— Майк, тук е Ед. Трябваш ми.
— Веднага идвам.
След минута и половина вратата се отвори.
— Кажи, Ед?
— Нещо за пощата.
Ръсел погледна часовника си.
— Няма много време, приятел.
— Добре, да побързаме.
Ръсел изскочи от вратата, последван от Фоли. За късмет коридорът беше празен, а кабинетът му бе наблизо.
Ръсел седна на въртящия се стол и включи шифровъчната машина. Фоли му подаде листа. Той го защипа върху приспособлението точно над клавиатурата.
— Добре, че е кратко — каза одобрително той и започна да печата.
Беше сръчен почти колкото секретарката на посланика и приключи работата за минутка, включително шифроването с помощта на шестнайсет фамилни имена, избрани наслуки от телефонния указател на Прага. След като новият лист излезе от машината, Фоли го взе, сгъна го, мушна го в хартиен плик и го запечата с восък, след което подаде плика на Ръсел.
— Връщам се след пет минути, Ед — каза шифровчикът, докато излизаше през вратата.
Той слезе с асансьора до първия етаж. Дипломатическият куриер беше там. Казваше се Томи Кокс, бивш пилот на военен хеликоптер, свалян четири пъти, човек, който изпитваше огромна омраза към враговете на страната си. Дипломатическото куфарче с пощата можеше да се закопчава на китката му по време на пътуване. Вече имаше билет за директния полет 747 на „Пан Ам“ до нюйоркското международно летище „Кенеди“. Полетът продължаваше единайсет часа, през които той нямаше право нито да спи, нито да пие. Носеше си три книги с меки корици, за да чете по пътя. Щеше да тръгне от посолството с официална кола след десет минути, а дипломатическият му статут щеше да го предпази от проверките на митническите власти. Руснаците стриктно спазваха тези правила, макар че вътрешно умираха от любопитство да узнаят какво се крие в дипломатическото куфарче. Със сигурност не беше руски парфюм или дантелено бельо за приятелка в Ню Йорк или Вашингтон.
— Приятно пътуване, Томи.
Кокс кимна.
— Тъй вярно, Майк.
Ръсел се върна при Фоли.
— Всичко е наред, пощата ще отпътува след час и десет минути, приятел.
— Добре.
— Правилно ли съм разбрал, че става въпрос за Заек?
— Не мога да говоря за това, Майк — напомни му Фоли.
— Разбира се, знам, Ед. Извини ме за въпроса.
Ръсел не беше от хората, които нарушават правилата, макар да бе любопитен като всеки човек. Знаеше също какво е Заек. Беше прекарал целия си живот на една или друга длъжност в света на тайните, а жаргонът не бе труден за усвояване. Но в света на тайните имаше забранени места и той бе наясно с това.
Фоли заключи копието от телеграмата в сейфа и включи алармената система. След това слезе в кафенето на посолството, където телевизорът бе пуснат на сателитния спортен канал. От него научи, че „Янките“ пак са паднали — за трети пореден път. И то по най-баламски начин. „Няма ли справедливост на тоя свят?“ — измърмори той.
Мери Пат чистеше из къщи, което бе досадно, но й даваше възможност да подреди мислите си, докато въображението й работеше трескаво. И така, щеше да се срещне отново с Олег Иванович. Тя трябваше да измисли начин как да доставят „пратката“ — още един бисер от жаргона на ЦРУ. Той се отнасяше до материали или човек (хора), които трябва да се изведат от страната на безопасно място. Имаше много начини. Всички бяха опасни, но двамата с Ед като останалите оперативни агенти на ЦРУ бяха обучени да вършат опасни неща. В Москва живееха милиони хора, а при такива условия преместването на трима души едва ли щеше да се забележи — като падането на едно-единствено листо в есенната гора или още един бивол в пасбището на националния парк в Йелоустоун, още един автомобил на магистралата „Фрийуей“ в Лос Анджелис в най-натовареното време. Не изглеждаше никак трудно, но дали беше така?
