всъщност бяха вълци в овчи кожи. Скритият замисъл на правителствата бе столиците да се използват само за стриктно административни услуги, а не за дейности, свързани с военната и други деликатни сфери, макар че никой не го правеше. Освен това важните правителствени клечки обичаха техните служители да са им подръка, за да се наслаждават на възможността да упражняват властта си. А те — важните клечки — живеят само за това, независимо дали са в Москва, в Берлин по времето на Хитлер или във Вашингтон, окръг Колумбия.
В такъв случай, ако Москва не ставаше, откъде можеха да го изведат? Не бяха много местата, където Заекът можеше да пътува свободно. Не и на запад от бодливата тел, както Мери Пат наричаше желязната завеса, спусната в Европа през 1945 година. Повечето от страните, където човек като него би пожелал да отиде, не бяха никак удобни за ЦРУ. Плажовете на Сочи може би? Теоретично да, но беше невъзможно просто така да подсвирнеш на някоя подводница, а флотът щеше да се навие на куково лято само защото е бил помолен за това.
Оставаха единствено братските социалистически страни в Източна Европа, които бяха привлекателни като туристически обекти, колкото Мисисипи през лятото: приятно местенце, ако искаш да избягаш от плантациите с памук и от знойната жега, но нищо повече. Полша беше изключена. Варшава бе възстановена след тежките разрушения, които Вермахтът й нанесе, но в момента Полша беше непроницаема заради вътрешните й политически проблеми, а най-подходящият изходен пункт, Гданск, се охраняваше строго като руско-полската граница. С нищо не допринесе това, че британците помогнаха да отмъкнат от там най-новия модел руски боен танк Т-72. Мери Пат се бе надявала откраднатият танк да е от полза, но някой идиот в Лондон се бе похвалил на медиите и цялата история гръмна във вестниците. Така пристанището на Гданск бе отрязано като изходен пункт за следващите няколко години. Ами ГДР? Малцина руснаци биха дали и пукната пара да посетят Германия. Чехословакия? Прага беше интересен град, прочут с архитектурата си от имперско време и със своя културен живот. Симфоничните оркестри и балетът там не отстъпваха на руските, а и музеите и галериите с изкуство бяха отлични. Но чешко-австрийската граница се охраняваше също много строго.
Следователно оставаше… Унгария.
Унгария — досети се тя. Будапеща беше стар имперски град, управляван някога с твърда ръка от австрийската династия на Хабсбургите, превзет от руснаците през 1945 година след тежка и продължителна битка с германските СС, а по-късно възстановен навярно до предишната си слава, на която се бе радвал векове наред в миналото. Унгарците не бяха ентусиазирани комунисти, както показаха през 1956 година, преди да бъдат усмирени от руснаците по лична заповед на Хрушчов, а после под напътствията на Андропов в качеството му на тогавашен посланик на СССР — превърнати в щастливи социалистически братя, но все пак управлявани малко по-либерално след краткия, потушен с кръв бунт. Всички бунтовнически водачи бяха обесени или разстреляни. Прошката не беше добродетел, изповядвана от марксизма-ленинизма.
Мнозина руснаци пътуваха с влака за Будапеща. Унгария беше съседка на Югославия, комунистическия Сан Франциско, което руснаците не можеха да посетят без позволение, но Унгария търгуваше свободно с Югославия, така че съветските граждани можеха да си купуват от там видеоапарати, маратонки „Рийбок“ и луксозно бельо. Обикновено те заминаваха с един пълен и два или три празни куфара и дълъг списък с поръчки от свои приятели.
Съветските хора пазаруваха свободно в Унгария, тъй като притежаваха валутни рубли, които всички социалистически държави от СИВ бяха задължени да приемат като знак на почит към Големия брат в Москва. Будапеща бе нещо като бутика на Източния блок. Там се намираха дори аудио и видеокасети за касетофоните и видеокасетофоните, произвеждани в братските социалистически фабрики по японски модел. Касетите се внасяха контрабандно от Югославия с всякакви записи — от най-невинни евъргрийни до порнофилми като „Деби завладява Далас“. В Будапеща имаше също прилични музеи и исторически паметници, чудесни оркестри и добра кухня. С две думи, много подходящо място, където Заекът можеше да отиде, без да предизвиква и най-малкото съмнение, че няма намерение да се връща в любимата си родина.
