идваше.
„Искаш ли да си съучастник в убийство? — питаше вътрешен глас. — Искаш ли да помогнеш да не бъде убит невинен човек?“
„А невинен ли е?“ — продължаваше да се пита Зайцев, докато отпиваше нова глътка. Нито една телеграма, която беше минавала през бюрото му, не доказваше обратното. Всъщност той не си спомняше отец Карол да е бил споменаван в някое съобщение на КГБ през последните години. Вярно, отбелязаха пътуването му до Полша малко след като го избраха за папа, но кой човек не би се върнал в родината си след подобно издигане да се види с приятелите си и да потърси подкрепата им за новото си положение в света?
Партията се състоеше от хора. А хората допускаха грешки. Всеки ден се сблъскваше с тях, дори опитни офицери от КГБ получаваха наказания, порицания или забележки от своите началници в Центъра. Леонид Илич правеше грешки. Хората често си говореха за това по време на обяд или по-често обсъждаха тихичко алчните му деца, особено дъщеря му. Нейното си беше истинска корупция, а когато говореха за това, хората шепнеха. Той обаче мислеше в момента за много по-голяма и много по-опасен вид поквара.
Откъде идваше легитимността на съветската държава? Абстрактно погледнато, идваше от народа, но народът нямаше думата. Думата имаше партията, тя представляваше съвсем малка част от народа, а от партийните членове нищожно малцинство разполагаха с някакво подобие на власт. Значи, легитимността на неговата държава се намираше по върховете, което по силата на логиката означаваше, че е… фиктивна…
Това беше опасно разсъждение. Някои страни се управляваха от диктатори, често фашисти от политическата десница. В много малко страни правителствата принадлежаха на политическата левица. Хитлер беше най-властният и най-опасен представител на десницата и той беше свален с помощта на Съветския съюз и Сталин, от една страна, и западните държави — от друга. Два неочаквани съюзника се бяха обединили, за да унищожат германската заплаха. А какви бяха те? Твърдяха, че са демокрации и макар че в страната му непрекъснато ги хулеха, изборите в тези държави бяха истински — трябваше да са такива, след като неговата страна и службата му пилееха време и пари в опит да влияят върху тях. Следователно там волята на народа се зачиташе в някаква степен, иначе защо КГБ ще се опитва да им оказва въздействие? Доколко успяваше, Зайцев не знаеше. Невъзможно беше да се разбере от информацията, до която сънародниците му имаха достъп, а той не си правеше труда да слуша „Гласът на Америка“ и другите пропагандни оръдия на западните страни.
Значи, не народът искаше да бъде убит папата. Искаха го Андропов и вероятно Политбюро. Дори колегите му в Центъра нямаха зъб на отец Карол. Не се говореше за враждебност от негова страна към Съветския съюз. Държавната телевизия и радио не призоваваха към класова омраза срещу него, както правеха за другите външни врагове. В „Правда“ не публикуваха отрицателни статии за него. Пишеха само за профсъюзния проблем в Полша, без да вдигат голям шум, а все едно, че съсед се караше на пакостливо дете.
Но явно това беше причината. Карол беше поляк и гордост за своя народ, а Полша изпитваше политически трудности заради профсъюзните спорове. Карол искаше да използва своето политическо и духовно влияние, за да защити народа си. Беше разбираемо, нали така?
Но убийството му щеше ли да бъде разбираемо?
Щеше ли да се намери някой да възрази: „Не, не можете да убивате този човек само защото не харесвате политиката му.“ Политбюро? Не, те ще подкрепят Андропов. Той беше престолонаследникът. Когато Леонид Илич умре, той ще заеме поста му. Друг човек от партията? А кой би могъл да е той? Партията беше душата на народа, както се твърдеше в един от лозунгите. Това беше единственото място, където партията беше позволила да се употреби думата душа.
Дали част от човека продължаваше да живее след смъртта му? Предполагаше се, че това е душата, но в неговата страна партията беше душата, а партията беше творение на хора, някои от тях корумпирани.
И те искаха да убият един свещеник.
