— Радвам се да го чуя. И така, какви са шансовете за успех на предлаганата операция?
— Петдесет на петдесет според моите хора. Ще използваме български офицер да я подготви, но по съображения за сигурност убиецът ще е турчин…
— Мюсюлманин с черен гъз? — попита остро Александров.
— Миша, какъвто и да е, ще е без значение, защото ще го ликвидираме според плана ни. Невъзможно е безопасно бягство при тази мисия. Затова не можем да използваме наш човек. Естеството на операцията ни поставя някои ограничения. Би било идеално, ако можехме да използваме обучен снайперист от нашите Спецназ например за стрелба от триста метра, но това ще е ясна следа, че убийството е подготвено от определена държава. Не, трябва да изглежда като постъпка на луд човек, както правят американците. Нали виждаш, че при всичките улики, с които разполагат американците, някои глупаци там продължават да обвиняват за убийството на Кенеди нас или Кастро. Не, уликите, които ще оставим, трябва да изключват наша намеса. Това ограничава оперативните методи. Мисля, че това е най-добрият план за нас.
— Добре ли си го обмислил? — попита Александров, отпивайки нова глътка.
— Изпипваме всички подробности, както се полага за операция като тази. Сигурността трябва да е на ниво, Михаил Евгениевич.
— Предполагам, че е така, Юрий, но рискът от провал…
— Миша, във всяко нещо на света има риск. Важното е операцията да не води до нас. Това може да гарантираме. Ако не друго, едно сериозно раняване ще отслаби ентусиазма на Карол да ни причинява неприятности, не е ли така?
— Би трябвало…
— А петдесет на сто провал означава петдесет на сто успех — напомни Андропов на своя гост.
— Тогава ще те подкрепя. Леонид Илич също ще кандиса. Колко дълго ще отнеме след това подготовката?
— Около месец или шест седмици.
— Толкова бързо?
Партийните дела рядко се придвижваха с такава скорост.
— Какъв е смисълът да се захващаме с подобна „акция за екзекуция“, както я наричат американците, ако ще се мотаем дълго. Трябва да действаме светкавично, за да прекратим по-нататъшните политически интриги на този човек срещу нас.
— Кой ще заеме местото му?
— Някой италианец, предполагам. Избирането му беше голямо отклонение от практиката. Със смъртта му италианците вероятно ще се върнат към традицията — предположи Андропов.
Това накара госта му да се захили.
— Да, толкова са предвидими тия религиозни фанатици.
— Значи утре ще поставя въпроса за операцията и ти ще ме подкрепиш? — Андропов искаше съвсем ясен отговор.
— Да, Юрий Владимирович. Можеш да разчиташ на подкрепата ми. А ти ще ме подкрепиш за мястото на Суслов.
— Утре, другарю — обеща Андропов.
Глава 12
ГОРЕ РЪЦЕТЕ
Този път часовникът звънна и събуди и двамата. Ед ФОЛИ стана и се отправи към банята, бързо я освободи за жена си, след което отиде в стаята на Еди да го събуди, а Мери Пат се захвана да приготвя закуската. Синът им веднага включи телевизора. Както по целия свят, и тук сутрин имаха предаване за гимнастика, която се водеше от жена с впечатляваща физика. Изглеждаше в състояние да се пребори с курсантите от школата за рейнджъри във Форт Бенинг, щата Джорджия. Тъй като Еди беше гледал сутрешната гимнастика с Линда Картър по кабела у дома, викна:
— Великанката-а-а!
Мери Пат беше на мнение, че русата коса на рускинята прилича на сноп слама, а Ед смяташе, че може да те заболи само като гледаш какво прави. При липсата на приличен вестник или спортна страница обаче не му оставаше нищо друго, освен да блее пред телевизора, докато синът му се кикотеше по време на цялото предаване за събуждане чрез потене. Излъчваха го на живо, забеляза главният агент. Това означаваше, че тая кучка, която и да беше тя, е трябвало да стане в четири сутринта, а това вероятно беше и собствената й тренировка. Е, поне беше истинско. Сигурно мъжът й е десантчик от Червената армия, а тя му спуква гьона от бой, мислеше си Ед, докато чакаше сутрешните новини.
