нямат „легално“ прикритие, са заплашени физически, но ние, ползвателите на тяхната информация, невинаги си даваме сметка за това. Затова те не ни ценят толкова, колкото ние ги ценим. Срещал съм се с неколцина от тях през годините, повечето са добри момчета, но разминаването в начина на живот е пълно, Джак.
„Оперативните агенти вероятно са много печени и могат да анализират сами нещата, ако се замислиш — каза си Райън. — Чудя се дали на аналитиците някога им е минавало това през акъла.“ Това бе нещо, което Райън не биваше да забравя. В края на краищата се предполагаше, че ЦРУ е едно задружно и щастливо семейство. Разбира се, не беше, дори на Седмия етаж.
— Както и да е, получихме това от Източна Германия — Джак му подаде папката. — Някакви трусове в политическата им йерархия миналата седмица.
— Шибани прусаци — изруга Хардинг, докато разлистваше папката.
— Радвай се. Руснаците също не ги харесват.
— Не ги обвинявам за това.
Зайцев се опитваше да мисли на бюрото си, но мозъкът му работеше на автопилот. Трябваше да се срещне с новия си американски приятел. Щеше да е опасно, ако не откриеше подходящо място. Хубавото бе, че в Москва бе пълно с такива места. Лошото — че Второ главно управление на КГБ вероятно знаеше повечето от тях. Но това щеше да е без значение, ако е достатъчно оживено.
Какво ли да каже?
Какво ли да поиска?
Какво да им предложи?
Всичките тия въпроси бяха важни. Опасностите щяха да растат. Най-добре да напусне Съветския съюз заедно с жена си и с дъщеря си.
Да, точно това ще поиска, а ако американецът откаже, ще се върне към обичайния си живот, но поне ще е спокоен, че е опитал. Знаеше неща, от които те се интересуваха, и щеше да им даде да разберат, че цената за информацията е бягството му.
„Живот на Запад“ — помисли си той. С всичките порочни неща, за които държавата предупреждаваше всеки, който можеше да чете вестници и да гледа телевизия, ужасиите, за които разказваха. Как само се отнасяха американците към своите малцинства. Дори показваха по телевизията техните бедняшки квартали — но показваха и автомобилите им. Ако американците потискаха чернокожите, защо тогава им позволяваха да си купуват толкова много автомобили? Защо допускаха да организират протести по улиците? Ако подобно нещо се случеше в СССР, правителството щеше да изпрати армията. Значи, на държавната пропаганда не биваше да се вярва безрезервно. А освен това той е бял. Какво го е грижа за недоволството на негрите, които на всичкото отгоре могат да си купуват леки коли, когато си пожелаят. Като повечето руснаци той беше виждал чернокожи само по телевизията. Първата му реакция беше наистина ли има хора с такава шоколадова кожа? Разбира се, че имаше. КГБ организираше операции в Африка. След това се опита да си спомни дали КГБ беше организирал операция в Америка, използвайки чернокожи. Не много, може би един-двама и те бяха сержанти. В Червената армия само политически благонадеждните ги допускаха в сержантската школа. Значи, поредната лъжа, която можеше да разобличи само защото работеше в КГБ. Какви ли още лъжи му бяха наговорили? Защо да не избяга? Защо да не поиска от американците да го измъкнат?
„Но дали ще се съгласят?“ — питаше се Зайцев.
Сигурно. Той можеше да им разкаже за какви ли не операции на КГБ на Запад. Знаеше имената на оперативните служители и кодовите имена на агентите им, които бяха предатели за западните правителства, хора, които те без съмнение искаха да ликвидират.
„Нямаше ли да е съучастие в убийството им?“ — питаше се той.
Не, тези хора бяха предатели в крайна сметка. А предателят си е предател…
„Ами ти не се ли каниш да станеш предател, Олег Иванович?“ — обаждаше се тъничко гласче в главата му, колкото да го тормози.
