— Боб, не може да искаш и двете неща едновременно — зачука го заместник-директорът на разузнаването. — Или предпочиташ хората, които мислят като бюрократи, или ония с нестандартно мислене. Райън познава правилата. Служил е в морската пехота и знае какво е да се подчиняваш на заповеди. Освен това много скоро ще е най-добрият ми аналитик — Гриър замълча за миг. — Той е най-способният млад служител, когото съм срещал през последните години. И не разбирам, Робърт, защо му имаш зъб.
— Базил го харесва — намеси се Мур в разговора, — а Базил обикновено не се лъже.
— Следващия път, когато се видя с Джак, ще го осведомя за „ЧЕРВЕНАТА МАСКА“.
— Наистина ли? — попита Мур. — Това е нещо извън задълженията му.
— Артър, той разбира икономиката най-добре от всички тук. Не го назначих в икономическата секция само защото е прекалено умен да го ограничавам. Боб, ако искаш да подкопаеш Съветския съюз без война, единственият начин е да ги подкопаеш икономически. Райън натрупа купища пари, тъй като е много печен в тия работи. Казвам ти, той може да отдели плявата от зърното. Нищо чудно да измисли и начин как да изгори цяла нива с пшеница. Както и да е, с какво може да ти навреди? Твоят проект е изцяло теоретичен, нали така?
— Е? — обърна се шефът на ЦРУ към Ритър.
В края на краищата Гриър беше прав.
— Добре, де, както кажете, по дяволите — предаде се заместник-директорът на операциите. — Само да не се раздрънка пред „Вашингтон Поуст“. Не бива тая идея да се разгласява. Конгресът и печатът ще паднат.
— Джак да се раздрънка пред пресата? — попита Гриър. — Абсурд. Той никога не се докарва пред когото и да било, включително пред нас. Мисля, че е човек, на когото може да се разчита. Целият руски КГБ не притежава достатъчно твърда валута да го купи. Дори за себе си не мога да твърдя подобно нещо — пошегува се той.
— Няма да забравя това, за което се изпусна, Джеймс — подсмихна се Ритър.
Подобни шеги се ограничаваха само до Седмия етаж в Ленгли.
Универсалните магазини си приличат навсякъде по света, а ГУМ беше нещо като „Мейси“ в Ню Йорк. Теоретично — мислеше си Ед Фоли, докато влизаше през централния вход. Точно колкото Съветският съюз беше само на теория доброволен съюз на републики, а Русия само на теория имаше конституция, която стоеше над волята на Комунистическата партия на Съветския съюз. Само на теория съществува и великденско зайче, каза си той, оглеждайки се наоколо.
Взеха ескалатора до втория етаж — ескалаторът беше от най-старите модели, с дървени стъпала вместо металните, които отдавна се използваха на Запад. Щандът за кожени изделия беше по-навътре и от пръв поглед можеше да се каже, че изборът на мястото е добър.
Най-хубавото бе, че Иван носеше същите дрехи като в метрото. „Вероятно е най-хубавият му костюм“ — каза си Ед. Ако е така, най-добре да се чупи на Запад час по-скоро.
Като се изключеше долнопробното качество на стоките, универсалният магазин в Москва беше като всички останали, макар че тук щандовете представляваха почти отделни магазини. Но техният Иван беше умник. Той беше избрал за срещата място, където се продаваха качествени стоки. От хилядолетия Русия беше страна със сурови зими, където и слоновете се нуждаеха от кожени палта, а тъй като двадесет и пет процента от човешката кръв отива в мозъка, хората тук не можеха да минат без шапки. Сносните кожени шапки, които се продаваха тук, имаха доста неопределена форма, но със сигурност предпазваха мозъка от замръзване. Най-добрите бяха от мускусен воден плъх. Норка и самур продаваха в най-скъпите магазини, а до тях имаха достъп само съпругите и метресите на партийните шефове. Благородният мускусен воден плъх беше блатно същество, което смърдеше — е, по някакъв начин успяваха да премахнат миризмата от кожата, за да не объркат притежателя на шапката с кофа за смет, — но космите бяха много фини и топлеха страшно. Въобще беше плъх с голямо П. Но не това беше най-важното.
