преподава поезия в Московския държавен университет, а освен това беше хубавица, а хубавите жени имаха превъзходство над всички останали. Един от най-древните предразсъдъци беше, че привлекателните хора са добри, а лошите — грозни, тъй като вършат грозни неща. Мъжете се отнасяха особено почтително съм хубавите жени, останалите жени не толкова, тъй като им завиждаха за външността, но дори те ги смятаха инстинктивно за добри. Така че Мери Пат можеше да излезе от всяко трудно положение просто защото беше хубавото американско момиче, глуповата блондинка. Навсякъде по света се смяташе, че блондинките са тъпи, дори тук, в Русия, където те съвсем не бяха рядкост. Тукашните вероятно бяха естествено руси, като се имаше предвид, че козметичната им индустрия бе на равнището, на което вероятно е била в Унгария през дванайсети век, и че по магазините им не се забелязваше да продават боя за коса. Не, в Съветския съюз не се обръщаше внимание на нуждите на женското население. Тази мисъл го наведе на един друг въпрос — как така руснаците бяха останали само с една революция? В Америка при такава липса на дрехи и козметика жените кой знае каква патърдия щяха да вдигнат…
Влакът спря. Фоли се отправи към ескалатора. На половината път любопитството му надделя. Направи се, че подсмърча и извади носната си кърпа. Избърса си носа, после я мушна в джоба на шлифера и откри, че беше празен. За какво ли беше всичко това? Нямаше никаква идея. Поредното случайно събитие, с каквито е пълен животът?
Но Едуард Фоли не беше обучен да приема събитията като случайност. Щеше да продължи да пътува редовно по същия маршрут и по същото време поне една седмица, за да види дали нямаше да се повтори.
Албърт Бърд изглеждаше компетентен очен хирург. Беше по-нисък и по-стар от Джак. Имаше черна брада, тук-там с посивели кичури, каквито бяха брадите на повечето мъже в Англия, забеляза тя. И татуировки. Досега не беше виждала толкова много. Професор Бърд бе превъзходен лекар, отнасяше се добре с пациентите си и бе много сведущ в областта на хирургията. Сестрите му го обичаха и му имаха доверие, което бе характерно за добрия лекар, както Кети беше разбрала от опит. Беше добър учител, но Кети знаеше повечето от нещата, на които можеше да я научи, а освен това бе по-напреднала от него в лазерната техника. Аргонният лазер тук беше нов, макар и не колкото този в „Хопкинс“. Чак след две седмици щяха да им доставят ксенонов дъгов лазер, с който тя бе най-добрата в института за очни болести „Уилмър Ай“ в „Хопкинс“.
Лошата новина беше обслужването. Здравеопазването във Великобритания бе държавен монопол. Всичко беше безплатно, а както е навсякъде по света, получаваш толкова, колкото плащаш. Чакалните бяха занемарени и тя почти веднага им обърна внимание за това.
— Знам — отговори уморено професор Бърд. — Не е сред приоритетите.
— Третата ми пациентка за тази сутрин, г-жа Доувър, беше чакала за прегледа единайсет месеца — изследване на катаракта, което ми отне двайсет минути. Мили Боже, Албърт, у дома нейният личен лекар само щеше да се обади на секретарката ми и аз щях да я приема до три-четири дни.
— А каква е таксата?
— За това ли? О… двеста долара. Тъй като съм асистент на професора в „Хопкинс“, взимам малко по- скъпо от новак. — Тя обаче не добави, че беше далеч по-добър специалист от средностатистическия лекар, с по-голям опит и дяволски сръчна. — Г-жа Доувър ще има нужда от оперативна намеса — добави тя. — Искаш ли аз да я направя?
— Сложно ли е? — попита Бърд.
Тя поклати глава.
— Рутинна процедура. Около деветдесет минути работа заради възрастта й, но не мисля, че ще има усложнения.
— Добре, ще включим г-жа Доувър в списъка.
— Колко ще чака?
— Не е спешно… девет-десет месеца — изчисли Бърд.
— Будалкаш ме — възрази Кети. — Толкова дълго?
— Съвсем нормално.
— Но това значи девет-десет месеца, през които няма да вижда добре, за да шофира?
— Но няма да плати и пени — отбеляза Бърд.
