три пъти.
— Ето, виждаш ли как можеш да разбереш — заключи Принс надменно.
— Май четеш много романи с Джеймс Бонд? — каза Фоли, отхвърляйки намека. — А може би Мат Хелм.
— Слез на земята, Ед — озъби му се Принс.
— Ако Фийлдинг е главният шпионин, кои са помощниците му? Да пукна, ако знам.
— Е, те винаги са добре прикрити — призна Принс. — Не, по този въпрос нямам информация.
— Жалко. Това е една от игрите, които се играят в посолството — познай шпионите.
— Е, не мога да помогна.
— Едва ли ми трябва да знам — призна Фоли.
„Никога не си проявявал достатъчно любопитство. Затова не можа да станеш добър репортер“, помисли си Принс, усмихвайки се престорено любезно.
— Е, ще се опиташ ли да надушиш нещо?
— Не е болка за умирачка. Както и да е, ще сключим ли сделка?
— Разбира се — отвърна Принс. — Каква?
— Ако чуеш нещо любопитно, ще ни осведомиш.
— Може да го прочетете в „Таймс“, обикновено на първа страница над заглавката — добави той, за да се увери, че Фоли е наясно колко е важен и колко много се ценят задълбочените му анализи.
— Да, но някои неща, доколкото ми е известно, посланикът би предпочел да знае предварително. Помоли ме да те попитам така, между другото.
— Това е въпрос на професионална етика, Ед.
— Ако кажа това на Ърни, няма да е доволен.
— Ами, ти работиш с него. Не аз.
— Ти си американски гражданин.
— Само не ми размахвай националния флаг пред лицето, ако обичаш — отвърна Принс с досада. — Добре, ако чуя, че се готвят да пуснат атомна бомба, ще те уведомя. Но според мен е по-вероятно ние да извършим подобна глупост, а не те.
— Тони, задръж топката.
— А простотиите за „империята на злото в света“ да не би да ги е казал Ейб Линкълн?
— Искаш да кажеш, че президентът не е прав? — попита главният агент, чудейки се колко ниско още ще падне мнението му за този задник.
— Чувал съм за Гулаг. Но това е минало. Руснаците омекнаха след смъртта на Сталин, но новата администрация още не може да го проумее.
— Виж Тони, аз съм само работна пчеличка тук. Посланикът ме помоли да ти задам простичък въпрос.