Беше чел телеграмите. Макар и в нищожна степен, Олег Иванович беше помагач. А това го ядеше отвътре. Съвест? Имаше ли право на това? Съвестта беше мерило за един набор от факти и идеи, съпоставен с друг, и беше удовлетворена или не. Ако не беше удовлетворена, ако намираше някоя постъпка за грешна, тогава съвестта започваше да те гризе. Да ти нашепва. Принуждаваше човека да бъде бдителен, докато проблемът се разреши, докато неправилната постъпка бъде спряна или поправена, или изкупена…
Но как можеше да спре партията или КГБ да не извършват нещо?
Зайцев знаеше, че за целта най-малкото трябваше да се докаже, че замисленото действие противоречи на политическата теория или че ще доведе до обратни политически последици, тъй като политиката беше мерилото за правдата и неправдата. Но не беше ли политиката твърде мимолетна за това? „Правдата“ и „неправдата“ не зависеха ли от нещо по-висше от политиката? По-висша ценностна система? Политиката беше просто тактика, не е ли така? А макар тактиката да е важна, стратегията беше по-важна, защото стратегията беше мярката, към която се прилагаше тактиката, а в този случай стратегията се предполагаше да е правилна — съвършено правилна. Правилна не само за момента, а за всички времена — нещо, което историците можеха да докажат, че е правилно и след сто или хиляда години.
Дали партията разсъждаваше по този начин? Как Комунистическата партия на Съветския съюз взимаше своите решения? Съобразявайки се с това, което е добро за народа ли? Но кой определяше кое е добро? Индивиди като Брежнев, Андропов, Суслов и останалите членове на Политбюро, които се съветваха с кандидат-членовете, а те на свой ред с Министерския съвет и членовете на ЦК, всички високопоставени представители на номенклатурата, за които резидентът в Париж изпращаше парфюми и дантелени гащи с дипломатическата поща. Зайцев беше виждал много такива съобщения. А знаеше и историите им. Това бяха хората, които раздаваха подаръци и постове на децата си, които профучаваха в лимузините си по широките московски булеварди, корумпираните марксистки велможи, които управляваха страната му с желязна ръка.
Дали тези велможи се интересуваха кое е добро за народа — както наричаха масите, — безбройните работници и селяни, които управляваха, за чието добро се предполагаше, че се грижат?
Вероятно и велможите при Николай Романов са мислели и говорили по този начин. А Ленин беше наредил да ги избият като врагове на народа. Както съвременните филми разказваха за Великата отечествена война, така по-старите филми ги изобразяваха като зли палячовци, врагове, които дори не може да се вземат на сериозно, които лесно можеш да намразиш и да убиеш, карикатури, които изобщо не приличат на хората, заели местата им, разбира се…
Както велможите от миналото бяха газили с руските тройки селяните, препускайки съм царския двор, така днес офицерите от московската милиция заграждаха центъра само за членовете на номенклатурата, които не могат да си губят времето със задръствания.
Нищо не се бе променило в действителност…
С изключение на това, че царете от предишните времена бяха почитали по-висша власт от своята. Те бяха финансирали изграждането на катедралата „Свети Василий“ в Москва, а други аристократи бяха издигнали безчет църкви из цяла Русия, тъй като дори Романови са признавали по-висша власт от тяхната. Партията обаче не признаваше по-висока власт.
Значи можеше да се убива без милост, тъй като често убийството беше политическа необходимост, тактически прийом, прилаган, когато това е удобно.
„Какво става тук? — питаше се Зайцев. — Нима искаха да убият папата просто за удобство?“
Олег Иванич си наля още водка и дръпна нова глътка.
В живота си имаше толкова неудобства. Бюрото му се намираше твърде далече от архива. Имаше колеги, които не харесваше — Стефан Евгениевич Иванов например, който беше майор и по-старши от него в комуникациите. Как така се издигна преди четири години, беше мистерия за цялата секция. Дори по- старшите и от него го смятаха за лентяй и некадърник. Зайцев предполагаше, че навсякъде има по някой като него, който създава трудности, но не може да бъде отстранен, защото… защото просто така стояха нещата. Ако го нямаше Иванов, Олег щеше да получи повишение, ако не по чин, то като завеждащ секцията. Всеки път, когато Иванов вдишваше въздух, създаваше неудобство за Олег Иванич, но това не му даваше правото да го убие, нали така?
