безопасност поне в следващите пет дни. Още повече, че и тук имаше чисто човешки и приятелски отношения, а и охраната познаваше повечето от хората, които проверяваше. Това напомняше на работническата солидарност, което до известна степен беше изненадващо. Както често се случваше, Зайцев мина без проверки, излезе на огромния площад и се отправи към метрото.
Той не ходеше облечен в полувоенната униформа на КГБ, повечето му колеги предпочитаха да не го правят, сякаш служебната им принадлежност ги петнеше пред сънародниците им. Той обаче не криеше къде работи. Когато някой го попиташе, беше честен, а питащият обикновено спираше дотук, тъй като всички знаеха, че не може да се задават въпроси за Комитета за държавна сигурност. Понякога излъчваха филми и предавания по телевизията за КГБ и някои от тях бяха доста правдоподобни, макар че що се отнасяше до методите и източниците, представите на авторите бяха доста далеч от реалността. В Центъра имаше кабинет, който даваше консултации, но в повечето случаи нещата се преувеличаваха, защото беше в интерес на службата му да всява страх и ужас у съветските граждани, а и у чужденците. „Колко ли граждани си докарваха по някоя рубла допълнително като информатори“, чудеше се Зайцев. Не му бяха попадали документи за това — за такива неща не се съобщаваше зад граница.
Но и нещата, които се изпращаха извън страната, бяха достатъчно тревожни. Полковник Бубовой щеше да пристигне в Москва в следващите дни. Между София и Москва имаше редовни полети на „Аерофлот“. На полковник Годеренко в Рим бяха наредили да си стои на задника и да мълчи и само да информира Центъра за проявите на папата в неопределено бъдеще. Андропов продължаваше да се интересува от тази информация.
Явно щяха да замесят българите. Зайцев се безпокоеше, но не се учудваше. Беше виждал подобни телеграми преди. Българската Държавна сигурност бе лоялен васал на КГБ. През него бяха минали доста послания от София, понякога чрез Бубовой, понякога директни, а понякога свързани с планове за отнемане на нечий живот. КГБ вече рядко се занимаваше с подобни неща, но Държавна сигурност го правеше понякога. Зайцев смяташе, че в ДС разполагат с малка група служители, които бяха обучени да изпълняват подобни задачи. А и идентификационният номер на телеграмата беше 666, което доказваше, че има връзка с първото запитване до Рим. Значи, планът беше в ход.
Неговата служба — страната му — искаше да убие полския свещеник, а това според Зайцев беше лошо.
Слезе с ескалатора до подземната станция заедно с обичайната навалица от трудещи се. Тълпата обикновено го успокояваше. В нея Зайцев се чувстваше сред свои, заобиколен от сънародниците си, хора като него, които служеха на държавата. Но беше ли вярно? Какво биха казали тези хора за намерението на Андропов? Трудно можеше да се отгатне. В мотрисата обикновено беше тихо. Някои хора разговаряха с приятели, но груповите обсъждания бяха рядкост, освен ако нямаше някое извънредно спортно събитие — грешно отсъждане на рефера на футболен мач или някой зрелищен спектакъл на хокейната площадка. За всичко останало хората бяха насаме с мислите си.
Влакът спря и Зайцев се качи. Както винаги, нямаше свободни места за сядане. Хвана се за дръжката над главата си и продължи да мисли.
Дали и другите хора във влака си мислеха разни неща като него. А какво ли? За децата? Съпругите? За любовниците си? За храната? Никой не можеше да каже. Дори Зайцев, който познаваше тези хора — или поне някои от тях, — тъй като пътуваха от години в метрото. На някои от тях знаеше имената, главно от разговорите помежду им. Не, по-скоро знаеше от кои отбори са…
Изведнъж осъзна и се шокира колко самотен се чувства в обществото си. „Колко са истинските ми приятели тук?“ — запита се Зайцев. Отговорът беше поразителен — малко. Разбира се, в службата имаше хора, с които общуваха. Знаеше най-интимни подробности за техните жени и деца… Но приятели, на които да се довери, с които да обсъди нещо, което го тревожи, до които да се допита в трудни моменти… Не, такива приятели нямаше. Това не беше обичайно в Москва. Руснаците умееха да се сприятеляват дълбоко и искрено и често споделяха помежду си най-съкровени тайни, дори с риск някой от приятелите им да се окаже информатор на КГБ и да си изпросят пътуване до Гулаг. Неговата работа не го допускаше. Не смееше да обсъжда работата си дори със своите колеги.