Но той беше достатъчно силен да го изгони само с тръсване на главата си. Предател? Не, той искаше да предотврати убийство, а това бе почтена постъпка. Значи, беше почтен човек.
Но трябваше да помисли още малко. Щеше да се срещне с американски шпионин.
Къде и как?
Трябваше да е оживено място, където има голяма блъсканица и където дори контраразведка от Второ главно нямаше да се усъмни и да разбере какво става или да чуе какво се говори.
И изведнъж се сети. Жена му работеше точно на такова място.
Значи, ще напише ново съобщение върху бланка за телеграма и ще го предаде в метрото като предните две. Така ще разбере дали американците наистина са готови да участват в играта. Сега той беше в ролята на председател. Разполагаше с нещо, което те желаеха, така че от него зависеше как да го получат. Той щеше да определя, правилата на играта, а те трябваше да се съобразят. Толкова е просто, нали така?
„Да“ — каза си той.
Не беше ли забавно? Щеше да направи нещо, което КГБ желаеше толкова силно — да диктува правилата на американското ЦРУ.
„Председател за един ден“ — помисли си Зайцев. Тази мисъл му се стори много съблазнителна.
В Лондон Кети наблюдаваше двама местни офталмолози, които правеха операция на някой си Роналд Смитсън, зидар с тумор в задната част на дясното око. Рентгенът показа образувание наполовината на топка за голф, което бе толкова смущаващо, че на господин Смитсън му се наложи да чака само пет седмици за интервенцията. В „Хопкинс“ вероятно щяха да го оперират трийсетина дни по-рано, но в сравнение с обичайната практика си беше направо бързо.
Двамата хирурзи от „Мурфийлд“ бяха Клайв Худ и Джефри Филипс, които имаха дългогодишен опит. Процедурата не беше сложна. След като оголиха тумора, взеха от него проба, замразиха я и я изпратиха в патологията. Дежурният хистопатолог беше много добър и щеше да реши дали образуванието е злокачествено или доброкачествено. Кети се надяваше на второто, тъй като този вид рак беше опасен за пациента. Но според нея шансът беше на негова страна, тъй като при огледа й се стори не прекалено агресивен, а тя имаше набито око и обикновено познаваше в осемдесет и пет процента от случаите. Подобни разсъждения нямаха нищо общо с науката и си бяха чисто суеверие, но хирурзите, подобно на бейзболистите, бяха доста суеверни. Затова всяка сутрин си обуваха чорапите — в нейния случай чорапогащника — по един и същи начин, тъй като усвояваха определен начин на живот, а хирурзите бяха хора на навиците и проявяваха склонност да свързват своите лични привички с резултатите от работата си. В случая със замразената тъканна проба, изпратена за изследване в патологията, процедурата се свеждаше до изрязване на сивкаво-розовото образувание…
— Колко е часът, Джефри? — попита д-р Худ.
— Един без петнайсет, Клайв — съобщи д-р Филипс, поглеждайки стенния часовник.
— Дали да не прекъснем за обяд?
— Аз нямам нищо против. Бих хапнал нещо. Но трябва да извикаме друг анестезиолог да поддържа господин Смитсън упоен — обади се анестезиологът им.
— Добре, извикай някого, Оуен — предложи д-р Худ.
— Веднага — съгласи се д-р Елис. Той стана от стола до главата на пациента и отиде до телефона. Върна се след няколко секунди. — Идва след две минути.
— Отлично. Къде ще обядваме, Джефри? — попита Худ.
— Какво ще кажете за „Жабата и жабчето“? Там сервират вкусен бекон с марули, домати и пържени картофки.
— Чудесно — съгласи се Худ.
Кети Райън бе застанала права зад д-р Филипс и държеше устата си затворена зад хирургическата маска, но сините й очи се разшириха от ужас. „Оставят пациента упоен на операционната маса и отиват да обядват?“ Какви са тия хора, лекари или шарлатани?
Точно в този момент влезе анестезиологът, когото повикаха, а те свалиха престилките и се приготвиха да излязат.
