книгата. Така че да се залавя за работа и да разгадае сложния начин на мислене на Холси.
Днес обаче се разсейваше. Не беше обичайно за него. Пишеше както обикновено с по четири пръста, но мозъкът му не беше концентриран, сякаш се мъчеше да се отклони към нещо друго. Това се дължеше на работата му на аналитик в ЦРУ. Някои от проблемите просто не го оставяха на мира и го принуждаваха да мисли непрекъснато за тях, докато не намереше отговора на някой въпрос, който често биваше безсмислен. Понякога му се бе случвало същото, докато работеше в „Мерил Линч“, когато купуваше акции и търсеше скрити рискове или възможности за печалба при покупко-продажбата на някоя компания. Това често бе предизвиквало разправии с шефовете в нюйоркската централа, но Райън не беше човек, който би направил нещо само защото така му е наредило началството. Даже в морската пехота очакваха от един офицер, колкото и младши да беше, да мисли, а на брокера клиентите доверяваха парите си да се грижи за тях като за свои. В повечето случаи той успяваше. Когато инвестира собствени средства в „Северозападната железопътна компания“, шефовете му го съветваха да не рискува, но той не ги послуша и спечели много пари, включително за клиентите си, които му се довериха. Това му доведе цяла тълпа нови клиенти. Така че Райън се бе научил да вярва само на инстинктите си за нещата, които не можеха да се видят или да се подушат. Едно от тях беше въпросът за папата. Наличната информация не даваше възможност да се нарисува цялостната картина, но той бе свикнал. В търговията с акции се бе научил как и кога да залага пари при липса на пълна картина и в девет от десет случая се бе оказвал прав.
Сега нямаше какво да залага, освен да начеше крастата си. Нещо ставаше. Той не знаеше какво. Всичко, което бе видял, бе копие на предупредително писмо до Варшава, за което със сигурност бе уведомена и Москва, където банда дъртаци щяха да го възприемат като заплаха.
Не беше никак много за начало, каза си Райън. Допуши му се. Цигарата понякога му помагаше да мисли по-добре, но ако Кети усетеше миризмата на дима, щеше да настане ад вкъщи. Но дъвката не помагаше в моменти като този.
Той се нуждаеше от помощта на Джим Гриър. Адмиралът често се отнасяше с него като със собствен син — неговият беше загинал във Виетнам, както Райън научи впоследствие, което го предразполагаше да обсъжда понякога с него проблемите си. Със сър Базил Чарлстън не беше така близък, а със Саймън бяха почти връстници и имаха еднакъв опит. А и проблемът беше от такова естество, че човек не можеше да го разнищи сам. Искаше му се да може да го обсъди с жена си — докторите бяха умни, но не бе позволено, а и Кети не познаваше обстановката достатъчно добре, за да разбере заплахите. Не, тя бе израснала в по- привилегирована среда, дъщеря на милионер с луксозен апартамент на „Парк Авеню“, най-реномираните училища, собствен автомобил за шестнадесетия й рожден ден и всички екстри на живота, който бе твърде далече от обхвата на оръжие. За разлика от Джак. Неговият баща беше ченге в криминалното следствие. И макар да не носеше работа вкъщи, Джак бе задавал достатъчно въпроси, за да разбере, че в истинския свят дебнат непредвидими опасности и че някои хора не разсъждават и не постъпват като нормалните хора. Наричаха ги Лошите и те можеха да бъдат много лоши. Никога не бе живял без съвест. Дали я бе придобил в детството си или в католическото училище, или я беше наследил, Джак не знаеше. Знаеше само, че да се нарушават правилата е лошо нещо, но знаеше също, че правилата са продукт на разума, а разумът бе най- висшето нещо, така че правилата можеха да се нарушават, ако имаш добра, ама дяволски добра причина за това. Наричаха го преценка, а пехотинците, колкото и да бе странно, се научаваха да правят преценки. Човек преценяваше обстановката, обмисляше възможностите за действие и взимаше решения. Понякога се налагаше да се реагира почти мигновено. Затова плащаха на офицерите повече, отколкото на сержантите, макар че бе препоръчително да се вслушваш в съвета на своя сержант-артилерист.
