обработена, как е достигнала до него и дали врагът не я беше засякъл. В момента Райън бе на същото дередже, а да залагаш живота си на работата, която вършиш, е дяволски страшно, а още по-страшно е да залагаш живота на други хора, които може и да не познаваш.
Докато влакът минаваше край зелените английски поля, Райън си спомни за един виц в морската пехота. Мотото на неговия разузнавателен взвод беше: „Залагам живота ти!“ Точно това правеше в момента. Залагаше живота на други хора. Теоретично той дори можеше да направи преценка, която да постави на риск съдбата на неговата страна. Трябваше да си дяволски сигурен в себе си и в данните, които изпращаш…
Но не може винаги да си сигурен, нали? Той бе критикувал много от официалните преценки в ЦРУ, до които имаше достъп в Ленгли, но е далеч по-лесно, мамка му, да плюеш по другите, отколкото самият ти да сътвориш нещо по-добро. Неговата книга за Холси с работно заглавие „Морякът боец“ щеше да обърне наопаки някои общоприети истини за живота, при това умишлено. Райън смяташе, че общоприетото мислене в някои области е не само неправилно, но и невъзможно. Холси бе действал правилно в редица от случаите, за които някои всезнайковци го бяха набедили, че е сгрешил. Не беше честно. Холси е можел да отговаря само за наличната информация. Да се твърди обратното, е все едно да обвиняваш лекарите за това, че не могат да лекуват рака. Те правят всичко възможно, но има неща, които все още не знаят, а освен това полагат кански усилия да ги открият, но процесът на откривателството е бавен, помисли си Райън. А дали не беше вечен? И Бил Холси е знаел само онова, което са му предоставяли или което един отговорен и интелигентен мъж като него е можел да извлече от наличната информация на базата на своя житейски опит и въз основа на познанията си за психиката на врага. Освен това не може да се очаква врагът да ти сътрудничи съзнателно в собственото си унищожаване.
Това е работата ми, замисли се Райън. Търсене на истината и още нещо. Трябваше да пресъздава за своите шефове процеса на мислене на други хора, да обяснява на по-висшестоящите, за да могат шефовете на Райън да разберат по-добре враговете си. Правеше се на психолог, без да има диплома. Донякъде беше забавно. Но не чак толкова, ако се вземеха предвид мащабът на задачата и възможните последици от евентуален провал. Свеждаха се до две думи: мъртви хора. В школата за младши офицери във военноморската база в Куонтико ги учеха точно на това. Ако се прецакаш като командир на взвод, някои от пехотинците няма да се приберат у дома при своите майки и съпруги, а това ще е тежък товар, който ще носиш до края на дните си. Във военната професия цената за грешките бе прекалено висока. Райън не беше живял толкова дълго, за да е изпитал този урок на гърба си, но понякога в тихите нощи бе изпитвал страх, докато корабът му плаваше през Атлантика. Беше обсъждал това с артилериста Тейт, но сержантът — тогава „възрастен“ мъж на около трийсет и пет — го съветваше да си припомни онова, на което го бяха учили, да се доверява на инстинктите си и да мисли, преди да действа, като между другото го предупреди, че обикновено няма време за мислене. Беше посъветвал своя млад командир да не се притеснява, тъй като се справял много добре за младши лейтенант. Райън никога нямаше да забрави това. Уважението на един артилерист от морската пехота не се печелеше лесно.
Имаше акъл да прави добри разузнавателни преценки и самочувствието да поставя името си под тях, но трябваше да е дяволски сигурен, че са достатъчно добри, преди да ги предаде. Защото залагаше живота на други хора.
Влакът забави ход и спря на гарата. Изкачи се по стълбите. Горе чакаха няколко таксита. Джак си помисли, че шофьорите знаеха разписанието на влаковете наизуст.
— Добър вечер, сър Джон — беше Ед Бийвъртън, шофьорът, когото нае сутринта.
