— Но той отдавна е умрял.
— Не всички, които мислят като него, скъпа. Повярвай ми.
— Ти се тревожиш за нещо, Джак. Усещам го. Не можеш ли да споделиш, а?
— Наистина е така, но не мога да споделя с теб.
— Добре — кимна тя.
Разузнавателната информация интересуваше Кети само дотолкова, доколкото искаше да знае какво става по света. Но като лекар тя се стремеше да разбере много неща, като например как може да се лекува ракът, макар и с неохота обаче се беше примирила с мисълта, че е невъзможно. Медицината освен това не предполагаше секретност. Когато някой откриеше нещо полезно за пациентите, го публикуваше в любимото си медицинско списание, така че целият свят да научи. Със сигурност ЦРУ не постъпваше често по този начин, което донякъде я дразнеше. Опита се да зададе въпроса по друг начин.
— Добре де, ако откриете нещо важно, какво става след това?
— Докладваме на началството. Тук информират веднага сър Базил, а аз се обаждам на адмирал Гриър. Обикновено по безопасния телефон.
— Като онзи горе?
— Точно така. Понякога изпращаме съобщението по безопасен факс, а когато е много спешно, заминава с дипломатически куриер, особено ако не можем да разчитаме на системите за кодиране.
— Колко често се случва?
— Откакто съм тук, не се е случвало, но не аз взимам решенията за това. Дипломатическата поща пътува осем или девет часа. Значително по-бързо, отколкото навремето.
— Мислех, че онази телефонна джаджа горе е напълно безопасна.
— Е, някои от нещата, които ти правиш, също са почти перфектни, но все пак полагаш и допълнителни грижи, нали така? При нас е същото.
— А каква е целта? Имам предвид чисто теоретично. — Засмя се на собствената си находчивост.
— Маце, бива те да задаваш въпроси. Да приемем, че сме узнали нещо за техния ядрен арсенал от агент, който е много вътре в нещата, нещо от изключителна важност. Ако го излъчим по ефир, може да издадем агента на опозицията. Затова го пращаме по пощата. Най-важното в тази игра е да опазиш източниците.
— Защото, ако те идентифицират агента…
— Мъртъв е. При това ще умре по доста неприятен начин. Твърди се, че веднъж хвърлили един тип в пещта жив и го заснели на филм за назидание на другите, както би казал Волтер.
— Никой не върши вече подобни неща! — възрази Кети.
— В Ленгли работи един тип, който твърди, че е гледал филма. Името на нещастното копеле било Попов, офицер от ГРУ, който работел за нас. Шефовете му не останали никак доволни.
— Сериозно ли говориш? — продължи да настоява Кети.
— Като сърдечен удар. Предполага се, че са излъчвали филма в Академията на ГРУ като предупреждение да не преминават границата. Не бих казал, че е най-добрият педагогически метод, но както вече ти споменах, познавам тип, който е гледал филма. Както и да е. Това е една от причините да пазим източниците си.
— Трудно е за вярване.
— Наистина ли? Имаш предвид толкова трудно, като да повярваш, че един хирург ще прекъсне операция, за да отиде да обядва и да пие бира?
— Да… точно така.
— Живеем в несъвършен свят, маце.
Той се задоволи само с тези думи. Кети разполагаше с цял уикенд да обмисли всичко, а той щеше да поработи върху книгата за Холси.
В Москва усилено жестикулираха.
„Кога ще съобщиш в Лен[гли]?“ — попита тя.
„Не знам още“ — отвърна той.
„С куриер — предложи тя. — Може да стане опасно.“
Ед кимна одобрително.
„Ри[тър] ще се развълнува.“
„Няма начин — съгласи се тя. — Искаш ли да уредя срещата?“
„Твоят руски е много добър“ — прие той.
Този път тя кимна. Говореше великолепен литературен руски, който можеше да се чуе само сред най- образованите тук, и Ед беше наясно с това. Средният съветски гражданин не би повярвал, че чужденец може да знае езика му така добре. Когато беше на улицата или разговаряше с продавач, тя никога не издаваше това умение, а по-скоро използваше тромави фрази. Обратното би направило впечатление, което щеше да навреди на прикритието й, дори повече от русата й коса и американските маниери.
„Кога?“ — беше следващият й въпрос.
„Иван казва ут[ре]. Ще се справиш ли?“
Тя се потупа по бедрата и му хвърли закачлива усмивка, което трябваше да се разбере като залагам си задника.
Фоли обичаше жена си всеотдайно, което отчасти се дължеше на уважението към страстта й към играта, в която участваха и двамата. По-готина жена не можеше да се намери дори на кастинг в киноцентъра „Парамаунт“. Довечера ще се любят. Правилото в бокса беше никакъв секс в нощта преди битката, но при Мери Пат важеше обратното правило, а ако микрофоните в стените забележеха това, майната им, помисли си главният агент, усмихвайки се закачливо на свой ред.
— Кога тръгваш, Боб? — попита Гриър заместник-директора на операциите.
— В неделя. Летя до Токио, а оттам — за Сеул.
— Добре че заминаваш ти. Мразя дългите полети — каза заместник-директорът на разузнаването.
— Какво толкова, опитваш се да спиш през повечето време — Ритър беше цар в тия работи. Щеше да участва в конференция за Северна Корея и китайците, които безпокояха и него, и южнокорейците. — Пък и нищо не се случва в моята дирекция в момента.
— Хитро от твоя страна да се чупиш точно сега, когато президентът ще ми съдере задника заради папата — каза му Мур.
— Съжалявам за това, Артър — отвърна Ритър с иронична усмивка. — В мое отсъствие нещата ще движи Майк Бостък, бивш оперативен агент и специалист по Съветите и Централна Европа.
И двамата познаваха и харесваха Бостък, той си падаше малко каубой и на Капитолия му нямаха доверие, което всички смятаха за много жалко. Каубоите ставаха за някои неща — като Мери Пат Фоли например.
— Още не знаем нищо за заседанието на Политбюро, така ли?
— Не, Артър. Може да са обсъждали обикновени теми. Както знаеш, те невинаги се събират, за да подготвят следващата ядрена война.
— Ами — изкиска се Гриър. — Те смятат, че правят тъкмо това. Господи как ги друса параноята тия копелета.
— Още ли обмисляш твоята операция „ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА“, Робърт?
— Нищо конкретно засега. Хората, с които споделих… Мамка им, Артър, казваш им да излязат извън клишетата, а те създават нови клишета.
— Не разполагаме с кой знае колко предприемчиви типове тук. Правителствено учреждение. Писарушки. Винаги са против съзидателното мислене. А в това се състои нашата работа — подчерта съдия Мур. — Как можем да ги променим?
— Малцина от хората ни имат мозък в главите си. По дяволите, аз имам един в моя екип — той дори не знае какво е клише.
— Райън ли? — попита Ритър.
— Да, той е един от тях — потвърди Джим Гриър.
— Той не е един от нас — веднага възрази заместник-директорът по операциите.
