извън Схемата на голямата политика.
Неделната утрин в Москва бе като неделните утрини навсякъде другаде, само дето бяха малко хората, които се обличаха празнично, за да отидат на църква. Това се отнасяше и за Ед и Мери Пат. Всяка неделя в посолството на САЩ католически свещеник отслужваше литургия, но те рядко присъстваха, макар че и двамата бяха католици в достатъчна степен, че да чувстват вина за тези прегрешения, дължащи се на мързела им. Самоуспокояваха се, че изкупват греха си, тъй като се бяха наели да вършат работата на самия Господ в земята на неверниците. И така за днес планът бе да изведат Еди на разходка в парка, където можеше да поиграе с деца на неговата възраст. Поне такава бе привидно идеята. Ед се измъкна от леглото и се отправи към банята, последван от жена си, а после и от малкия Еди. Нямаше сутрешни вестници, телевизията беше тъпа и в неделя, както през останалото време. Оставаше да разговарят по време на закуската, което се удаваше трудно на американците. Синът им бе още много малък и впечатлителен, така че за него Москва беше интересна, макар че повечето му приятелчета бяха американчета или британчета, които живееха като семейството му в дипломатическия квартал, охраняван от милицията или от КГБ — мненията по този въпрос се различаваха, което всъщност бе все тая.
Срещата бе насрочена за 11:00 часа. Олег Иванич щеше да бъде разпознат лесно, както и Мери Пат. Като паун сред крави, както обичаше да казва мъжът й (въпреки че паунът беше птица от мъжки пол). Реши да не се издокарва днес. Без грим, обикновена прическа, джинси и пуловер. Не можеше да промени фигурата си — местната естетика предпочиташе по-високите и по-тежки поне с десет килограма жени. Начин на хранене, предполагаше тя. Вероятно когато храната не е достатъчна в страна, където преобладава гладът, ядеш повече. А може би слоят тлъстина топлеше повече през зимата? Съпругите на тукашните клечки се разпознаваха много лесно, тъй като облеклото им напомняше на дрехите, които носеха жените от Апалачия от поредицата детски анимационни филмчета „Забутаната страна“. Това сравнение обаче бе ужасно несправедливо за жителите на Апалачия, помисли си Мери Пат.
— Идваш ли с нас, Ед? — попита тя след закуската.
— Не, скъпа. Ще почистя кухнята и ще довърша книгата, която започнах миналата седмица.
— Шофьорът на камиона е убиецът — провикна се тя. — Чела съм я.
— Безкрайно съм ти благодарен — измърмори той.
Мери Пат погледна часовника си и двамата с Еди излязоха. Паркът се намираше на три преки в източна посока. Тя махна на часовия — определено е от КГБ, реши Мери Пат и сви наляво, държейки за ръка Еди. По американските стандарти движението по улицата не беше оживено. Времето захладняваше и тя се зарадва, че облече на Еди ризка с дълги ръкави. Обърна се да погледне сина си и установи, че няма опашка. Това, разбира се, не означаваше, че някой не наблюдава с бинокъл от съседната сграда, но по някаква причина тя реши, че не е така. Правеше се на тъпа американска блондинка и почти всички я възприемаха като такава. Дори хората от пресата, с които Ед имаше контакти в посолството, я смятаха за по-глупава и от него, което бе добре дошло. Тия бърборковци повтаряха всичко, което двамата с Ед си говореха, докато мълвата не се разнесеше като глазурата на нейните кейкове. Всичко стигаше до ушите на КГБ със скоростта на светлината, тъй като между двете общности интелектуалното кръвосмешение бе начин на живот, а руснаците слушаха репортерите и трупаха всичко в дебелите досиета, докато слуховете не се превърнеха във „всеизвестна истина“. Добрият оперативен агент винаги използваше външни хора да изградят прикритието му. Едно такова прикритие не почиваше на истината, както често става в реалния живот, но това го правеше приемливо дори за професионалните шпиони.
