знаеше неща, които и стотици добре внедрени агенти не можеха да доставят. Този Иван беше пазителят на перлите в руската корона, по-ценен и от топките на Брежнев, така че…
— Да, можем да ви измъкнем със семейството ви. Кога?
— Информацията, с която разполагам, изисква да е възможно най-бързо. Веднага щом успеете да го уредите. Няма да я разкрия, преди да се озова на Запад, но ви уверявам, че е изключително важна — достатъчно, за да ме накара да предприема подобна стъпка — добави той.
„Само не се изсилвай, Иван“ — помисли си тя. Вътрешномотивираният агент би казал, че разполага с кодовете на руските стратегически ракетни части, дори да притежаваше само рецептата за борш на майка си. А да се изведе копелето от страната бе свързано с изразходването на ресурси, които трябваше да се използват много внимателно. Но Мери Пат имаше набито око. Тя успя да надзърне в душата на този човек и разбра, че той можеше да е всичко друго, но не и лъжец.
— Да, може да се уреди много бързо, ако се налага. Но трябва да решим къде и как ще се срещаме. Тук повече не бива да разговаряме.
— Това е проста работа — отвърна Зайцев, определяйки място за среща на следващата сутрин.
„Явно много бързаш.“
— Как да ви наричам? — попита накрая тя.
— Олег Иванич — отговори той, без да се замисли, и осъзна, че каза истината, при положение че не бе сигурен дали не е по-добре да не издава самоличността си.
— Хубаво име. Аз съм Мария — каза тя. — Е, коя шапка ми препоръчвате?
— За вашия съпруг ли? Ето тази — отговори Иван, посочвайки мръсножълтата.
— Ще я купя. Благодаря, другарю.
Мери Пат огледа набързо шапката и след това провери цената — 180 рубли, повече от месечната заплата на работник в Москва. Подаде я на щандистката и след това плати на касата. Руснаците още не бяха открили кредитните карти. Взе касовата бележка, връчи я на предната щандистка, която й върна обратно шапката.
Оказа се вярно — руснаците бяха по-неефективни и от американското правителство. Невероятно, но факт, увери се с очите си. Стисна здраво кафявия хартиен плик, намери съпруга си и бързо го изведе навън.
— Е, какво си ми купила?
— Нещо, което ще ти хареса — обеща тя, сочейки плика, но блясъкът в сините й очи му подсказа всичко.
Тя погледна часовника си. Беше точно 3:00 часа във Вашингтон, прекалено рано за телефонен разговор. Не беше подходящо за нощния екип, дори за хората в МЕРКУРИЙ, на които обикновено имаха доверие. Беше разбрала това от собствен опит. Не, тази информация трябваше да се предаде шифрована по дипломатическата поща. След това оставаше само да се получи одобрението от Ленгли.
Колата им току-що бе проверена от техника в посолството — всеки го правеше, така че не ги издаваше като шпиони, а и сигнализацията във вратата и под капака на мотора не се бяха задействали предната нощ. Мерцедесът 280 бе снабден с модерна алармена система. За всеки случай обаче Ед Фоли включи касетофона, в който бе заредена касета на „Би Джийс“, музиката им можеше да раздразни слуха на всеки, който подслушваше. Ед увеличи звука достатъчно, за да заглуши разговора. Мери Пат се заклати в ритъма на музиката, както би направило всяко истинско калифорнийско момиче.
— Нашият приятел има нужда от пътуване — каза тя силно, за да я чуе съпругът й. — Той, жена му и дъщеря му, която е на три и половина.
— Кога? — поиска да узнае Ед.
— Скоро.
— Колко скоро?
— От нас зависи.
— Сериозен ли е? — попита Ед жена си, което означаваше: „Струва ли си да си губим времето с него?“
— Мисля, че да.
Човек никога не можеше да е сигурен, но Мери Пат имаше нюх за хората и той никога не се колебаеше да заложи на него. Той кимна.
— Имаме ли си компания? — бе следващият й въпрос.