— Но тя няма да може и един вестник да прочете почти цяла година. Албърт, това е ужасно.
— Такава е националната ни система за здравеопазване — обясни Бърд.
— Разбрах — каза Кети, макар че не беше съвсем вярно.
Хирурзите тук бяха професионалисти, но не извършваха и половината процедури, които тя и колегите й в „Хопкинс“ извършваха, а тя никога не бе смятала, че е претоварена. Вярно, работата не беше лека. Но хората се нуждаеха от нея, а работата й беше да възстановява и подобрява зрението на онези, които имаха нужда от експертна медицинска помощ. За д-р Карълайн Райън това беше вътрешен подтик. Не че тукашните лекари бяха мързеливи, но системата им позволяваше — ако не и насърчаваше — да се отнасят лековато към работата си. Беше дошла в по-различен медицински свят, който съвсем не беше привлекателен.
Не беше забелязала и скенер CAT. Тези апарати бяха изобретени във Великобритания, но някоя умна глава в британското правителство беше решила, че тук имат нужда само от няколко. Скенерите CAT бяха влезли в употреба няколко години преди да постъпи в медицинския факултет в „Джон Хопкинс“, но през следващото десетилетие бяха станали необходимост в медицината почти колкото стетоскопите. Всяка болница в Америка разполагаше с такъв скенер. Струваше един милион долара, но пациентите плащаха за изследванията и парите бързо се възстановяваха. Тя рядко го използваше — само за изследване на тумори в очите, но когато имаше нужда от него, трябваше да ти е подръка, дявол да го вземе. Освен това в „Джон Хопкинс“ почистваха етажите всеки ден.
Но и тук хората имаха нужда от същите грижи, а тя беше лекар, каза си Кети. Един от колегите й бе работил в Пакистан и се върна с опит в областта на очната патология, какъвто не можеше да се натрупа в никоя американска болница. Е, върна се и с амебна дизентерия, което може да охлади всякакъв ентусиазъм за работа в чужбина. Тук поне нямаше такава опасност, каза си тя. Освен ако не хванеше нещо от мръсотията в чакалните.
Глава 9
АЛКОХОЛ
Досега Райън не беше смогвал да хване влака, с който пътуваше жена му, и винаги се връщаше вкъщи след нея. Време беше да поработи върху книгата за Холси. Беше свършил 70% от работата — зад гърба му бяха всички сериозни проучвания. Оставаше да я напише. Повечето хора не разбираха, че това бе най- трудната част. Проучването означаваше само откриване и записване на фактите. Да свържеш обаче фактите в последователна история не беше никак лесно, тъй като човешкият живот съвсем не е последователен, което важеше особено за такъв боец и як пияч като Уилям Фредерик Холси-младши. Писането на биография е повече от аматьорско упражнение по психология. Улавяш случките от живота му в произволно подбрана възраст или образователно равнище, но никога не можеш да знаеш кой е онзи малък ключ в паметта му, дал отпечатък върху целия му живот — дали побоят в училищния двор в трети клас или съветите на леля му Хелън, тъй като мъжете обикновено не споделят такива неща с другите. Райън имаше такива спомени и някои от тях връхлитаха съзнанието му периодично. Когато например му се привидеше сестра Франсис Мери от началното училище „Сейнт Матю“, той сякаш отново ставаше седемгодишен. Един вещ биограф трябва да е в състояние да си представя такива неща, но понякога можеше да приложи собствения си житейски опит към живота на друг човек, което би било… измислица, а се предполагаше, че историята не е измислица. Както вестникарската статия, но Райън знаеше от личен опит, че много често онова, което претендираше да е „новина“, бе съшито с бели конци. Но никой не е твърдял, че да се пише биография е лесно. Първата му книга „Обречени орли“ беше по-лека, като се замислеше сега. Бил Холси, адмирал от флота на САЩ, го очарова, след като прочете автобиографията му още докато беше момче. Адмиралът беше командвал военноморските сили по време на битка, но онова, което се бе сторило вълнуващо на десетгодишното момче, определено притесняваше трийсет и две годишния мъж, тъй като сега той разбираше какво Холси не бе обяснил изцяло — неизвестността, това, че е трябвало да разчита на разузнавателна информация, без да знае кой е източникът й, как е била събрана, анализирана и