Но Райън не разполагаше с нито една от тези възможности в момента и това бе лошата новина. Добрата новина беше, че засега не се забелязваше непосредствена заплаха. Не трябваше да забравя обаче, че се намира в среда, където заплахите не винаги се забелязваха, а работата му бе да ги открие, като сглоби парченцата от наличната информация. Но дори и те липсваха засега. Само предположения, които трябваше да нагоди към мисленето на хора, които не познаваше и никога нямаше да види и за които само бе чел в документи, написани от други хора, които също не познаваше. Беше като да си лоцман на един от корабите на Христофор Колумб и да си мислиш, че там, в далечината, има суша, но не знаеш къде е и кога ще доплаваш до нея, а само се надяваш на Господа да не се случи през нощта по време на буря и сушата да не е скалист риф, който да изтърбуши дъното на кораба. Собственият му живот не бе в опасност. Но както предишната му професия го бе научила да се отнася с парите на клиентите си като със свои, така сега трепереше за живота на другите хора като за живота на собствените си деца.
От тук идваше и тръпката. Можеше да звънне на адмирал Гриър, но във Вашингтон бе още рано и не можеше да си позволи да безпокои шефа си. Още повече, че нямаше какво да му съобщи, а само щеше да му зададе няколко въпроса. Така че се облегна на стола и се вторачи в компютърния екран, търсейки нещо, което не беше там.
Глава 17
НАТОВАРЕНО ДВИЖЕНИЕ
В кабинета си Ед Фоли написа следното съобщение:
СПЕШНО
ДО: ЗДО/ЦРУ
ПОЛУЧАТЕЛ: ДЦРУ, ЗДР
ОТ: ГА, МОСКВА
ТЕМА: ЗАЕК
ТЕКСТ, КАКТО СЛЕДВА:
ИМАМЕ ЗАЕК, ВЪТРЕШЕН ЧОВЕК, ТВЪРДИ, ЧЕ Е ОТ КОМУНИКАЦИИТЕ В КГБ. ОЦЕНКА: ДОСТОВЕРЕН 5/5.
СПЕШНО ИСКАНЕ ЗА НЕЗАБАВНО ИЗВЕЖДАНЕ ОТ ЧЕРВЕНАТА ЗЕМЯ.
ПРАТКАТА ВКЛЮЧВА ЗАЕКА, ЖЕНА МУ И ДЪЩЕРЯ (3 ГОДИНИ).
ПРИОРИТЕТ 5/5.
КРАЙ
„Ето, съобщението е достатъчно сбито“ — помисли си Фоли. Колкото по-кратко, толкова по-добре, защото така се ограничаваше възможността противниковата страна да разбие шифъра и да разбере съдържанието, ако й попаднеше в ръцете.
Но единствените ръце, които щяха да го докоснат, бяха в ЦРУ. Залагаше много на това оперативно послание. Коефициентът пет от пет означаваше, че важността на информацията, предполагаемата й достоверност и спешността на предлаганата операция бяха от най-високото ниво 5. Същата бе оценката му за надеждността на субекта. Четири аса — такива съобщения не се изпращаха всеки ден. Това бе класификация, достойна за посланията на Олег Пенковски или на самия КАРДИНАЛ, а те бяха „горещи“ като току-що сварен картоф. Замисли се за миг дали преценката му бе вярна, но Ед Фоли се беше научил да се доверява на инстинктите си. Обикновено мненията му съвпадаха с тези на жена му, а тя притежаваше наистина остър инстинкт. Техният Заек — жаргон, употребяван в ЦРУ за човек, който иска да се измъкне бързо от страната си, твърдеше, че притежава много важна информация и по всичко изглеждаше, че е вярно. Той беше беглец по съвест, а това го правеше надежден. Ако КГБ се опитваше да внедри свой човек, щеше да го посъветва да поиска пари, тъй като комитетът смяташе, че това е манталитетът на бегълците, а ЦРУ не правеше нищо да опровергае тази представа.
И така предчувстваше, че всичко е наред, макар че „предчувствията“ не бяха нещо, което човек изпраща по дипломатически куриер до Седмия етаж. Трябваше да се съгласят и да му повярват. Той бе главният им агент в Москва, пост, който вървеше заедно с цял камион доверие. Каквито и опасения да имаха, се налагаше да вземат това предвид. Ако предстоеше среща на високо равнище, работата можеше да се прецака. Но той не бе чувал президентът да има подобни планове, нито пък държавният секретар. Следователно нищо нямаше да попречи на Ленгли да одобри операцията, ако сметнеше, че е прав.
Фоли не бе наясно защо въобще се двоуми. Той беше главният им човек в Москва и толкоз. Вдигна телефонната слушалка и натисна три бутона.
— Ръсел слуша — дочу глас.