Това е началото на план, помисли си Мери Пат. Така че не бе будувала напразно цяла нощ.
— Какво точно се случи? — попита посланикът.
— Служител на унгарската държавна сигурност си пиел кафето на съседната маса, когато моят агент оставил съобщението — обясни Сел на посланика в личния му кабинет. Той се намираше на най-горния етаж на мястото, където навремето е бил настанен унгарският кардинал Йожеф Миндсенти34, прекарал дълги години от живота си в посолството на САЩ. Обичана фигура и от американските служители, и от унгарския народ, той бил хвърлен в затвора от нацистите, освободен след идването на Червената армия и почти веднага след това върнат обратно в затвора, тъй като не бил особено запален по Новата вяра, наложена от Русия. Всъщност пъхнали кардинала в дранголника по обвинение, че е бил отявлен роялист и че проповядвал връщане на имперското управление на Хабсбургите. Местните комунисти не притежавали голямо въображение. Дори и в началото на двайсети век Хабсбургите са популярни в Будапеща, колкото корабни плъхове, разнасящи чума.
— Защо е трябвало ти да се явиш на срещата, Джим? — попита посланикът Питър Ериксън — Острието.
Той трябваше да отговори на острата, но напълно предвидима нота, която бе пристигнала заедно с главния агент на ЦРУ, който седеше пред него в кабинета му.
— Жената на Боб Тейлър, ако не си забравил, е бременна. Имаше някакви проблеми и той трябваше да я закара до болницата на Втора армия в Карлсруе да я прегледат.
Ериксън изсумтя:
— Да, бях забравил.
— Така или иначе, с една дума, се прецаках — трябваше да признае Сел.
Не беше в стила му да се оправдава. С кариерата му в ЦРУ беше свършено, но не можеше да се направи нищо. Много по-зле му се пишеше на нещастното, непохватно копеле, което изпорти всичко. Служителите на унгарската служба за държавна сигурност — Аламвиделши хатошаг, или АВХ, — които го разпитваха, сигурно злорадстваха, че така лесно са го пипнали. Шибан аматьор, ядосваше се Сел. Крайният резултат беше, че унгарското правителство го обяви за персона нон грата и му нареди да напусне страната в срок от четирийсет и осем часа — за предпочитане с подвита опашка.
— Съжалявам, че трябва да се лишим от теб, приятел, но нищо не може да се направи.
— Аз и бездруго вече ще съм безполезен тук — Сел изпусна дълга въздишка.
Той беше пребивавал тук достатъчно дълго, за да си създаде стройна шпионска мрежа, която доставяше политическа и военна информация. Вярно, тя не беше кой знае колко значима, тъй като самата Унгария не беше значима страна, но човек никога не знаеше кога може да се случи нещо важно, та било и в Лесото, където не бе изключено да е следващото му назначение — мислеше си Сел. Не беше зле да си купи чадър да се пази от слънцето и плетена кошница… Поне щеше да хване края на световното по хокей у дома.
В момента Будапеща беше извън играта. „Не че на Ленгли много ще му липсва“ — самоуспокояваше се Сел.
Телеграмата за случилото се щеше да замине по телекса от посолството до Фоги Ботъм, разбира се, шифрована. Посланик Ериксън написа отговора до унгарското външно министерство, в който отхвърляше изцяло абсурдните твърдения, че Джеймс Сел, втори секретар в посолството на Съединените американски щати, е извършил нещо, несъвместимо с дипломатическия му статут, и протестираше от името на Държавния департамент на САЩ. Вероятно до седмица Вашингтон щеше да изгони някой от унгарските дипломати — дали истински или работещ под прикритие, щеше да реши допълнително. Ериксън предполагаше, че ще е истински. Защо да гонят агент, след като ФБР можеше да продължи да го държи под око, за да види в чия градина ще прескочи. Играта щеше да продължи. Според посланика това бе глупава игра, но всеки член на екипа му я играеше повече или по-малко ентусиазирано.
Телеграмата за Сел, както се оказа, бе сметната за твърде маловажна, така че я бутнаха в купчината с обикновените съобщения, за които не си струваше да развалят уикенда на шефа на ЦРУ. Съдия Мур така или иначе получаваше доклади всеки ден, а според единодушното мнение на дежурните служители това съобщение можеше да почака до 8:00 часа в неделя, тъй като съдиите обичаха реда. А Будапеща беше