— Здравей, Ед. Знаеш ли — каза Райън, докато се наместваше на предната седалка за разнообразие. Имаше и повече място за краката. — Името ми е Джак.
— Не мога да си позволя да се обръщам към вас на малко име — възрази Бийвъртън. — Вие сте рицар.
— Само почетен, не истински. Нямам сабя, само собствената ми сабя от морската пехота, но тя остана в Щатите.
— Освен това сте лейтенант, а аз само ефрейтор.
— Да, ама си скачал от самолети. Да пукна, ако направя подобна глупост, Еди.
— Само двайсет и осем пъти. И никога не съм чупил нищо — отвърна таксиджията, докато се изкачваха по хълма.
— Даже глезена?
— Едно-две разтягания. Кубинките помагат — обясни той.
— Не обичам да летя, а освен това съм дяволски сигурен, че никога не бих скочил от самолет.
Не, Джак наистина беше сигурен, че никога не би се съгласил. Тия пехотинци направо не бяха с всичкия си. Той знаеше от личен опит, че да се лети над бреговата ивица с хеликоптер е достатъчно опасно. Още го сънуваше — внезапното усещане, че пада и вижда как земята лети към него, но винаги се събуждаше преди удара, най-често седнал в леглото си, след което се оглеждаше сред тъмнината на стаята, за да се увери, че не е на проклетия хеликоптер, който пада върху скалите на остров Крит. Беше чудо, че оцеляха. Той се нарани най-тежко, останалите от взвода се отърваха по-леко.
„Защо все мислиш за това“ — ядосваше се на себе си. Оттогава бяха минали осем години.
Спряха пред къщата в Гриздейл Клоус.
— Пристигнахме, сър.
Райън плати таксата и му пусна приятелски бакшиш.
— Името ми е Джак, Еди.
— Да, сър. Ще се видим утре сутринта.
— Дадено.
Райън слезе от таксито, съзнавайки, че никога няма да спечели тази битка. Входната врата бе отключена. Отправи се към кухнята.
— Тати! — изпищя от радост Сали и се хвърли в прегръдките му. Джак я притисна и двамата си размениха целувки.
— Как е моето голямо момиче?
— Добре.
Кети приготвяше вечерята. Остави Сали на пода и се приближи да целуне жена си.
— Как става така — попита той, — че ти винаги се прибираш първа? В Америка обикновено закъсняваше.
— Профсъюзи — отговори тя. — Тук вратите се заключват точно начаса, а „навреме“ обикновено означава по-рано — не като в „Хопкинс“.
Нямаше нужда да добавя, че там всички работеха до късно.
— Не е лошо да имаш работно време на банкер.
— Дори татко не напускаше офиса си толкова рано, но тук всички го правят. А обедната почивка е цял час — половината от времето извън болницата. Е, така може би храненето е по-здравословно — допусна тя.
— Какво ще вечеряме?
— Спагети.
Джак забеляза, че тенджерата беше пълна с нейния специален сос с месо.
— Къде е малкият?
— В дневната.
Райън отиде там. Малкият Джак седеше в кошарата си. Тъкмо се бе научил да сяда — малко по-раничко, отколкото трябваше, но татко му се гордееше. Наоколо бяха разхвърляни всичките му играчки, които в повечето случаи се озоваваха в устата му. Той погледна татко си и му хвърли беззъба усмивка. Това заслужаваше прегръдка и Райън го вдигна на ръце. Дупето му беше сухо. Без съмнение госпожица Маргарет му бе сменила памперса, преди да си тръгне — както винаги, преди Джак да се прибере от работа. Вършеше си работата много съвестно. Сали я харесваше, а това беше много важно. Върна сина си долу и малкото приятелче се заигра с гумен плъх, заглеждайки се от време на време в телевизора — особено в рекламите. Джак отиде до спалнята да се преоблече в нещо по-удобно и се върна в кухнята. Точно тогава звънецът дрънна за изненада на всички. Джак отиде да отвори.
— Донесох ви устройството против подслушване, сър. От комуникациите в посолството съм — обясни