Очите на Фоли огледаха улицата и огледалото. Ако ги следеше някой, то със сигурност беше невидимият човек.
— Никаква.
— Добре. — Тя понамали звука. — Ед, знаеш, че и аз ги харесвам, но ми бръмна главата.
— Добре, мила. Трябва да се отбия до посолството следобед.
— Защо? — попита тя с характерния полусърдит глас, познат на всеки женен мъж по света.
— Остана ми нещо да довърша от вчера…
— И да провериш резултатите от бейзболните мачове — изсъска тя. — Ед, защо не си сложим сателитна антена в апартамента?
— Работим по въпроса, но руснаците ни правят спънки. Страхуват се, че може да се използва за шпионаж — добави той с възмущение в гласа.
— Да, бе. Непрекъснато все това правим — каза тя за всеки случай, ако КГБ разполагаше с някой много печен човек, който да се е промъкнал през нощта под колата на паркинга. ФБР щеше да открие бръмбара, пък и тя се съмняваше, че руснаците имат подобен умник. Да не говорим, че радиостанциите им бяха пълен боклук. И все пак трябваше да внимават.
Кети изведе Сали и малкия Джак да поиграят навън. Паркът се намираше само на две преки от „Фристоу Уей“. Там имаше люлки, а Сали много ги обичаше, и трева, която малчуганът можеше да скубе и да пъха в устата си. Той тъкмо се учеше да си служи с ръчичките. Всичко, което попадаше в малкото му юмруче, моментално се озоваваше в устата му — факт, познат на всеки родител по света. Както и да е, това бяха последните дни, в които децата можеха да поиграят на слънце. Предстояха дълги зимни нощи. Освен това осигуриха малко тишина и спокойствие на Джак да поработи върху книгата си за Холси.
Той тъкмо беше измъкнал един от учебниците по медицина на Кети, за да прочете за херпес зостер — кожно заболяване, което е тормозело американския адмирал в много неудобен момент. Само от това, което прочете в уводната част за болестта — свързваха я с варицелата, — му стана ясно, че за застаряващия адмирал тя е била като средновековно мъчение. Още по-тежко трябва да е преживял факта, че любимата му група бойни кораби, „Ентърпрайс“ и „Йорктаун“, е трябвало да отплават на важна мисия без него. Но е приел това като мъж — единствения начин, по който Уилям Фредерик Холси-младши е приемал всичко в живота си, и лично е препоръчал Ричмънд Спруънс да заеме мястото му. Двамата са били коренно различни. Холси — грубиян, пияч, як пушач, бивш футболист. Спруънс — непушач, изтънчен интелектуалец, който никога не повишавал тон. Но станали много близки приятели, а по-късно по време на войната си разменили командването на тихоокеанския флот, преименувайки го от Трети на Пети флот.
„Това — мислеше си Райън — е най-неопровержимото доказателство, че Холси също е бил интелигентен, а не грубиянинът и агресорът, за какъвто го представят неговите, съвременници по вестниците.“ Интелектуалецът Спруънс едва ли щеше да се сприятели с един недодялан тъпак. Но техните екипажи са се зъбили един на друг като котараци, които се бият за разгонена котка — вероятно войнишкият вариант на „моят татко може да набие твоя татко“ при децата на възраст до седем години.
Джак разполагаше със собствено описание на Холси за болестта му, макар че думите му със сигурност са били туширани от неговия редактор и съавтор, тъй като Бил Холси действително е говорел като уличен бандит на няколко питиета. Вероятно това е била и една от причините да се харесва толкова много на журналистите.
Записките и няколко документа бяха натрупани на купчинка до компютъра му. Джак работеше на текстообработваща програма „Уърдстар“. Беше доста сложна, но значително по-приятна, отколкото да тракаш на пишеща машина. Чудеше се кой щеше да е най-подходящият издател. Издателството на флота го търсеше отново, но той като че ли предпочиташе някое по-голямо. Първо обаче трябваше да завърши
