— Значи ти харесва в Сенчъри Хаус?
— Повече, отколкото в Ленгли. Там се чувствах като в манастир. В Лондон поне живеем в град. Можеш да пийнеш някъде една бира или да напазаруваш през обедната почивка.
— Срам и позор, че сградата се разпада. Подобен проблем имат още няколко сгради в Лондон. Мазилката е дефектна. И фасадата се лющи. Неприятна работа, но изпълнителят отдавна вече не е между живите. А не може да изправиш мъртвец пред съда.
— Никога ли не си го правил? — пошегува се Джак.
Мъри поклати глава.
— Не, досега не съм гърмял по никого. Веднъж бях на косъм, но се размина. И стана добре, защото онзи глупак се оказа невъоръжен. Щеше да е доста трудничко да обясня това пред съдията — добави той, отпивайки от бирата си.
— Как са местните ченгета? — В края на краищата работата на Мъри бе да си сътрудничи с тях.
— Много са печени, наистина. Добра организация, кадърно следствие. Но и уличната престъпност тук не е голяма.
— Не е като в Ню Йорк или окръг Колумбия.
— Съвсем не. Нещо разтърсващо в Сенчъри Хаус? — попита той.
— Нищо. Преглеждам стари документи и сверявам стари анализи с новополучени данни. Нищо, за което да си струва да пращам информация у дома. Но така или иначе ще трябва да изпратя нещо. Адмиралът ме държи на дълга каишка, но все пак е каишка.
— Какво мислиш за братовчедите?
— Базил е много умен — отвърна Райън. — Но внимава какво ми показва. Предполагам, че такива са правилата. Той знае, че докладвам в Ленгли, и не ми доверява източниците… Но за мен не е трудно да правя някои догадки. МИ-6 имат, изглежда, добри момчета в Москва — Райън замълча. — Да пукна, ако се навия някога да вляза в тази игра. Нашите затвори са доста гнуснички. Не искам дори да мисля какви са руските.
— Едва ли ще те оставят жив дълго, за да разбереш, Джак. Те не прощават лесно, особено на шпионите. Много по-безопасно е да цапардосаш ченге пред районното, отколкото да те хванат, че шпионираш.
— А при нас?
— Забавно е какви патриоти са само затворниците. На шпионите им е доста тежичко във федералните затвори. На тях и на педофилите. Радват се на голямо внимание от обирджиите, а бе честни мошеници.
— Да, баща ми понякога ми разказваше подобни истории, че имало йерархия в затвора и че никак не било приятно да си в дъното.
— По-добре да си питчър, отколкото кечър — захили се Мъри.
Беше време да му зададе истински въпрос.
— Е, Дан, колко си гъст с шпионските служби?
Мъри огледа хоризонта.
— Разбираме се екстра — и това бе всичко, което пожела да каже.
— Знаеш ли, Дан, ако има нещо, което да ме притеснява тук, са недомлъвките.
Мъри се развесели.
— В такъв случай, синко, си попаднал на грешното място. Тук всички говорят по този начин.
— Разбрах, особено в шпионските служби.
— Да не забравяме, че ако дрънкаме като останалите, нямаше да я има тайнствеността и тогава всички щяха да разберат колко всъщност сме застреляни. — Мъри отпи глътка бира и се захили. — Иначе няма да ни имат доверие. Обзалагам се, че е същото с докторите и брокерите — предположи представителят на ФБР.
Във всеки бизнес си имаха начини за общуване. Предполагаше се, че така хората се разбират по-бързо и по-ефикасно, но истинският замисъл бе да се ограничи информацията или достъпът за външни лица. Но за вътрешен човек не беше зле.
