Глава 15
МЯСТОТО НА СРЕЩАТА
От Мери Пат се очакваше понякога да посещава посолството, да поговори със съпруга си по семейни въпроси или да напазарува от специалните доставки. Когато идваше, се издокарваше повече, отколкото за московските улици — с елегантни дрехи, добре сресана коса, пристегната по младежки с панделка, гримирана — така че когато влизаше с колата в двора на посолството, да изглежда като вятърничава американска блондинка. Усмихваше се на себе си. Харесваше й да си играе на типична блондинка, а и всяко нещо, което я правеше да изглежда тъпа, бе от полза за прикритието й.
И така тя се втурна към входната врата, махна безгрижно на винаги учтивите морски пехотинци и се мушна в асансьора. Завари съпруга си в кабинета му.
— Здравей скъпа — поздрави я Ед, надигна се от стола и я целуна, след което се отдръпна, за да я огледа. — Изглеждаш фантастично.
— Много полезна маскировка.
Беше й послужила в Иран, особено по време на нейната бременност. В оная страна не се отнасяха с голямо уважение към жените, но изпитваха странно страхопочитание към бременните. Установи го точно преди да се измъкнат от там завинаги. Беше място, за което не съжаляваше ни най-малко.
— Страшна си, бейби, липсват ти само сърф и готин плаж, може би Бонзайският тръбопровод.
— Ех, Ед, звучи много тръбно, а и Бонзай е на Хаваите, глупчо. — След това смени тона. — Наопаки ли вдигнаха флага?
— Да. Камерите не са уловили на улицата никой, който да проявява любопитство към това. Но може да се наблюдава и от долната улица, а камерите нямат такъв обхват. Ще разберем, ако нашият приятел ми пусне съобщение в джоба довечера, докато се прибирам вкъщи.
— Как реагираха пехотинците? — попита тя.
— Интересуваха се защо го правим, но Дом не им каза нищо. Той също не знае.
— Доминик е добър шпионин — отбеляза Мери Пат.
— Ритър го харесва — спомни си Фоли, извади телеграма от чекмеджето и я подаде на жена си.
— Мамка му — каза тя, след като я прочете бързо. — Папата? Тия мръсни копелета искат да убият папата? — Мери Пат невинаги говореше като калифорнийска блондинка.
— Не разполагаме с информация, която да го потвърждава, но очакват от нас да разберем как стоят нещата.
— Изглежда ми подходяща задача за ДЪРВАРЯ. Това бе техният агент в партийния Секретариат.
— Или за КАРДИНАЛА? — поколеба се Ед.
— Още не сме влизали в контакт с него — отбеляза Мери Пат, но явно скоро щеше да им се наложи.
Те проверяваха всяка вечер апартамента му за уговорената сигнализация от светло и тъмно в дневната. Домът му се намираше близо до техния, а връзката с него бе установена като начало с листче хартия върху една от уличните лампи. Поставянето на този знак бе работа на Мери Пат. Тя винаги водеше със себе си и малкия Еди, вече десетина пъти.
— Тази работа за него ли е? — попита тя.
— Президентът иска да знае — каза съпругът й.
— Щом е така. — Само че КАРДИНАЛА беше най-важният им агент и не трябваше да рискуват с него, освен ако положението не стане наистина критично. А и той при всички случаи щеше да ги информира по своя инициатива, ако научеше нещо такова. — Ще се въздържаме, докато Ритър не каже обратното.
— Съгласен съм — предаде се Ед Фоли. Щом Мери Пат смяташе, че трябва да са предпазливи, следователно имаше основание за това. В края на краищата тя бе човекът, склонен да поема повече рискове, и се забавляваше да играе на котка и мишка. Но това не означаваше, че жена му бе безразсъдна. — Засега няма да го закачаме.
— По-добре виж какъв ще е следващият ход на новия ти контакт.
— Обзалагам се, че те сърбят ръцете, маце. Искаш ли да се запознаеш с посланика?
— Май, че е крайно време — съгласи се тя.
— Е, успокои ли се след вчерашните вълнения? — попита Райън, който за първи път беше изпреварил британския си колега.
— Да, така ми се струва.
— Ако ще се почувстваш по-добре, ще ти призная, че още не съм се срещал с президента. И не горя от желание. Като историята на Марк Твен за оня тип, който се намазал с катран и се овъргалял в перушина и после признал, че ако нещата не опирали до честта да го направи, е щял да си го спести.
Хардинг успя да се засмее.
— Точно така, Джак. На човек малко му се подгъват коленете.
— Толкова ли е желязна, колкото твърдят?
— Не мисля, че бих пожелал да играя ръгби срещу пея. Много е интелигентна. Не й убягва нищо и задава дяволски умни въпроси.
— Е, плащат ни, за да им отговаряме, Саймън — посочи Райън.
Беше глупаво да се страхуват от хора, които също си вършеха работата и които се нуждаеха от надеждна информация, за да я вършат добре.
— На нея също, Джак. Тя трябва да отговаря на въпроси в парламента.
— За неща от тоя род? — изненада се Джак.
— Не, не точно. Понякога обсъждат подобни теми с опозицията, но при строги правила.
— Не се ли страхувате от изтичане на информация? — попита Джак.
В Америка имаше отделни комисии в Конгреса, чиито членове получаваха подробни инструкции какво могат и какво не могат да говорят. ЦРУ се страхуваше от изтичане на информация — това в края на краищата бяха политици, — но досега не бе чувал някой от Капитолия да се е изпуснал. Пролуките по-често се отваряха в самото Управление, и то на Седмия етаж… или в Западното крило на Белия дом. Това не означаваше, че ЦРУ се примирява, добре поне, че в повечето случаи изтичането на информация се наказваше, а често ставаше дума за дезинформация с политическа цел. Вероятно и тук нещата стояха по същия начин, още повече, че местните медии действаха под контрол, от който „Ню Йорк Таймс“ би изпаднал в необуздана ярост.
— Нещо ново от снощи?
— Нищо за папата — отговори Райън. — Нашите източници са ударили на камък. Ще задействате ли вашите агенти?
— Да, премиерката ясно показа на Базил, че иска повече информация. Ако нещо стане с папата, не ми се мисли…
— Ще хвърчат глави, нали?
— Вие, американците, се изразявате много красноречиво, Джак. А вашият президент как ще реагира?
— Ще бъде бесен. Татко му е католик и макар мамчето да го е отгледала като протестант, едва ли ще остане равнодушен, ако на папата му се случи нещо по-сериозно от лятна настинка.
— Знаеш ли, дори да се доберем до информация, въобще не е сигурно, че ще сме в състояние да предотвратим нещо.
— Мислил съм за това, но поне ще ги предупредим да засилят охраната му. Това е най-многото, което можем да направим. Но той сигурно ще промени графика си, не, всъщност няма да го промени. По-скоро ще се остави да го очистят. Но вероятно ще успеем да объркаме по някакъв начин плановете на Лошите момчета. Трудно е да се каже, преди да разполагаме с поне няколко факта, за да ги съпоставим. Но това не е работа, не мислиш ли?
Хардинг кимна, докато разбъркваше сутрешния си чай.
— Не, оперативните ни захранват с информация, а ние се опитваме да преценим какво значи.
— Безпомощност? — зачуди се Райън.
Хардинг беше много по-отдавна в тоя занаят.
— Понякога. Знам, че оперативните агенти си скъсват задниците от бачкане, при това онези, които
