Едно от хубавите неща на тези апарати беше, че благодарение на дигиталната технология се чуваше отлично, все едно събеседникът се намираше в съседната стая. Райън погледна стенния часовник.
— Доста къснично е, сър.
— Не толкова, колкото в добрата стара Англия. Как е семейството?
— Спят в момента. Кети може още да преглежда медицински списания — което тя предпочиташе, вместо да виси пред телевизора. — Какво мога да направя за вас, адмирале?
— Имам малка задачка за теб.
— Добре — отговори Райън.
— Поразпитай наоколо — като чисто любопитство — за Юрий Андропов. Има някои неща, които не знаем за него. Може Базил да има информацията, която ни трябва.
— Какво по-точно, сър? — попита Джак.
— Дали е женен, дали има деца.
— Не знаем дали е женен? — Райън осъзна, че наистина не му бяха попадали такива сведения, когато чете досието му, но бе предположил, че се съхраняват на друго място и затова не му бе направило особено впечатление.
— Точно така. Съдията иска да разбереш дали Базил знае.
— Добре, мога да попитам Саймън. Колко спешно е?
— Да изглежда като чисто любопитство, както вече ти споменах. След това ми звънни от тук, от дома ти, искам да кажа.
— Тъй вярно, сър. Знаем възрастта му, рождената дата, образованието и тям подобни, а не знаем дали е женен и дали има деца, виж ти?
— Понякога се случват такива неща.
— Да, сър.
Това накара Джак да се замисли. Знаеха всичко за Брежнев, включително размера на пишката му. Знаеха точно кой номер дрехи носи дъщеря му — 12. Някой бе сметнал това сведение за много важно и бе разпитал белгийския търговец, от когото изкуфелият й баща бе купил чрез посланика копринената сватбена рокля за нея. А не знаеха дали вероятният следващ генерален секретар беше женен.
Исусе, човекът беше ударил шейсетте, а те още не знаеха! Как беше възможно, мамка му?
— Добре, ще разпитам. Мисля, че няма да е трудно.
— Иначе в Лондон как е?
— Харесва ми, на Кети също, макар че е малко подозрителна към безплатното здравеопазване.
— Безплатно? Не я обвинявам за подозренията й. Все още се лекувам в Бетесда, но малко ми помага титлата „адмирал“ пред името. Обслужването не е така бързо за приятелчетата от запаса.
— Обзалагам се.
В случая с Райън помагаше това, че жена му работеше в „Джон Хопкинс“. Досега не го бе прегледал човек в бяла престилка, на чиято табелка да не пише „професор“, а и беше разбрал, че в света на медицината най-способните бяха преподавателите за разлика от останалата част на обществото.
Сънищата го връхлетяха след полунощ, макар че той нямаше как да знае това. Беше ясен летен ден в Москва и човек с дълга бяла дреха вървеше през Червения площад. Зад гърба му се издигаше катедралата „Василий Блажени“, а той вървеше срещу движението пред мавзолея на Ленин. Беше обграден от деца, а той им говореше мило като любим чичо… а може би като свещеник? Дори носеше златотъкан брокат. Децата, четири-пет момичета и толкова момчета, го държаха за ръце и се усмихваха невинно. Олег обърна глава и забеляза на трибуната на мавзолея членовете на Политбюро — Брежнев, Суслов, Устинов и Андропов, които наблюдаваха първомайската манифестация. Андропов държеше пушка, насочена срещу немноголюдната процесия. Наоколо минаваха и други хора с безизразни лица, отиваха по работа. В следващия миг Олег се намери до Андропов и се заслуша в думите му. Спореше за това дали има право да убие човека. „Внимавай за децата, Юрий Владимирович“ — предупреди Суслов. „Да, бъди внимателен“ — съгласи се Брежнев. Устинов се протегна да нагласи мерника на пушката. Никой не забелязваше Зайцев, който ръкомахаше, за да привлече вниманието им.