Каквито и главоблъсканици да предизвикваха у него телеграмите от серия 666, трябваше да се оправя сам. Дори с Ирина не биваше да споделя. Тя можеше да се изпусне пред приятелките си в ГУМ, което за него щеше да означава смърт. Зайцев въздъхна и се огледа…
Ето го онзи служител от американското посолство, четеше „Советский спорт“, увлечен в заниманието си. Носеше шлифер — прогнозата беше за дъжд, но не заваля, — но не и шапка. Шлиферът му беше разкопчан. Седеше на по-малко от два метра…
Действайки импулсивно, Зайцев се премести от другата страна на вагона, като се протегна и хвана с ръце дръжката до американеца. Отново импулсивно плъзна дланта си в джоба на шлифера му. Беше празен, но успя да установи, че може да бръкне в джоба на американеца и да дръпне ръката си незабелязано. Отдръпна се назад и огледа с очи наоколо, за да разбере дали някой го е видял. Не… беше почти сигурен, че не. Дори американецът не усети нищо.
Фоли дори не вдигна очи от статията за хокея, която четеше. Ако беше в Ню Йорк или в друг западен град, щеше да си помисли, че някой току-що се бе опитал да пребърка джоба му. Странно, не очакваше подобно нещо тук. Съветските граждани нямаха право да притежават западна валута и беше голяма беля да те хванат да обираш американец на улицата, не по-малка да бъркаш в джоба му. А КГБ, който без съмнение все още го следеше, едва ли щеше да прибегне до подобно нещо. Ако искаха да задигнат портфейла му, щяха да използват двама души, както правеха американските джебчии — единия за отклоняване на вниманието, а другия за отмъкването. Така можеше да се обере всеки човек, освен ако не е нащрек, а никой не можеше да е вечно нащрек, та дори и професионален агент. Затова обикновено се вземаха предпазни мерки като увиване на една или две гумени ленти около портфейла — просто, но ефикасно. Едно от нещата, на които ги учеха във Фермата и което не те издаваше пред всички, че си „шпионин“. Нюйоркската полиция препоръчваше на жителите на града същото, когато се движеха по улиците на Манхатън, а от него се изискваше да се държи като американец. Тъй като имаше дипломатически паспорт и „законово“ прикритие, личността му беше неприкосновена. Но не и от улични бандити. Естествено както КГБ, така и ФБР нямаха нищо против да разполагат с добре обучени улични джебчии, които да нападнат някого, макар и при строго определени правила, за да не излязат нещата извън контрол. В сравнение с цялата тая работа византийският императорски двор изглеждаше направо невинен, но не Фоли беше измислил правилата.
Тези правила сега не му позволяваха да провери джоба си или да покаже и с най-малкия жест, че е усетил нечия ръка вътре. Някой можеше да е оставил бележка, че желае например да избяга. Но защо се беше спрял на него? Предполагаше се, че прикритието му е солидно като металната нишка на банкнотата, освен някой в посолството да го е надушил и да се е разприказвал… Но дори и при това положение КГБ нямаше да си навре ръцете толкова скоро. Щяха да го наблюдават няколко седмици поне, за да разберат къде може да ги заведе. КГБ беше твърде печен в тази игра, така че, не, изключено беше човек от Второ главно управление да е бъркал в джоба му. Тогава кой? Фоли се замисли. Нужно бе търпение, за да разбере, а Фоли знаеше какво е търпение. Продължи да чете вестника. Ако някой искаше да му предложи сделка, не биваше да го плаши. Най-малкото трябваше да го остави да се помисли за хитър. Винаги беше полезно да изчеткаш някого, че е умен. Така той продължаваше да прави грешни ходове.
Оставаха му три спирки. Фоли се увери лично, че беше по-добре да пътува с метрото, отколкото с колата. Мерцедесът прекалено щеше да се набива на очи в тази страна. С него и Мери Пат щеше да се забелязва отдалеч, но при нейния начин на мислене тя по-скоро щеше да се амбицира, отколкото обратното. Жена му имаше невероятни инстинкти за оперативна работа, по-добри от неговите, но тя често го разтреперваше от страх със своята дързост. Не че Мери Пат рискуваше прекалено. Всеки агент на ДО поемаше рискове. Притесняваше го страстта, с която тя действаше. За него играта с руснаците беше просто работа. Беше бизнес, както би казал дон Вито Корлеоне, нищо лично. Но за Мери Патриша беше повече от лично заради дядо й.
Тя бе изпитвала силно желание да работи за ЦРУ още преди да се срещнат в Студентския съюз във Фордам, а по-късно и в школата на ЦРУ. Почти веднага станаха гаджета. Тя знаеше руски превъзходно и можеше да мине за местна. Можеше да променя акцента си за всеки район в страната. Можеше дори да
