„А[ми] ако този п[риятел] поиска да го из[мъкнем] навън?“ — попита Мери Пат.
„Ще му осигурим б[илет] за първа класа на Пан Ам — отвърна съпругът й бързо, доколкото можеше да движи бързо пръстите си — и след това се изпарява.“
„Ти си лош“ — отговори Мери Патриша с гърления звук на сподавен кикот. Тя обаче знаеше, че той е прав. Ако тоя тип искаше да си играе на шпионин, щеше да е по-мъдро да си чупи задника от СССР и да го паркира доживот в света на Дисни, след като му измъкнат информацията. Един руснак можеше да получи световъртеж в това вълшебно царство, да не говорим за новооткрития увеселителен център в ЕПКОТ. Веднъж, след като излезе от Космическата планина, Ед се пошегува, че ЦРУ трябва да наеме парка за един ден и да доведе в него цялото съветско Политбюро, да ги остави да опитат всички атракции, а на излизане да им каже: „Ето така се забавляват американците. За съжаление не можем да ви покажем нещата, които правим, когато сме сериозни.“ Ако и това не им изкараше акъла, нищо друго не би могло. Но семейство Фоли бяха сигурни, че щяха да пукнат от страх. Дори онези от тях, които имаха достъп до всичко, което КГБ крадеше от Главния враг, дори те бяха тесногръди и селяндури. До голяма степен те вярваха на пропагандата, защото нямаше с какво да я съпоставят, защото самите те бяха жертви на собствената си система, подобно на бедните мужици, които караха раздрънканите камиони.
Но семейство Фоли не живееха в света на фантазиите.
„Значи щ[е] нап[равим] каквото иска, а после?“ — попита тя.
„Стъпка по стъпка“ — отговори той, а тя му кимна в тъмнината. Беше същото като да родиш бебе. Не биваше да прибързваш, освен ако не желаеш да родиш недоносче. Това подсказа на Мери Пат, че мъжът й не беше тъпак, което бе възнаградено с целувка.
Зайцев не сподели нищо с жена си. За него в този момент дори половин литър водка не беше достатъчен, за да заспи. Беше отправил искането. Още утре щеше да разбере дали си има работа с човек, който може да му помогне. Това, което поиска, не беше много разумно, но не разполагаше нито с време, нито с гаранции за сигурността си, за да проявява разум. Единственото сигурно нещо беше, че дори КГБ не е в състояние да инсценира това, което бе поискал. Без съмнение те можеха да накарат румънците, поляците или някоя друга социалистическа страна да го направи, но не и американците. Дори за КГБ имаше невъзможни неща.
Оставаше му да чака, а сънят така и не идваше. Утре нямаше да е особено приветлив. Усещаше махмурлука, който го налягаше като земетресение, изригващо от черепа му.
— Как мина, Саймън? — попита Райън.
— Можеше да е и по-зле. Премиерката не ми отряза главата. Казах и какво знаем, а Базил ме подкрепи. Иска още информация. Каза го в мое присъствие.
— Не се учудвам. Да си чувал за президент, който да не иска повече информация, приятел?
— Напоследък — не — призна Хардинг.
Райън усети стреса, който още не бе напуснал неговия колега. Бе дяволски сигурен, че няма да мине без опра в кръчмата, преди да се прибере вкъщи. Британският аналитик напълни лулата си, запали я и дръпна силно.
— Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че и в Ленгли не знаят повече.
— Разбрах. Тя попита и Базил я осведоми за това. Явно беше говорил с твоя шеф съдия Мур, преди да се срещнем с нея.
— Значи ние всички сме невежи.
— Много успокоително, няма що — изсумтя Саймън.
Отдавна бе станало време да си тръгват. Райън изчака, за да чуе какво ще каже Саймън за разговора на „Даунинг Стрийт“ 10, тъй като една от целите на пребиваването му в Лондон беше да събира информация за британците. Те го знаеха, тъй като това бе игра, която всички играеха. Погледна часовника си.
— Време е да тръгвам към къщи. До утре.