Неприятната новина дойде от Будапеща, и то в резултат на лош късмет. Агентът дори не беше важен. Той предоставяше информация за унгарските военновъздушни сили, които едва ли някой взимаше на сериозно, както впрочем цялата унгарска армия, която не можеше да се похвали с особени успехи на бойното поле. Марксизмът-ленинизмът тук никога не бе пускал дълбоки корени, но държавата разполагаше с усърдни, ако не от най-способните служби за разузнаване и контраразузнаване, където работеха не само глупаци. Някои дори бяха обучени в КГБ, а ако Съветите ги биваше в нещо, това бяха шпионажът и контрашпионажът. Въпросният служител Андраш Морисей си седеше кротко в едно кафене на улица „Андраши Утца“, когато забеляза досадната грешка. Нямаше да види нищо, ако вестникът, който четеше, не бе толкова скучен. Някакъв унгарски гражданин — личеше му по дрехите — изпусна нещо. То бе с размерите на метална кутия от тютюн за лула. Наведе се бързо да го вземе и след това прекалено очебийно го мушна под масата. Андраш забеляза, че то не падна. Явно го бе прикрепил с лепенка за долната страна на плота. Това, което се случи, не само бе необичайно. Напомни му за учебните филми в Академията на КГБ в околностите на Москва. Беше елементарен и отдавна излязъл от употреба начин, използван от вражеските агенти за предаване на информация. Все едно, че най-неочаквано се бе озовал в кино, където прожектираха шпионски филм. Инстинктивната му реакция го отведе в мъжката тоалетна, където имаше телефонен автомат. Набра номера в службата си и поговори с някого по-малко от трийсет секунди. След това използва тоалетната, тъй като нещата можеха да се проточат, а той се почувства изведнъж напрегнат. Службата му се намираше наблизо и двама от колегите му скоро се появиха в кафенето, седнаха, поръчаха си кафе и започнаха да си бъбрят оживено. Андраш бе сравнително отскоро в службата — само от две години — и още нямаше опит. Но явно днес бе неговият ден, предчувстваше го. Беше по петите на шпионин. Унгарски гражданин, който работи за някоя чужда държава, та било и за съветския КГБ, извършваше престъпление, за което можеха да го арестуват, макар че при втория случай щяха да го освободят бързо със застъпничеството на офицера за връзки от КГБ. След още десет минути унгарецът стана и излезе, а единият от двамата служители го последва.
Докато чакаше, Андраш си поръча щрудел, който не отстъпваше по вкус на щруделите във Виена, намираща се на триста километра от тук. Дори марксисткото правителство не бе успяло да притъпи у унгарците вкуса към добрата храна, а Унгария се славеше с продуктивното си селско стопанство въпреки наложената в страните от Изтока командна икономика. Андраш палеше цигара от цигара, четеше вестника си и чакаше да види какво ще стане.
След повече от час се появи мъж, чиито дрехи го издаваха, че не е унгарец. Седна на съседната маса, запали цигара и се зачете в своя вестник.
Андраш беше много късоглед и това му бе от полза в този момент. Стъклата на очилата му бяха толкова дебели, че трудно можеше да се забележи накъде гледат очите му. Освен това го бяха учили никога да не задържа погледа си повече от секунда. Субектът четеше вестник, както половината посетители в малкото уютно кафене, което по някакъв начин бе успяло да оцелее по време на Втората световна война. Наблюдаваше как американецът — Андраш бе решил, че човекът е американец — си пие кафето и си чете вестника, когато изведнъж остави чашката върху чинийката, бръкна в джоба си за носната кърпа, избърса си носа и я мушна в другия джоб…
Но първо измъкна кутията за тютюн изпод масата. Направи го толкова сръчно, че само добре трениран служител от контраразузнаването можеше да забележи, а Андраш беше точно такъв, нали така? Единствено неговата самоувереност стана причина за първата му и скъпоструваща грешка за деня.
Американецът си допи кафето и си излезе, а Андраш го последва. Чужденецът се отправи към спирката на метрото и почти стигна, но не съвсем. Обърна се изненадано, когато усети нечия ръка върху раменете си.
— Може ли да видя кутията за тютюн, която извадихте изпод масата? — каза Андраш учтиво, тъй като чужденецът вероятно беше дипломат.
— Моля? — отвърна той с ужасен акцент, от който пролича, че е британец или американец.
— Кутията, която пъхнахте в джоба на панталона си — уточни Андраш.
— Не разбирам за какво говорите, освен това съм зает.