„Но защо? — попита Зайцев. — Защо го правите?“
„Кой е тоя?“ — обърна се Брежнев към Андропов.
„Не му обръщай внимание — изсъска Суслов. — Просто застреляй копелето!“
„Тъй вярно!“ — извика Андропов. Прицели се внимателно, а Зайцев не можеше да помръдне, за да му попречи, макар да беше до него. След това председателят натисна спусъка.
Сега Зайцев се намери обратно на улицата. Първият куршум удари едно от децата отдясно на свещеника, момченце, което падна безмълвно.
„Не него, идиот такъв — свещеника!“ — крещеше като обезумял Михаил Суслов.
Андропов стреля отново, този път улучи русо момиченце отляво на свещеника. Главичката се пръсна в червено. Зайцев се наведе да помогне, но детето каза, че всичко е наред и той се обърна към свещеника.
„Внимавай, защо не внимаваш?“
„Да внимавам за какво, млади човече? — попита свещеникът с благ глас и след това се обърна. — Хайде, деца, отиваме при Господа.“
Андропов пак стреля. Този път улучи свещеника право в гърдите. Рукна кръв с размера и формата на червена роза. Свещеникът направи гримаса, но продължи да върви заедно с усмихнатите деца.
Нов изстрел, нова червена роза вляво от първата. Той обаче продължаваше да върви, не спираше.
„Ранен ли сте?“ — питаше Зайцев.
„Нищо сериозно — отговори свещеникът. — Но защо не го спря?“
„Опитах“ — настоя Зайцев.
Свещеникът спря, обърна се и го изгледа право в лицето. „Наистина ли?“
Точно в този момент третият куршум го улучи в сърцето.
„Наистина ли?“ — попита отново свещеникът. Сега в него се бяха вперили очите на децата, а не на свещеника.
Зайцев се опомни и забеляза, че е седнал в средата на леглото. Беше малко преди четири часа сутринта. Плуваше в пот. Стана и отиде до банята. Изпика се, пийна чаша вода и се затътри до кухнята. Изправен до мивката, запали цигара. Преди да се върне да спи, искаше да се отърси напълно от кошмара. Не желаеше същият сън да продължи.
От прозореца Москва изглеждаше тиха, улиците бяха празни — не се въргаляха дори пияници, което също беше добре. Не се чуваше асансьорът. Дори коли не минаваха, което бе малко необичайно, но не колкото в западен град.
Цигарата си свърши работата. Беше достатъчно буден да се върне в леглото. Но знаеше, че кошмарът никога няма да го напусне. Повечето сънища изчезваха като дим от цигара, но този нямаше да изчезне. Зайцев беше сигурен.
Глава 10
ГРЪМ ОТ ЯСНО НЕБЕ
Трябваше добре да го обмисли. Сякаш решението се бе появило само, сякаш някаква външна сила бе завладяла съзнанието му, а чрез него и тялото му, а той се бе превърнал в зрител. Както повечето руснаци, не си взе душ, но изми лицето си и се обръсна със самобръсначка с ножче, минавайки по три пъти едно и също място. Тоалетната хартия влезе в употреба — заличи поне кръвта, ако не порязаното. Образите от съня още минаваха пред очите му като онзи филм за войната по телевизията. Не го оставиха на мира и по време на закуската, а очите му блуждаеха, което не остана незабелязано от жена му. Тя обаче реши да не казва нищо. Стана време да тръгва за работа. Измина пътя до метрото като автомат, без да сбърка посоката, воден от инстинкта си. Мозъкът му едновременно буксуваше и яростно работеше, сякаш се бе раздвоил на две отделни личности, но с някаква далечна връзка помежду им, която не виждаше и не разбираше. Носеше се като дървен клон по течението на планински бързей с такава скорост, че не можеше да види скалистите брегове отляво и отдясно. Изненада се, когато се опомни във влака, който пътуваше през тъмните тунели, изкопани от политически затворници на Сталин при ръководството на Никита