Паркът беше отблъскващ като всичко останало в Москва. Съвсем малко дървета и изпотъпкана трева. Сякаш КГБ проектираше парковете така, че да не стават за явки. Това, че се ограничаваха и местата за срещи между московските младежи и възможността да се целуват, изглежда, не безпокоеше съвестта на хората от Центъра, която явно бе като на Пилат Понтийски в ден за размисъл.
Ето го и Заека, на стотина метра от тях, застанал на подходящо място до детска площадка за три- четиригодишни малчугани. Докато приближаваше, Мери Пат се увери със собствените си очи, че руснаците милееха за децата си — в този случай дори още повече, тъй като служител на КГБ Заекът имаше достъп до магазините с по-качествени стоки за потребление за разлика от средния руснак, което личеше по облеклото на малката му дъщеричка. Говореше добре за характера му, реши Мери Пат. Този тип дори можеше да й хареса, което би било неочакван подарък за оперативен служител. Повечето от агентите бяха по-противни и от уличните джебчии в Южен Бронкс. Той я мерна, но не задържа погледа си към нея по-дълго, отколкото отегчен човек, който разхожда детето си, би огледал района. Двамата американци се разхождаха така, че ако някой наблюдаваше, със сигурност щеше да реши, че срещата им е случайна.
— Еди, виж там едно малко момиченце. Кажи му здравей. Опитай се да упражняваш руския си — предложи мамчето.
— Добре! — отвърна Еди и се втурна тромаво към момиченцето, спря точно до него и му каза:
— Здравей!
— Здравей.
— Казвам се Еди.
— Аз се казвам Светлана Олеговна. Къде живееш?
— Там — отговори Еди и посочи към дипломатическия квартал.
— Това вашият син ли е? — попита Заекът.
— Да, Еди-младши. Едуард Едуардович по вашему.
— И той ли е от ЦРУ? — опита се да се пошегува Олег Иванич.
— Не съвсем.
Почти театрално тя му подаде ръка. Трябваше да го пази за всеки случай, ако ги снимаха.
— Аз съм Мери Патриша Фоли.
— Така ли. Съпругът ви хареса ли шапката?
— О, да. Вие имате вкус към кожите.
— Повечето руснаци имат. — След това той смени тона. Беше време за говорят по същество. — Решихте ли дали ще ми помогнете?
— Да, Олег Иванич, бихме могли. Вашата дъщеря е толкова сладка. Казва се Светлана, така ли?
Заекът кимна.
— Да, това е моят малък зайчик.
Съвпадението беше направо невероятно. Техният Заек наричаше малкото си момиченце зайче. Това предизвика у нея великолепна усмивка.
— Е, Олег, как ще ви измъкнем в Америка?
— Мен ли питате? — попита той с известна недоверчивост.
— Нуждаем се от малко информация. Вашите любими занимания и интереси например, също и на съпругата ви.
— Играя шах. Чета книги, главно за старите игри на шах. Жена ми има класическо образование. Обича музиката — класическата, не боклука, който свирят в Америка.
— Любими композитори?
Той поклати глава.
— Всички класически композитори — Бах, Моцарт, Брамс, не знам имената на всичките. Това е страстта на Ирина. Учила е пиано като дете, но не била достатъчно добра, за да постъпи в музикалната академия. Това е най-голямата й мъка, а и нямаме пиано вкъщи, за да свири — добави той, съзнавайки, че трябва да й даде този род информация, за да подпомогне усилията й да спаси него и семейството му. — Какво друго ви интересува?
— Някой от вас да има здравословни проблеми? — Те пак разговаряха на руски и той забеляза колко добре говори езика му.
— Не, здрави сме. Моята Светлана изкара обичайните детски болести, но нищо сериозно.
— Добре. — „Това улеснява нещата“, помисли си Мери Пат. — Тя е толкова мило момиченце. Сигурно се гордеете с нея?
— А дали ще й хареса животът на Запад? — изказа той притесненията си на висок глас.
— Олег Иванич, никое дете никога не е имало причина да не харесва живота в Америка.
— А как се чувства вашият малък Еди в Съветския съюз?
