човекът. — Г-н Мъри ми нареди да ви го донеса.
Кутията беше от мукава и имаше формата на куб, чиито страни бяха с дължина около седемдесет и пет сантиментра, без никакъв надпис. Райън покани мъжа в къщата и го заведе право в кабинета си. Отне му три минути да извади огромния телефонен апарат от кутията, който се намери до компютъра „Апъл“.
— От Агенцията за Национална Сигурност ли сте? — попита Райън.
— Да, сър. Цивилен. Бях в службата за сигурност на армията Е-5. Уволних се и постъпих на работа като цивилен с по-висока заплата. Тук съм от две години. Това е шифровъчният ключ. — Подаде му пластмасовото устройство. — Знаете как се работи с тези неща, предполагам.
— Да — кимна Райън. — Имам същото на бюрото си в Центъра.
— Запознат сте с правилата. Ако нещо се повреди, ми се обаждате веднага. — Подаде му визитката си. — Освен мен и хората ми никой друг няма право да бърника вътре. Ако се скапе, системата се самоунищожава, разбира се. Няма опасност да се възпламени, но смърди заради пластмасата. Това е всичко.
— Желаете ли кока-кола или нещо друго?
— Не, благодаря, трябва да се прибирам — отговори експертът по комуникациите и се отправи през входната врата към колата си.
— Какво е това, Джак? — попита Кети откъм кухнята.
— Моят безопасен телефон — обясни Джак, докато се връщаше при жена си.
— За какво е?
— Ще мога да говоря с шефовете у дома.
— Не можеш ли да го правиш от службата?
— Разликата във времето не позволява винаги, а и има неща, за които не мога да говоря там.
— Тайни глупости — изсумтя Кети.
— Точно така.
Като пистолета в дрешника. Кети прие присъствието на ловджийската му пушка „Ремингтън“ със самообладание — използваше я за лов и тя се съгласи, тъй като птиците ставаха за готвене и за ядене. Освен това я държеше незаредена. Тя обаче се чувстваше неспокойно заради пистолета. Но като цивилизовани съпрузи не спореха. Важното беше да е далеч от Сали, която знаеше, че в дрешника на татко й не може да се пипа нищо. Райън обичаше своя деветмилиметров „Браунинг“ — автоматик, който за разлика от пушката беше зареден с четиринайсет патрона с кухи върхове, два резервни пълнителя и сигнални ракети. За всеки случай, ако му потрябва. Трябваше да намери място да се упражнява в стрелба, напомни си Райън. Може би в съседната база на кралския флот имаха стрелбище. Сър Базил вероятно щеше да го уреди с едно телефонно обаждане. Като почетен рицар не притежаваше сабя, но пистолетът — нейният съвременен еквивалент, можеше да е от полза в определени ситуации. Както в момента му бе от полза тирбушонът.
— Малко вино? — попита Райън.
Кети се обърна.
— Да, за утре нямам насрочена операция.
— Кат, не разбирам как една-две чаши вино вечерта биха се отразили на операция през следващия ден — та това са десет-дванадесет часа по-късно.
— Джак, не бива да се пие преди операция — обясни търпеливо тя. — Ти нали не пиеш, когато шофираш? Не пиеш и когато режеш някого. Никога. Без изключение.
— Тъй вярно, докторе. Значи утре само ще предписваш рецепти за очила?
— Ъ-хъ, очертава се лесен ден. А ти?
— Нищо важно. Същите глупости.
— Чудя се как издържаш.
— Е, интересно е, секретна работа, трябва да си шпионин, за да го разбереш.
— Ясно. — Тя изля соса в купата. — Готово е.
— Още не съм отворил виното.
— Действай бързо.
— Добре, професор лейди Райън — отговори Джак и отнесе купата със соса на масата, след което издърпа тапата от бутилката „Кианти“.