Не, всъщност не. В Съветския съюз личният живот на хората се контролираше строго. От гледна точка на живота в Америка „пратката“ бе само още един автомобил на магистралата „Фрийуей“, но пътуването до Лас Вегас тук предполагаше да се премине от един щат в друг, за което човек трябваше да има причина. Нищо обаче не беше лесно в смисъла, в който се разбира в Америка.
Имаше и още нещо…
„Ще е по-добре руснаците да не разберат, че е изчезнал“ — мислеше си Мери Пат. В края на краищата няма убийство, ако няма труп, от който всеки да разбере, че някой е умрял. Нямаше да е и бягство, докато те не разберат, че някой от гражданите им се е озовал на неочаквано място. „Колко хубаво би било… но беше ли възможно…?“ — чудеше се тя.
Щеше да е ритник в задника. Но как да стане? Продължаваше да разсъждава върху това, докато почистваше килима във всекидневната с прахосмукачката. А и между другото шумът на прахосмукачката можеше да заглушава бръмбарите, които руснаците бяха сложили в стените. Спря изведнъж. Защо да се лишава от това удоволствие? Двамата с Ед можеха да си говорят с ръце, а играта с подслушването беше като кленов сироп през януари.
Не беше сигурна дали Ед ще се навие. Защо пък не? Той едва ли щеше да измисли подобен план. Въпреки всичките си качества той не действаше като каубой. Талантът и уменията му не подлежаха на съмнение, но той бе по-скоро пилот на бомбардировач, а не на изтребител. Докато Мери Пат приличаше на Чък Йегър в Х-131 или на астронавта Пийт Конрад в лунния модул. Нея просто я биваше повече да поема рискове.
В идеята й имаше също стратегически замисъл. Ако успееха да измъкнат Заека незабелязано от противника, щяха да използват информацията му за продължително време, а това хрумване, ако можеше да се осъществи, беше наистина съблазнително. Не само че нямаше да е лесно, но можеше да предизвика ненужни усложнения, но си струваше да се обмисли, стига да убеди Ед. Нуждаеше се от способностите му да планира операции и да преценява трезво обстановката. Ще се наложи да разчитат на наличните ресурси… Това вероятно щеше да е най-трудното. Но „трудно“ не означава „невъзможно“. А за Мери Пат имаше ли нещо невъзможно?
Не, по дяволите!
Самолетът на „Пан Ам“ се понесе навреме по една от неравните писти на летище „Шереметиево“, прочути в света на авиацията с бабунестата си настилка. Турбодвигателите на огромния реактивен самолет му придадоха необходимото ускорение и той се отдели от земята. Томи Кокс, който бе настанен на седалка 3-А, наблюдаваше с усмивка обичайната реакция при отпътуването на американски авиолайнер от Москва: пътниците изразяваха радостта си с ръкопляскане и подсвиркване. Не че екипажът ги поощряваше. Това бе спонтанен израз на впечатлението, което американците добиваха за съветското гостоприемство. На Кокс му допадаше. Той мразеше хората, които бяха доставили картечниците, покосили четири пъти неговия хеликоптер „Хюи“. Това между другото му бе донесло общо три медала „Пурпурно сърце“. Миниатюрна панделка красеше ревера на сакото му заедно с дубликатите на две звезди. Погледна през прозореца и наблюдава известно време как земята се отдалечава вляво от него. След като чу поздравителния сигнал, извади от джоба си една цигара „Уинстън“ и я запали със своето „Зипо“. Колко жалко, че не можеше да спи или да пие по време на тия полети, но поне не беше гледал филма, който пуснаха, а той не беше никак лош. В този занаят човек се научаваше да се наслаждава на дребните неща. Дванайсет часа до Ню Йорк, но директният полет бе за предпочитане пред междинно кацане във Франкфурт или „Хийтроу“, където се налагаше да мъкне непрекъснато със себе си шибаното куфарче с дипломатическата поща. Разполагаше с пълен пакет цигари и привлекателно меню за вечеря. А и правителството му плащаше да седи дванайсет
