— И какво ще последва?
Тя отново се разгорещи.
— Откъде да знам!
— Не е толкова просто да лишиш някого от хляба му, освен това ще те обвинят, че правиш сплетни — предупреди я Джак.
— Джак, в „Хопкинс“ щях да реагирам още на момента и щяха скъпо да си платят. Но тук съм гост.
— И привичките са различни.
— Не много по-различни, Джак, постъпката им е напълно непрофесионална. За пациента е потенциално опасно, а това е граница, която никога не трябва да преминаваш. В „Хопкинс“, ако ти предстои операция, нямаш право дори на чаша вино предната вечер. Там здравето на пациента е над всичко. Естествено, ако се прибираш вкъщи след парти и срещнеш по пътя ранен човек и наоколо няма друг лекар, правиш каквото можеш и го откарваш в болница, като уведомяваш персонала, че си изпил една-две чашки, преди да се натъкнеш на този спешен случай. Вярно е, че по време на стажа те обучават да работиш при всякакви условия, по всяко време, за да си в състояние да взимаш решения и когато не си във форма, но до теб винаги има някой, готов да реагира, ако се издъниш. Нали разбираш? Имах такъв случай по време на стажа в педиатрията. Изкарах си акъла, когато детето спря да диша. Но до мен имаше опитна сестра, която със светкавична бързина доведе главния лекар и оправихме нещата без никакви последици за хлапето, слава Богу. Само че, Джак, никой лекар не си създава умишлено трудни ситуации. Той трябва да се справя с тях, когато се случат, а не доброволно да ги предизвиква, нали така?
— Добре, Кети, какво смяташ да правиш?
— Не знам. Ако си бях у дома, веднага щях да отида при Берни, но не съм у дома…
— И искаш моя съвет?
Сините й очи се вторачиха в съпруга й.
— Точно така. Ти какво смяташ?
Джак знаеше, че каквото и да мисли, няма значение. Тя сама трябваше да вземе решение.
— Ако не предприемеш нищо, как ще се чувстваш?
— Ужасно. Джак, станах свидетел на нещо, което…
— Кети. — Той я прегърна. — Нямаш нужда от моя съвет. Направи онова, което смяташ за добре. Иначе няма да спре да те човърка. Ти никога не си се колебала да постъпиш по най-правилния начин независимо от последиците.
— И те казаха същото. Но не се чувствам удобно…
— Разбирам те, маце. И към мен често в службата се обръщат със „сър Джон“. Носиш си титлата. Не го приемаш като обида.
— Тук наричат хирурзите мистър Джоунс или мисис Джоунс, а не доктор Джоунс. Що за глупост?
— Обичай. Води началото си от Кралския флот през осемнайсети век. Корабният лекар е бил обикновено с чин младши лейтенант, на борда обаче са използвали „мистър“. По някакъв начин е било пренесено и в цивилния живот.
— Откъде знаеш това? — попита Кети.
— Кети, ти си доктор по медицина, а аз — доктор по история, забрави ли? Знам много неща, включително как да залепя лейкопласт на рана. Но познанията ми по медицина се свеждат до това — е, учиха ни на това-онова в курсантската школа, — но не мисля, че мога да извадя куршум от рана. Ще оставя на теб да го направиш.
— Миналата зима вече те кърпих — припомни му тя.
— А благодарих ли ти за това? — попита той и я целуна. — Благодаря ти, скъпа.
— Трябва да поговоря с професор Бърд.
— Скъпа, когато се двоумиш, направи онова, което смяташ за правилно. Затова притежаваме съвест, да ни напомня кое е правилно.
— Ще ме намразят за това.
— Е, и? Кети, ти трябва да се харесваш. Не някой друг. Е, и аз, разбира се — добави Джак.
— А ти харесваш ли ме?
Джак се усмихна дяволито.
— Лейди Райън, обожавам земята под краката ти.
Най-после тя се успокои.
— Благодаря ти, сър Джон.
— Ще се кача горе да се преоблека — спря се на стълбата. — Трябва ли да нося сабята си за вечеря?
— Не, само смокинга — тя най-после се засмя. — Какво става в службата?
— Откриваме нещата, които не знаем.
— Имаш предвид, че откривате нови неща?
— Не, имам предвид, че осъзнаваме какво от нещата, които не знаем, трябва да научим.
— Не се притеснявай. Същото е и в моята професия.
И Джак осъзна по какво си приличаха двете професии — ако човек допуснеше грешка, можеше да причини смъртта на други хора, а това не беше никак забавно.
Върна се в кухнята. Кети хранеше малкия Джак. Сали гледаше телевизия — усмирителя за малчугани. Този път беше някакво местно предаване, а не касетата с „Койотът беглец“. Вечерята беше на печката. Защо една асистентка по офталмология настояваше да приготвя сама вечерята като съпруга на шофьор, бе загадка за него, но той не възразяваше — биваше я за това. Дали не беше взимала уроци по готварство в „Бенингтън“? Седна на кухненския стол и си наля чаша бяло вино.
— Предполагам, че професорът няма нищо против.
— За утре нямаш операция, нали?
— Нищо насрочено, лейди Райън.
— Тогава може.
Тя вдигна малкия приятел на раменете си, за да се уригне, което той направи с огромен кеф.
— Страшен си, младши. Татко ти е впечатлен.
— Точно така. — Тя избърса устичката му с кранчето на лигавника. — Браво, още веднъж?
Джон Патрик Райън-младши не възрази на предложението.
— Какви са нещата, които не знаете? Още се чудите дали онзи тип има жена? — попита Кети, поуспокоена вече.
— Все още нямам информация по този въпрос — потвърди той. — Както казва моят приятел Саймън, руснаците са чудаци.
— И британците са такива — отбеляза Кети.
— Мили Боже, оженил съм се за Кери Нейшън30. — Джак отпи глътка вино. Беше „Пино Греджо“, много добро италианско бяло вино, което се предлагаше в тукашните магазини.
— Само когато отварям някого с ножа.
Тя обичаше да говори така, тъй като съпругът й винаги го побиваха тръпки.
Вдигна чашата си.
— Искаш ли малко?
— След като свърша, сигурно ще пийна. — Замисли се за миг. — Не можеш да споделиш нищо с мен, така ли?
— Съжалявам, маце. Такива са правилата.
— И ти никога не ги нарушаваш?
— Лош навик.
— Ами ако някой руснак пожелае да работи за нас?
— Това е друго. Тогава той работи за Силите на истината и красотата. Ние — подчерта Райън — сме Добрите.
— А те какво смятат?
— Те смятат себе си за Добрите. Но същото мислеше и един тип на име Адолф — напомни й той. — А той нямаше да хареса Берни особено.