— Наспи се добре — каза Хардинг, докато Райън отиваше към вратата. Джак основателно подозираше, че Хардинг няма да може да спи добре. Тъй като британският му колега беше чиновник средна ръка, днешният стрес му дойде в повече. „Но — помисли си той, след като излезе на улицата — такъв е животът в големия град.“
— Какво каза на твоите хора, Боб? — попита съдия Мур.
— Това, което ми предаде, Артър. Че президентът иска да знае. Засега нямам обратна връзка. Кажи на шефа да бъде търпелив.
— Казах му го, но не остана особено доволен — отвърна шефът на ЦРУ.
— Е, съдия, не мога да накарам дъжда да не вали. Нямаме власт върху много от нещата и едно от тях е времето. Той е голямо момче и трябва да е наясно с това, не мислиш ли?
— Да, Робърт, но той обича да получава онова, което иска. Притеснява се за Негово светейшество, след като той вече разрови мравуняка.
— Сигурно е така. Руснаците може пък да проявят мъдрост и да се свържат по дипломатически канали, да го предупредят да успокои топката и да оставят нещата да се уредят и …
— Боб, това няма да стане — намеси се адмирал Гриър. — Той не е човек, когото можеш да залъжеш с адвокатски приказки, не мислиш ли?
— Не — призна Ритър.
Този папа не беше от хората, които правят компромиси с големите неща. Беше преживял какви ли не неприятности, от нацистите на Хитлер до НКВД на Сталин, но бе опазил църквата си, както заселниците отбиваха индианските нападения в старите уестърни. Не бе съхранил своята църква в Полша жива, за да я предава сега, нали така? А защитавайки територията си, той се бе заредил с достатъчно морална и политическа сила, за да си позволи да отправи закана към другата свръхсила. Не, този тип не би се поддал на натиск.
Повечето хора се плашеха от смърт и унищожение. Не и такива като него. Руснаците никога нямаше да узнаят защо, но бяха разбрали, че с това той печели уважение. За Боб Ритър и останалите висши служители в тази стая ставаше все по-ясно, че единственият правилен отговор за Политбюро щеше да е нападение срещу папата. А днес Политбюро беше заседавало и те не знаеха какво е обсъждано.
— Боб, имаме ли източници, от които да разберем за какво са си говорили днес в Кремъл?
— Имаме няколко и ще се свържем с тях в близките дни. Но ако са се добрали до нещо важно, сами ще ни потърсят — каза Ритър на шефа на ЦРУ. — Хей, Артър и аз като теб не обичам да седя със скръстени ръце и да чакам, но всяко нещо с времето си. Знаеш колко е опасно да вдигаме пушилка сред агентите си.
И тримата знаеха. Нещо подобно бе станало причина за убийството на Пенковски. Информацията, която той им доставяше, беше предотвратила ядрена война и беше помогнала да вербуват най-високопоставения и най-дългогодишния агент на ЦРУ, КАРДИНАЛА, но Пенковски пострада. След като го разкриха, самият Хрушчов поиска смъртта му и я получи.
— Да — съгласи се Гриър, — а това не е толкова важно в цялостната схема на нещата, нали така?
— Не — бе принуден да признае съдия Мур, макар че хич не бе склонен да представи подобно обяснение пред президента.
Новият шеф обаче проявяваше разбиране, когато му изложеха ясно фактите. Най-опасното бе как ще реагира президентът, ако папата умре неочаквано. Шефът беше човек с принципи наистина, но също и човек на емоциите. Щеше да се разяри, както би се разярил бик по време на корида, ако развееха съветския флаг пред муцуната му. Не биваше емоциите да влияят на държавните дела — те само предизвикваха още емоции, а често и оплакване на поредните мъртъвци. А чудото на модерната технология само можеше да гарантира, че техният брой ще расте. Директорът на ЦРУ се укори за тази мисъл. Новият президент беше разумен човек — неговите емоции обслужваха интелекта му, а той бе доста по-голям, отколкото се смяташе, особено от медиите, които забелязваха само усмивката и театралната му същност. Но медиите, подобно на мнозина политици, се чувстваха по-удобно да обръщат внимание на външната страна на нещата, а не на съдържанието им. Което не изискваше кой знае каква интелигентност. Съдия Мур изгледа главните си