Започнаха в 6:20 ч. Номерът беше да ги чуеш, а след това да разгадаеш какво в действителност се бе случило в света — точно като у дома, каза си служителят на ЦРУ с характерното за ранното ставане кисело настроение. Добре поне, че в посолството щеше да прочете сутрешната сводка, изпращана по безопасния факс от Вашингтон за висшия дипломатически персонал. За американски гражданин пребиваването в Москва беше равносилно на живот в пустинята. Слава Богу, че имаха сателитна чиния в посолството и можеха да хващат Си Ен Ен и други телевизии. Така се чувстваха като нормални хора — почти.
Закуската беше като всяка друга. Малкият Еди обичаше овесени ядки. Млякото беше от Финландия, тъй като неговата майка нямаше вяра на местните бакалници, а и магазинът за чужденци в дипломатическия квартал беше много удобен. Ед и Мери Пат не разговаряха много по време на закуска в знак на уважение към бръмбарите в стените. Вкъщи никога не обсъждаха важни въпроси освен чрез писане на бележки, но никога не го правеха в присъствието на своя син, тъй като малките деца не можеха да пазят тайна. Без съмнение хората от КГБ, които ги следяха, се бяха отегчили от семейство Фоли, за което двамата полагаха големи усилия, като често вмъкваха в поведението си безцелни действия, за да изглеждат като обикновени американци. Но го правеха премерено, без да прекаляват. Бяха планирали всичко с най-големи подробности в Ленгли с помощта на беглец от Второ главно управление на КГБ.
Мери Пат беше приготвила дрехите на съпруга си върху леглото, включително зелената вратовръзка, която много отиваше на кафявия му костюм. Подобно на президента, Ед изглеждаше много добре в кафяво, смяташе жена му. Той отново щеше да облече шлифера си, без да го закопчава, за да пада свободно около тялото му, в случай че оня направеше опит да му пусне ново съобщение, а през целия ден сетивата му щяха да бъдат изострени.
— Какви са плановете ти за днес? — попита той Мери Пат във всекидневната.
— Обичайните. Може да се видим с Пени следобеда.
— Така ли? Поздрави я от мен. Дали да не ги поканим на вечеря към края на седмицата?
— Добра идея — каза жена му. — Може да ми обяснят що за игра е ръгбито.
— Като футбола, скъпа, само правилата са по-тъпи — отвърна главният агент. — Е, аз да потеглям, че репортерите може да се нацупят.
— Бягай — засмя се Мери Пат, оглеждайки с очи стените. — Онзи тип от „Бостън Глоуб“ е голям задник.
Навън сутрешната прохлада беше много приятна и вещаеше приближаването на есента. Фоли се отправи към спирката на метрото и махна на охраната до вратата. Той явно отдавна работеше сред чужденци или просто беше обучен от КГБ. Носеше униформа като на останалите московски милиционери, но изглеждаше доста по-интелигентен от тях. Московчани смятаха милиционерите за по-нисша форма на живот, поради което в милицията рядко постъпваха умници.
Измина бързо двете преки към метрото. Пресичането на улиците тук бе по обясними причини по- безопасно, отколкото в Ню Йорк — просто се движеха малко частни автомобили. И слава Богу. Пред руските шофьори италианците изглеждаха супервнимателни и дисциплинирани. Момчетата, които караха проклетите тежкотоварни камиони, трябва да бяха бивши танкисти, съдейки по поведението им на пътя. Купи си вестник „Правда“ от будката и слезе с ескалатора до перона. Човек с железни навици, той отиваше на спирката по едно и също време всяка сутрин и поглеждаше часовника, който висеше от тавана, за да се увери, че не е закъснял. Влаковете в метрото се движеха по нечовешки строг график и той се качваше във вагона точно в 7:43 ч. Не поглеждаше назад. Щеше да е прекалено да се прави на турист и да се оглежда любопитно, а така сянката му от КГБ щеше да сметне, че американският субект е интересен колкото кашата, която руснаците обичаха за закуска заедно с отвратителното им кафе. Качественият контрол бе нещо, което
