часа и да дундурка евтиното куфарче. Беше за предпочитане, отколкото да лети със своя „Хюи“ над централните планини. Кокс отдавна се чудеше каква ли важна информация пренася с него. Ако и някой друг се интересуваше, си бе негов проблем.
Райън успя да отхвърли само три страници. Денят не се оказа много продуктивен, а не можеше да се оправдава само с това, че художественият стил изисква да се пише бавно. Езикът му беше литературен. Бе учил граматиката главно от свещеници и монахини и умееше да се изразява добре, макар и не съвсем изящно. В първата му книга „Обречени орли“ всяка по-изящна фраза в ръкописа беше преправена от редактора, което го вбеси, но си затрая. Малцината критици, които прочетоха неговия исторически летопис и написаха отзиви за него, похвалиха доста сдържано неговия анализ и само отбелязаха, че книгата може да служи като учебно помагало за студенти и че не е подходяща за обикновения читател. Успяха да продадат едва 7865 копия, което не беше много за двегодишен труд, но Джак си напомняше непрекъснато, че това бе първият му опит и че друго издателство ще му осигури редактор, който да е негов съмишленик, а не враг. Оставаше му само да се надява.
Но проклетото нещо не можеше да се напише само. Три страници за цял ден не бяха много. Мозъкът му бе ангажиран и с друг проблем, което му пречеше да се съсредоточи.
— Успя ли да свършиш нещо? — попита Кети, появявайки се неочаквано зад гърба му.
— Не беше зле — излъга той.
— Докъде стигна?
— Там, където Холси се бори със своята кожна болест.
— Дерматит? Противно заболяване дори в наши дни — отбеляза Кети. — Може да докара горкия пациент до лудост.
— Откога разбираш от дерматология?
— Аз съм доктор по медицина, Джак, забрави ли? Може да не знам всичко, но съм запозната с повечето неща.
— Много скромно от твоя страна. — Той направи гримаса.
— Е, когато настинеш, не те ли лекувам?
— Предполагам. — Тя наистина го правеше. — Как са децата?
— Добре. Сали се позабавлява на люлките и си намери ново приятелче, Джефри Фрогът. Баща му е адвокат.
— Върхът. Наоколо само адвокати ли живеят?
— Е, има един доктор и един шпионин — отвърна Кети. — Проблемът е, че не знам какво да отговарям на хората, когато ме питат какво работиш.
— А ти какво им казваш? — попита Джак.
— Че работиш в посолството.
Беше почти вярно.
— Още една писарушка — измърмори той.
— Да не би да си решил да се върнеш в „Мерил Линч“?
— Уф. Не и в този живот.
— Някои хора правят купища пари — напомни му тя.
— Само като хоби, бейби. — Ако се върнеше в търговията с акции, тъстът му щеше да злорадства до края на живота си. Не, никога. Беше минал службата си в ада като прилежен морски пехотинец. — Имам далеч по-важни неща за вършене.
— Като например?
— Не мога да ти кажа — отряза я той.
— Знам — отговори жена му с игрива усмивка. — Е, поне не е свързано с издаване на вътрешни търговски тайни.
Напротив, беше тъкмо това, и то в най-гадната му форма. Хиляди хора се мъчеха всеки ден да научат неща, които се предполагаше, че не трябва да знаят, след което предприемаха действия, които се предполагаше, че не трябва да предприемат.
Но и двете страни участваха в тази игра и я играеха старателно, тъй като не беше за пари. Беше на живот и смърт, а този вид игри бяха най-мръсните. Но Кети не губеше съня си заради раковата тъкан, която пращаше в крематориума на болницата, а вероятно раковите клетки също искаха да живеят, но беше дяволски опасно, нали така?
Полковник Бубовой завари телеграмата върху бюрото си и я прочете. Ръцете му не се разтрепериха, но запали цигара, за да се успокои. Значи, Политбюро искаше планът да се задвижи. Леонид Илич беше подписал собственоръчно писмото до шефа на Българската компартия. В понеделник сутринта щеше да накара посланика да уреди среща, която не трябваше да се отлага дълго. Българите бяха галените кученца на Съветския съюз, но понякога от тях имаше полза. Съветите бяха участвали в убийството на Георги Марков на Уестминстърския мост в Лондон. КГБ достави оръжието, ако така можеше да се нарече чадърът с миникапсулата, съдържаща отровата рицин, която използваха, за да затворят устата на досадния беглец, който дрънкаше прекалено много по Би Би Си. Беше се случило отдавна, но за подобни дългове нямаше давност, нали така? Не и на такова държавно равнище. Сега Москва търсеше отплата. Освен това двете страни бяха сключили през 1964 година споразумение, което предвиждаше ДС да изпълнява мокрите поръчки на КГБ на Запад. А и Леонид Илич обещаваше цял батальон от новия модел бойни танкове Т-72, което винаги караше лидерите на комунистическите държави да се чувстват по-сигурни политически. Танковете бяха по-евтини от самолетите МИГ-29, които българите искаха. Сякаш българските пилоти можеха да се справят. Бубовой си припомни как руснаците се шегуваха, че българските летци първо трябваше да натикат мустаците си в пилотския шлем и чак тогава да затворят визьора. [???] С мустаци или без мустаци, българите бяха смятани за галеници на Русия — отношение, което водеше началото си от царската епоха. А и през повечето време те бяха послушни, макар че като децата не бяха наясно кое е правилно и кое не, докато не ги хванеха да правят беля. Щеше да покаже нужното уважение към техния държавен глава, а той да го приеме сърдечно, както подобава за пратеник на велика сила, а ръководителят щеше да хъка и да мъка известно време и накрая да се съгласи. Щеше да е като представление на балет-майстора Александър Годунов, при това с напълно предвидим край.
После ще се срещне с Борис Строков и да разбере колко бързо може да се осъществи операцията. Борис Андреевич ще намери задачата за вълнуваща. Ще е най-великата мисия в кариерата му — като участие в Олимпиада — по-скоро вълнуващо, отколкото страшно. А и повишението бе в кърпа вързано, вероятно и нов автомобил или вила в околностите на София. А може и двете. „А за мен?“ — зачуди се служителят на КГБ. Повишение със сигурност. Генералски звезди, удобен кабинет в Центъра в Москва, хубав апартамент на „Кутузовски проспект“. Едно връщане в Москва щеше да дойде много добре на резидента, който от дълги години бе извън родината. „Стига ми толкова“ — помисли си той. Повече от достатъчно беше.
— Къде е куриерът? — попита Мери Пат, обирайки с прахосмукачката килима в дневната.
— Някъде над Норвегия — предположи на висок глас съпругът й.
— Имам една идея — каза тя.
— Наистина? — Ед зададе въпроса с не малка доза притеснение.
— Какво ще кажеш да изведем Заека, без те да узнаят?
— Как, по дяволите, може да стане? — попита съпругът й учуден. Какви ли планове кроеше тя? — Преди всичко да го измъкнем заедно със семейството му няма да е особено лесно.
Тя сподели с него идеята си, която се бе родила в лудата й глава, а в интерес на истината не беше никак лоша.
„Типично в твой стил“ — помисли си Ед, без да се издаде. Но след малко отсече лаконично:
— Сложно.
— Но изпълнимо — възрази тя.
— Скъпа, това е голям залък.
Но събуди любопитството му. Мери Пат разбра по очите му.