Ед и Мери Пат можеха да се разбират помежду си и с очи, макар че периферията беше много тясна. Моментът също беше подходящ. Зимните шапки току-що бяха докарани в магазина, а още беше есен и хората не бързаха да купуват. На щанда имаше само един мъж с кафяво сако и Мери Пат се отправи към него, след като принуди съпруга си да се отдалечи, все едно че искаше подаръкът да е изненада за него.
Мъжът разглеждаше шапките, както и тя. „Не е тъпанар, който и да е той“ — реши Мери Пат.
— Извинете — каза тя на руски.
— Да? — обърна той глава.
Мери Пат го огледа от горе до долу. Беше малко над трийсет години, но изглеждаше по-възрастен. Животът в Русия състаряваше хората по-бързо, отколкото в Ню Йорк дори. Кестенява коса, кафяви очи, които гледаха умно. Това беше добре.
— Искам да купя зимна шапка за своя съпруг, както предложихте — започна тя, след което добави на най-добрия руски, който можеше да говори — в метрото.
Той не беше очаквал момиче, забеляза моментално госпожа Фоли. Примигна учудено и я погледна, опитвайки се да асимилира факта, че говореше превъзходен руски, а се предполагаше да е американка.
— В метрото? — измърмори той.
— Точно така. Съпругът ми сметна, че ще е по-добре аз да се срещна с вас вместо него. Така че…
Тя вдигна една шапка и разрови космите, след това се обърна към новия си приятел, все едно че му искаше мнението. — И така, какво искате от нас?
— Какво имате предвид? — изтърси той.
— Вие сте поискали от един американец да се срещнете с него. Ще ми помогнете ли да избера шапка за съпруга си? — попита тя съвсем спокойно.
— От ЦРУ ли сте? — попита той на свой ред, след като явно бе успял да възстанови самоконтрола си.
— Двамата със съпруга ми работим за американското правителство, наистина. А вие работите за КГБ.
— Да — отвърна той, — в комуникациите, в Центъра за комуникации.
— Наистина ли?
Тя се обърна към рафта и взе друга шапка. Мамка му, помисли си Мери Пат, дали казва истината, или се опитна да си осигури евтин билет за Ню Йорк?
— Наистина ли? — повтори тя. — Как може да съм сигурна?
— Аз го казвам — отговори той, учуден и леко раздразнен, че поставят честността му под въпрос. Да не би тази жена да смята, че ще рискува живота си на майтап? — Защо тогава разговаряте с мен?
— Бланките за съобщения, които предадохте в метрото, привлякоха вниманието ни — отговори тя, докато въртеше в ръцете си тъмнокафява шапка и се мръщеше, все едно че я намираше за прекалено тъмна.
— Госпожо, аз работя в Осмо главно управление.
— Кой отдел?
— Обработка на съобщенията. Аз нямам нищо общо със самото електронно разузнаване. Експерт съм по комуникациите. Предавам съобщенията до различните резидентури, а когато се получат от оперативните агенти, ги разпращам до съответните получатели. Така че през очите ми минава голяма част от оперативната информация. Това достатъчно ли е за вас?
Поне играеше много умело, като жестикулираше към шапката и клатеше глава, след това сочеше към другите шапки. Накрая й показа една, която беше с малко по-светъл цвят.
— Предполагам, че ще е достатъчно. Какво искате от нас?
— Разполагам с много важна информация, изключително важна. В замяна на тази информация искам безопасно прехвърляне на Запад за себе си, жена ми и дъщеря ми.
— На колко години е дъщеря ви?
— Три години и седем месеца. Можете ли да предадете искането ми?
Въпросът предизвика прилив на адреналин в кръвта й. Тя трябваше да вземе решението почти мигновено, а с това решение щеше да ангажира цялото ЦРУ. Да се измъкнат трима души от Съветския съюз не беше като да организираш пикник. „Но тоя приятел работи в МЕРКУРИЙ“ — осъзна Мери Пат. Той сигурно