Сали беше вече голяма за високото столче, но все още се нуждаеше от възглавница, която дотътри сама до стола си. Тъй като щяха да вечерят „писгети“, татко й затъкна салфетката под брадичката й. Нямаше начин да не покапе със сос панталонките си, но трябваше да се научи да използва салфетка, а това според Кети беше важно. След това Райън наля виното. Сали не си поиска. Веднъж Райън й даде да опита въпреки възраженията на жена си и тя повече не пожела. Сложиха на Сали малко кока-кола.
Светлана заспа най-накрая. Тя обичаше да стои вечер до късно, докато очите й не се затвореха. Спеше усмихната като малките ангелчета, с които бяха украсени италианските катедрали в туристическите брошури, които обичаше да чете. Телевизорът работеше. Даваха филм за Втората световна война, доколкото може да разбере по звука. Всички те бяха еднакви. Германците нападаха ожесточено, е, понякога имаше някой германец — положителен герой, съхранил своята човечност, обикновено германски комунист, който се разкъсва между предаността към своята класа (работническата класа, естествено) и към страната си. Съветите се съпротивляваха смело, като отначало търпяха големи загуби в жива сила, докато обърнеха нещата в своя полза, обикновено край Москва през декември 1941 г., при Сталинград през януари 1943 г. и при Курската дъга през лятото на 1943 г. Винаги имаше смел политкомисар, безстрашен войник, мъдър сержант на възраст и умен младши офицер. Бас държеше, че се появява и прошарен генерал, който плаче насаме за своите войници, но трябва да се отърси от чувствата си и да жертва момчетата в името на победата. Имаше около пет варианта на този сюжет и единствената разлика беше в това дали Сталин е изобразен като мъдър вожд и полубожество, или въобще не се появява. Това зависеше от времето, когато е сниман филмът. Модата на Сталин в съветската кинематография беше отминала след 1956 г., малко след като в прословутата си тайна реч Никита Сергеевич Хрушчов го развенча и разкри какво чудовище е бил — нещо, което съветските граждани още не можеха да преглътнат, особено шофьорите на таксита, или поне така му се струваше. Истината в неговата страна беше рядка стока и обикновено трудна за асимилиране.
Но Зайцев не следеше този път филма. Пиеше водката си с очи вперени в телевизионния екран, без да вижда нищо. Още не можеше да се опомни от необичайната си постъпка тази вечер в метрото. Отначало му се стори като лудория, като детска игра — само да провери дали може да бръкне в джоба на американеца като дребен крадец. Никой не забеляза. Направи го хитро и много внимателно. Дори американецът не го усети, иначе щеше да реагира.
Всъщност какво се бе опитал да докаже? Че може да направи какво? Олег Иванович си задаваше този въпрос с учудваща настойчивост.
Какво, мамка му, се беше опитал да направи във влака? Какви ги вършеше? Не го беше планирал предварително. Беше глупава и импулсивна постъпка… Нали така?
Разтърси глава и отпи от водката. Беше интелигентен човек. С университетско образование. Отличен шахматист. Имаше работа, която изискваше най-висока степен на секретност, добре платена, беше достигнал до долните етажи на номенклатурата. Беше важен човек — поне донякъде. В КГБ му доверяваха много тайни. Имаха му доверие… но…
Но какво? — питаше се той. Какво следваше след това но? Мислите му се лутаха в посоки, които той не разбираше и не виждаше…
Свещеникът. Нещата се свеждаха до него, нали? Или не? За какво се тормозя? — питаше се Зайцев. Не можеше да разбере дали въобще мисли за нещо. Сякаш мислите му бяха чужди, а мозъкът му не можеше да ги контролира и те отиваха в посока, която не разбираше.
Да, сигурно беше свързано с проклетия свещеник. Да не беше омагьосан? Да не би някой да контролираше тялото му?
„Не! Абсурд!“ — каза си Зайцев. Това са глупости от приказките, бръщолевения на възрастни жени, скупчени около врящо гърне.
„Защо тогава си пъхнах ръката в джоба на американеца?“ — недоумяваше той, но отговорът не
